Фани Попова-Мутафова
Солунският чудотворец (60)

Глава XXX

Пожарищата на Филиповград още димяха… Двете крепостни стени, които обикаляха южните хълмове, бяха изравнени със земята. И както латинците бяха опожарили богомилските български селища, така и Калоян унищожи ромейските поселения на града. Само яките каменни основи на бойниците на главната и най-голяма кула, която се издигаше върху средното тепе, стърчаха оголени и страшни сред развалините на изгорения град.

Изменникът Алексей Аспиета, който бе отхвърлил съюза с Калоян и сам се беше провъзгласил за византийски император, още висеше на висок кол, обесен с главата надолу посред града. Архиепископът посякоха на най-големия площад. Всички знатни ромеи бяха изгорени на клада. Други насечени на парчета, както предателя Константин Торник, и изхвърлени, без почетно погребение. Хиляди ромейци бяха преселени отвъд Истъра. Куманите пренасяха пленниците в жертва на жестоките си богове и товареха конете си с ценна плячка. Безброй стада бяха изпратени в Мизия. В Търново строг съд още разследваше и най-малката вина у подозрените боляри и издаваше безмилостни присъди. Налагаше нечувани дотогава наказания.

И изтръпна целият полуостров. Нямаше изменническо потайно гнездо, което да не тръпнеше в очакване на жестоката разплата. Ромеи и латинци еднакво минаваха под нож. А предателите с българска кръв бяха още по-строго наказвани. В равна Романия се събираше несметна войска, която бе готова да потегли на поход при първия знак, даден от Калоян Ромеоктон. Така го бяха нарекли. Ромеоубиецът… И той със зловеща радост приемаше да го зоват така. Защото разклащаше стари сметки.

След Василий Българоубиец трябва да има Калоян Ромеоубиец.

Като призрак се луташе високата осанка на Калояна из димящите развалини. Беше станал още по-мършав, изглеждаше още по-висок. Дълбоки бръчки дълбаеха посивялото му лице, косите му, оредели и побелели, се виеха в небрежно безредие около ушите му. Някаква страшна, непобедима сила го тласкаше неспирно, ден и нощ, без да му дава мира, без да му дава покой.

Мъст! Мъст докрай! Мъст за неговото измамено доверие!

Сякаш не ядеше и не спеше. Явяваше се, гдето най-малко го очакваха. И пак внезапно изчезваше. Някъде, в някоя уличка, го посрещаха разплакани жени и молеха пощада за мъжете, за синовете си. Други се таяха зад прозорчетата на оцелелите си къщи и тайно го проклинаха с най-лоши прокоби. И той бягаше като сянка из улиците, заобиколен от най-верните си войводи, обвит в черен плащеник, с ниско нахлупена до очите шапка. Качваше се по яко укрепените скалисти възвишения и дълго съзерцаваше унесен чудните гледки, които се разстилаха пред взора му. Далече на север се синееше тънката ивица на Хемуса, на юг се тъмнееха Родопите. А от запад, през яркозелените ливади, идеше като грамаден сребролюспест змей Хебъра…

Една вечер Калоян дълго стоя върху най-горната площадка на голямата средна кула. Стоя чак докато мръкна, острият есенен вятър го обви в хладната си ласка и далечни мъгли закриха от очите му синята ивица на Хемуса. Войводата Манастър почтително се докосна до лакътя му.

— Студено става, господарю.

Царят не се помръдна. Не му се отиваше. Не му се връщаше. Нито в тясната бранна шатра, в която нощуваше. Нито в Търново. Всякъде другаде, само не там! Далече от гнездото на най-черната измяна, далече от коварната измамница!… Само при спомена за нея кръвта му гневно се блъсваше в жилите и той утоляваше безсилната си ярост с жестока сеч и пожари. Само кървавите огромни пламъци за миг изличаваха от ума му страшния грях, който ден и нощ тормозеше душата му.

Той бе убил най-благородния мъж на света. Толкова чист, толкова искрен, така прям и горд… Който бе предпочел смъртта пред свободата, купена с вероломна измама. Ах, кой от неговите близки родни люде му беше така верен, така предан…

Нещо задави гърлото му. Дълбока въздишка разчупи гърдите му.

Докато е жив, пред очите му ще гори оня образ… Восъчното лице на мъртвия император и раната на врата му. Тъй кротко усмихнато бе това лице. Така презрително спокойно… Каква ли бе последната мисъл, застинала зад това студено чело? Омраза? Прошка? Проклятие?

Кой, кой щеше да заличи в сърцето му страшния спомен, кой можеше да прости големия му грях? Никой!…

Папата ли? Можеше ли волята на един смъртен да прощава грехове, които човек сам не би си простил?

Понякога през него прелетяваше бегла мисъл… Да се скрие в Рилската обител. Да изчезне от очите на людете. Там с пост, с молитва, с лишения да се помъчи да постигне изкуплението. Но щеше ли това да върне живота на императора? Не, не! До последните си дни Калоян бе осъден да носи в душата си тежкото бреме на жестоко разкаяние. Нищо не можеше да изцери болката, която скрито го разяждаше…

И от ден на ден мъката му се изостряше, превръщаше се в жестокост, в безумие… Той бе погубил завинаги душата си. За него нямаше прошка. Той бе убил един невинен. Е добре. Сега пък щеше да избие стотици, хиляди изменници и вероломци.

Нима можеше вече да стори по-голям грях? Всичко му беше все едно. Нека така го запомнят. Кървав и неумолим. С корав и жесток юмрук той щеше да наложи волята си на всички. И в грохота на страшната бран той щеше да забрави мъката си…

Грамаден сив облак покриваше цялото небе и тегнеше ниско над земята. Високите тополи край друма потръпваха клони в безмерна печал.

С внезапно движение Калоян се загърна с плащеника си и бързо почна да слиза по тесните каменни стълбички. Из празните улици се мяркаха люде, които с бързи стъпки се спущаха към южната част на града.

— Какво има? — попита учудено царят.

— Тази вечер ще има пантомима за войскарите отговори почтително стратор Радул.

— В Хиподрома ли?

— Не. В театъра. Там долу, при южната стена.

Калоян направи знак на хората си да го последват и тръгна по направление към театъра. Бързо мръкваше. Някои носеха в ръка пламтящи борини. Между войскарите плахо се промъкваха и мнозина по-млади ромеи. Сякаш забравили за грозната участ на толкова техни близки, оцелелите бързаха да разтушат сърцето си от преживяното с изкусната игра на танцувалките и пантомимките.

Театърът се намираше към края на града. Това беше едно кръгло високо здание, подпряно върху хубави стройни колони. Едно от малкото оцелели в разрушения град. Два входа водеха към вътрешността. Арената, постлана със ситен пясък, бе заобиколена с четвъртити седалища от дялани камъни. Почти всички седалища вече бяха заети. Със затаен дъх тълпата следеше зрелището.

Калоян се навъси. Той не обичаше хората му да се залисват със забави през време на поход. Само латинците и ромеите водеха след себе си жени в становете. Неговата сурова войска не биваше да се изнежва с игри и развлечения. На следния ден те потегляха към Адриановград, към Димотихон, който не го чакаше по-добра съдба. Мнозина забелязаха царя и войводите и плах шъпот се разнесе из театъра. Всички глави се извърнаха към входа, пред който бе застанал високият човек с тъмен плащеник. Младите ромеи потръпнаха. Жените го гледаха с пламенно любопитство. Войскарите наведоха смутено глави. Някои от страторите незабелязано се измъкнаха. Царят седна на първия ред и се загледа в играта, която след късо прекъсване продължи отново.

В средата на арената танцуваха пет жени. Под треперещата светлина на борините покривалата на жените се вееха като огромни пеперуди и съчетаваха багрите си в пъстра разноцветна игра…

Една от тях обърна вниманието на царя с изкусните си задевки. Тя ту откриваше главата си и втренчено го гледаше, ту внезапно се закриваше и извръщаше лице. Изведнъж тя попадна под една борина и за миг светлината озари цялото й лице.

Калоян трепна. Скочи. Беше съвсем бледен.

Всички го загледаха тревожно. Какво ли се бе случило? Какво щеше да стане? Царят прескочи ниската ограда, която отделяше арената от седалищата, и се отправи към танцувачките. Ужасени, те се хвърлиха в краката му и дигнаха ръце към него. Само една, тази със зеленото покривало, се дръпна настрана, като се мъчеше да скрие лицето си. Калоян я улови за китката и дръпна покривалото. Жената закри очи с другата ръка и избухна в отчаян плач.

Царят я вдигна, погледна съвсем отблизо сбръчканото и намазано с ярки бои лице, хлътналите очи, дълбоките гънки, които разрязваха челото и бузите й, увехналата уста — и като пред някакво грозно видение отстъпи назад и сведе чело. Отчаяние и съжаление го разтърсиха цял.

Защо, защо я беше срещнал отново? В спомена тя щеше да остане завинаги такава, каквато я бе видял за последен път край Босфора…

— Йоаница!

Тя бе престанала да плаче. Наведе се, прегърна коленете, целуна дрехите, ръцете му.

Безмерна тъга сви сърцето на царя. Тъга, нежност, умиление. Той отново я изправи, наметна я с покривалото, посочи й да върви пред него.

Минаха сред настръхналата, недоумяваща тълпа. Всички се гледаха поразени. Какво свързваше могъщия цар със старата Ефросина? Откъде се познаваха? Само войводите смътно догаждаха, че това има нещо общо с пленничеството на царя във Визанс.

Калоян заведе Ефросина в шатрата си. Заповяда да донесат ядене, медовина, плодове. Изтегна се на кожата, която му служеше за легло, и заслуша разказа, който жената почна уморено да разправя. Тя говореше, ядеше, замлъкваше, след това отново почваше да говори. Само гласът й беше останал същият. Омайващ и чародеен.

След бягството на Иваница Исак Ангел изпаднал в страшна ярост. Отначало искал да я убие. Но после парите на Теофила спасили живота й и тя била изпратена на заточение в един град на Мала Азия. След мъртта на Исак Ангел тя се върнала в Константинопол, но после избягала оттам, когато латинците обиди града, и отишла в Димотихон, след това в Солун, а сега била заедно с пътуващата театрална трупа във Филиповград. Така си изкарвала хляба. Сълзи потекоха по набелените, хлътнали бузи, събраха се в ъглите на боядисаната уста. Тя леко блъсна съда с храната и склони чело върху ниската трапеза.

Калоян дълбоко въздъхна. Погледна я и сведе бързо очи. Нищо не бе останало от онази Ефросина. Нищо от онази мека като бархат кожа, нищо от ония искрящи пъстри очи, сочната като череша уста, гладкото чело, витата снага, дългите огнени коси… Скитничеството и бедността я бяха превърнали предивременно в съсипана, остаряла жена.

И в сърцето му се надигна буря от умиление. Дългите години на самота и унижение, ужасът на последните времена — не беше ли това преживяно само заради него?

— Кажи как да ти се отплатя?

Тя поклати глава, изтри очите си и го погледна.

Тиха усмивка повърна на увехналото лице за миг стария му блясък.

— Аз съм тъй щастлива, че преди да умра, отново те видях… Това беше най-голямото ми желание. Не вярвах, че някога ще се изпълни. Аз съм щастлива. Не искам нищо друго. — Тя се наклони малко към него и го загледа втренчено. — Толкова съм чакала този час. Чакай да те видя… Колко висок и силен си станал. Нещо страшно и жестоко има в очите ти. Устата ти е сурова и строга. Цар Калоян! Ти си цар Калоян! От когото всички треперят, от когото всеки се бои. Само аз не се боя. Аз те помня, какъвто беше тогава… Моят прекрасен княз… Така горд, така недостъпен…

Тя впери очи върху десницата му и радостно извика:

— Ти носиш още моя смарагд! Значи, не си ме забравил! Благодаря ти, света Мария Влахернска…

— Никога не съм те забравял…

— Чух, че си се женил… Два пъти…

Калоян сякаш долови упрек в гласа й.

— Да. Трябваше… — той въздъхна. — Първата ми жена умря. От нея имам дъщеря. Когато порасне, ще й подаря твоя пръстен.

— Твоя дъщеря… Как бих искала да я видя.

— Ела в Търново. Моите близки знаят какво си сторила за мен. И Теофил идва в Търново. Остани там да живееш.

Ефросина вдигна ужасена ръце.

— А царицата? Какво ще каже тя?

— О! — Калоян направи някакво уморено движение на безразличие и досада.

И в това единствено движение любящото сърце на ромейката отгатна тайната на самотното и нещастно Калояново сърце.

Нещо сви гърлото й. Наистина той изглеждаше така морен и сломен. В хладния му взор гаснеше някаква безгранична печал…

Но не посмя да го попита. Само се загърна още по-плътно в наметалото и скри главата си в сянка. Царят стана и започна да се разхожда с едри крачки надлъж из шатрата.

— Ефросина! Кажи какво да сторя за тебе? Аз не искам повече да играеш в пантомимите. Как да обезпеча дните ти? Кажи.

Тя помълча малко.

— Искаше ми се да отида в Силиври. Да си купя една малка къщица. Да живея по-близо до сестра си… Нищо повече…

— Сега е опасно да се пътува за Силиври — рече Калоян. — По-добре е да отидеш най-напред в Мосинопол, той сега е в мои ръце. Ще ти дам охрана дотам. А после, като се умири Долна земя, като изгоним латинците, може да се заселиш в Силиври…

Двамата дълго мълчаха. Тя, седнала до трапезата, със затулено в сянка лице и скръстени на скута ръце, той, като се разхождаше равномерно назад и напред из шатрата.

Нямаха какво да си кажат. Или се бояха да говорят. Тя се опита на няколко пъти да заговори за миналото, да му спомни чудните дни край Босфора, игрите в Хиподрома, хубостта на Влахерна, последната вечер, но Калоян неохотно отвръщаше с няколко къси думи и отново се загръщаше в мълчание.

Скръб заливаше сърцето му. Единствената утеха на живота му бе изчезнала, най-хубавият спомен на младостта му бе заличен. Защо я беше срещнал пак? Инак тя щеше да остане завинаги в паметта му все такава, каквато я бе видял последната вечер…

Той я видя отново застанала най-горе на високата стълба, с трисвещник в ръка, в бял хитон, бледа и решителна, след това при вечерята с Теофил, така весела и примамлива в цялата свежест на царствената си хубост, след това суровата гънка на устните й, кървавия лакът, голямата жертва на любовта й, там коленичила на снега с молитви и напътствия върху студените устни.

Калоян погледна жената, която се бе свила в ъгъла, жалка, грозна, уморена…

Ефросина долови мъката му и още повече се свря в покривалото си. Не трябваше вече никога да се видят. Защо се бе случило така? Тя тъй дълго бе мечтала за тази среща. А ето сега това сякаш трябваше да бъде последната радост и последното наказание на живота й.

В стана на войските се обади първият рог. Нему отвърна втори, трети, четвърти.

Навън зазоряваше…

Ефросина бавно се изправи. Протегна ръка. Сълзи заглушаваха гласа й.

— Сбогом, Йоаница! Сбогом…

Той я прегърна и целуна. Тържествено и благоговейно — както се целува икона.

— Сбогом!

Рано сутринта една дружина конници изпроводи Ефросина в затворена кочия чак до Месинопол. Със себе си тя носеше една тежка кожена кесия, препълнена с новоизлезлите Калоянови златици, и едно препоръчано писмо до челника на българската войска в града.

Цар Калоян бе изплатил най-големия дълг на младостта си, но затова пък в сърцето му бе нахлула още по-безнадеждна пустота, още по-ледена самотност. Дори споменът бе отказал замайващата си утеха на тази изморена от разкаяния, тревоги и горчивини душа.

И Калоян се впусна с бесен устрем в борбата на племето си…

Филиповград бе вече негов. Покорен, наказан. За ужас и пример на другите градове. Сега идеше редът на Адриановград, Димотихон и Солун.