Фани Попова-Мутафова
Солунският чудотворец (49)

Глава XIX

Когато наближи подножието на Царевец, някаква дружина конници го настигна и спря. Един от непознатите се доближи до него и попита по ромейски дали оттам се минава за царския палат.

Йоан трепна. Помъчи се да надзърне в лицето на чужденеца.

— Кои сте и отгде идете? Защо търсите пътя за палата?

— На теб не можем да кажем, побратиме. Трябва да говорим с цар Калояна.

— Сбъркали сте пътя. Трябваше да минете отгоре. През Малката порта няма да ви пуснат. Елате, аз ще ви преведа през Боярски рът.

Един от пътниците му отстъпи своя кон и се метна при един от другарите си. Тръгнаха. Пристигането на тези ромеи, които искаха да говорят с царя, не зарадва много Йоана. Какви вести носеха те? Добри, лоши? Нямаше ли отново да му попречат да се изповяда пред чичо си? Ако носеха тревожни вести, нямаше ли да бъде безумно да навлича яростта на царя тъкмо сега въз Ана? Но нима вече беше възможно да се търпи и мълчи? Нима царят нямаше да научи от друго място и гневът му да избухне неочаквано, без подготовка?

Върху главната бойница млад блюстител се разхождаше с копие на рамо. Като видя царския братанец, той бързо даде знак да се спусне висящият мост.

Калоян бе вече станал и довършваше закуската си. Царят ставаше най-рано от всички в палата. Тежките грижи прогонваха съня от клепките му и често първите багри на зората оцветяваха здрачното небе, когато царят вече се разхождаше из градината и обикаляше жилищата на стражите и лично присъствуваше при смяната на караула, при почистването на конюшните и загарниците.

— Какво търсиш тук толкова рано, Йоане? — попита загрижено царят, като стана от трапезата и се запъти към братанеца си.

Князът се смути. Но за миг се окопити и каза:

— Бях си наумил нещо. Но то не е толкова бързо. Някакви пратеници те чакат в приемната. Изглеждат знатни ромеи. Виж по-рано те какво искат. Моето после.

Царят изгледа учуден младия момък. След това го повика след себе си и се запъти към приемната.

Десетината непознати се разхождаха нетърпеливо из широката стая. Един от тях с особено трескаво любопитство поглеждаше към вратата, от която щеше да влезе Калоян. Той потриваше неспокойно ръцете си, поглаждаше без видима причина челото си, лицето му бледнееше от вълнение.

Калоян се появи на прага. След него влязоха Йоан и великият примикюр Михаил. Царят изгледа с пронизващия си взор пратениците и се упъти към тях. Ромеите сведоха глави в дълбок почтителен поклон. По одеждите им личеше, че са знатни велможи. Един от тях пристъпи към царя, отвори уста да изрече нещо, но не можа. Сякаш железен пръстен свиваше гърлото му. Калоян се вгледа по-внимателно в него и внезапно лицето му се преобрази. Изненада и радост просияха по него.

Тогава княз Йоан видя нещо, което го порази.

Двамата мъже се спуснаха един към друг и се прегърнаха крепко и развълнувано.

— Защо, Теофиле, защо тия сълзи? — шъпнеше царят със задавен глас, но в неговите очи също блестеше тънка влага.

— Княже… Йоаница… царю… — изрече Теофил Каламодиос и се мъчеше да изтрие мокрото си лице. — Защо плача… Не знам… От радост… Че бях жив да се видим пак…

— Чичо, това не е ли ромеецът, който ти е помогнал да избягаш! — извика Йоан и се спусна към Теофила, стисна силно ръцете му и го целуна като брат. — Добре дошъл в българската земя, Теофил Каламодиос!

След това Йоан направи леко знак на ромейските велможи да го последват и остави двамата приятели да си изприказват всичко, което се бе насъбрало в сърцата им от петнадесет години насам, й се заредиха спомени, спомени, препълнени с чара на невъзвратимото, забулени с тайнството и примамката на отдавна изминалите неща.

… Помниш ли, помниш ли… Меза, Влахерна, Хиподрома, Адриан, Исак Ангел… — и едно име трепна на устните им — Ефросина. Великолепният дворец край Босфора, старата Пулхерия. И почти всички бяха вече покойници: Адриан, Исак Ангел, а може би и Ефросина. Какво бе станало с нея?

Теофил не знаеше нищо. Той разправи дългите си скитания в тежко изгнаничество — Венеция, Сиракуза, Неапол, Рим… А сега при Мурзуфлон всичките изгнаници, които бяха избягали от Исак Ангел и брата му, се бяха върнали в родината си. Но уви, в нея бяха заварили нов враг, силен и жесток, алчен, мощен…

— Помниш ли надписа на колоната? От запад ще дойдат разрушителите на Визанс. И ето че те наистина дойдоха. О, Йоаница! Ако се върнеш, ти вече няма да познаеш Константинопол! Всичко е разрушено, всичко е ограбено, всичко е плячкосано… Опустошение и грабеж, огън и смърт. По-добре да не бях се връщал никога… Латинците поругаха черквите ни, обредите ни, оскърбиха архонтите ни… Йоаница… приятелю, в теб е надеждата ни… Ти ще ни спасиш.

Калоян гледаше изпитото, застаряло лице на приятеля си.

— Остави това сега, Теофиле. Отпочини си най-напред, отмори душата си… Мисли, че си у дома си. Моят дом е и твой. Но знаеш ли, че едва те познах?

Калоян разтърси едно медно звънче и на явилия се столник каза да сложат обилна вечеря, да известят на царицата. След това продължи разговора. Разправи за себе си, за своя нерадостен живот, за грижите си.

Теофил Каламодиос, Алексей Аспиета, Йоан Петралиора и Лев Теодопулос заедно с други видни представители на големите ромейски градове бяха дошли да молят могъщия български цар за съюз и помощ срещу общия враг.

Отначало царят се показа нерешителен, поиска време да си помисли, даде уклончиви отговори. Но тайно в душата си бе решил да приеме съюза с ромеите. Неговата мъдрост избра по-малкото зло пред по-голямото. Неверни бяха ромеите. Но угрозата от надменните и силни рицари бе хиляди пъти по-страшна и по-опасна. С помощта на ромеите той трябваше да сломи латинците. Но ако после те дръзнеха да го измамят — горко им.

— Нека вашите градове почакат — каза той на Теофила, когато след две недели го изпращаше при градските порти. — Най-добре ти върви в Адриановград. Аспиета нека се върне във Филиповград, Петралиора да иде в Димотихон, а Теодопулос в Цурул. Там, тихо и незабелязано, подгответе народа. А аз тук през зимата ще се приготвям. Аз ще ви дойда на помощ. А утре ще ви дам писмо до султана на селджукските турци. Помъчете се да му го предадете в най-голяма тайна…

Три дена пратениците на ромейските градове преговаряха с българите, докато най-сетне скрепиха с клетва съюза си за обща борба против нашествениците. Ромеите обещаха да повдигнат бунт против латинците и да се подчинят на Калояна като на свой император, а българският цар даде дума, че ще ги закриля и ще им помага като на свои люде.

Калоян изпрати гостите чак до Главната порта при Сечена скала. Двамата стари приятели от младите години в Константинопол няколко пъти се прегърнаха, преди да се разделят. Теофил пришпори коня си и първи препусна напред, за да съкрати болката при раздялата. Калоян дълго му маха с ръка, докато конниците изчезнаха при първия завой на реката. След това се прибра в палата и прати да извикат Йоана. Младият момък не беше вкъщи. У Анини той се радваше на малката си дъщеря.

Когато старата им прислужница дойде да му съобщи, че го викат в палата, Йоан и Ана изтръпнаха и се спогледаха побледнели.

Дали царят не бе узнал нещо? Не бяха ли вече злоезичници донесли до ушите му страшната новина? Колко ли грозен щеше да бъде гневът му, щеше ли той в буйната си ярост да пощади майката и детето? Йоан стана решително. Той беше готов на всичко. И макар че сърцето му биеше в безумна тревога, той се яви пред чичо си със спокойно, неподвижно лице.

Царят го чакаше в работната си. Беше строг и навъсен.

Той накара момъка да седне, след това започна да се разхожда надлъж и нашир из стаята, замислен, със скръстени на гърба ръце. Най-после той спря пред момъка и каза:

— Ти стигаш вече осемнадесетата година, Йоане. Утре да се случи с мене нещо, вече можеш да ме заместиш. Сега в новия поход, който готвим, мисля да ти дам да водиш една стотня. Затова от утре ще се заемеш по-усърдно с копието и лъка. Александър е по-млад от тебе, но по-добър от мнозина стари войводи. Не може да се живее само с мъдри книги и черковни песни. Трябва да слезеш малко на земята. Аз съм намислил и друго нещо. Ако битката се свърши благополучно, лятос ще пратим съгледвачи на Запад да ти търсят някоя хубава невеста. Аз искам млад да те оженя. Чакай. Сега аз като приказвам, ти само ще слушаш. Не е чудно да имаш тука някое момиче, което да ти харесва. Това са младежки работи. Но едно трябва да помниш. Невеста за тебе в Търново няма. Затова мисли какво вършиш. Кардинал Леоне ми загатна, че папата би се много зарадвал, ако вземеш някоя католикиня от западните владетелски домове. Имало за тебе там много отбрани моми. Венгерският крал имал хубава внучка, испанският имал богати братовчедки, английският имал чинни и благонравни сестреници. А сега, тая зима, ще се готвим с всички сили. Тази борба ще бъде на живот и на смърт, Йоане. Латинците са многобройни, храбри и добре въоръжени. Затова трябва да ги изпреварим и да ги смажем, докато не са събрали всичките си сили от Мала Азия и докато още са залисани с подялбата на ромейските земи. Аз мисля да ги изненадам при Адриановград…

Какво заключи устните на княза, какво свърза езика му? Смелост ли му не достигна? Страхът за Ана ли сви сърцето му?…

Той сведе бледото си тъжно чело и не каза нищо. Нищо от това, което гореше сърцето му и измъчваше до смърт прямия му нрав.