Фани Попова-Мутафова
Солунският чудотворец (54)

Глава XXIV

Клетка бе за гордия орел кулата, която българският цар благосклонно му бе отредил за живеене. Нито изрядната храна, нито любезните обноски можеха да заличат страшната рана на душата му…

По цял ден той стоеше облакътен върху тясното прозорче на високата кула, впиваше ясните си зеници в далечината, взираше се в шеметната пропаст, която се разстилаше под него, галеше с поглед широката извивка на Етъра, който плискаше подножието на кулата с буйните си води, гледаше високите зъбчати кули на Трапезица, лагера на фръзките пленници, далечните гори на Гарван, синята ивица на Хемус, тъмните дъбрави на Света гора… Сякаш взорът му искаше да проникне далеч зад Хемус, още по на юг, там, гдето почиваха верните кости на братовчеда му Луи дьо Блуа, гдето бяха загинали най-добрите му барони, и още по на юг, там, гдето братята му Анри и Йосташ с тревога и страх следяха всяко движение на страшния български цар, там, гдето десет дни след поражението при Адрианопол старият дож Енрико Дандоло бе умрял от тежка преумора при дивото безпаметно бягство пред войските на българския цар…

Понякога долу, отвъд реката, се събираха тълпи от любопитни люде, сочеха към кулата и дълго гледаха нагоре. Тогава той се махаше от прозорчето. И почваше да се лута от стена до стена. В определени часове му позволяваха да се разхожда из градината. Но той рядко използуваше тази царска милост. Обичаше самотата и бягаше от любопитните погледи. Искаше сам да живее със своята горест. Когато се уверяваше, че никой не го наблюдава, той отново се връщаше към своето прозорче и прекарваше там с часове като болна птица, залепена до железните решетки, с поглед, устремен в безграничен копнеж към далечния Константинопол, към още по-далечната Фландрия. Там бяха двете му малки деца — Жана и Маргарита… Сами и нещастни. Без майчини ласки и бащина подкрепа. И сърцето му се свиваше от безгранична болка.

А нощите му бяха тежки и безсънни. Спомени се тълпяха пред затворените му очи и изпълваха с горчива утеха самотата му.

… Един напет паж държи края на мантията на крал Филип Август. Сините му очи дирят с пламенна дързост между купчината благородни девици. Когато минава край Мария дьо Шампан, младото момиче снишава свенливо златистите си зеници и алени трендафили изгарят бледата като слонова кост кожа. Дългите тъмноруси плитки се подават изпод плетената от бисер мрежа като едри златни змии.

… Турнирът в Амиен… Победата му над барон Пиер д’Оноа. И после вечерта след турнира. Тънката снага на Мария дьо Шампан, залутана в сенките на огромния парк… Първата целувка при мраморната пейка…

… Сватбата в замъка Тиери… Самият крал бе благоволил да отведе към олтара прекрасната младоженка, цялата сияеща от блясъка на гиздилата си…

… Тържественото коронясване в „Света София“… Влизането му на бял кон в Свещения дворец, сред ликуването на кръстоносците…

После идваха лошите спомени и тогава Бодуен тихо и безнадеждно плачеше, заровил глава във възглавниците на ложето си.

Полека-лека почна да свиква. Той съзна, че сам беше причина за своето нещастие — неговата безумна гордост и самонадеяност му бяха довели всички беди. И той се смири, призова божията помощ и прошка, даде обет, че ще изкупи с пост и молитви греховете си… Почна по-често да използува свободата си. Всяка неделя отиваше да слуша свещената служба, а след това се разхождаше около един час из градините на двореца. До черквата го придружаваше някой знатен велможа. Не го ограждаха със стража, за да не обидят достойнството му. Но винаги, на няколко стъпки по-далеч от него, се движеха тихо и безшумно двама-трима войскари, облечени в прости градски дрехи.

Когато Калоян беше в Търново, на пленника бе по-леко. Защото царят се отнасяше към него с любезност и братско съчувствие, понякога го вземаше със себе си на лов, развеждаше го из околностите на чудесната си столица, водеше го на поклонение по черкви и манастири.

Но това траеше винаги много малко. Защото царят почти винаги отсъствуваше от Търново. Винаги зает с укрепване на крепости, със събиране на нови наемници, с въоръжаване на българските стотни. И затова пленникът прекарваше почти сам. Свенеше се от приятелството на людете, които някога тъй високомерно бе отблъснал, ужасяваше се от мълчаливия укор, който светеше в очите на другарите му пленници.

Една привечер той се събуди в тясното си ложе и дълго лежа с отворени очи, неподвижен и пребит от умора. Уморяваха го дългото бездействие, страшната горещина, която палеше крепостния град, застоялият живот, тежките укори на съвестта, безполезните разкаяния… Бодуен с мъка се подигна. Главата му шумеше, черни кръгове се въртяха пред очите му, гърлото му бе пресъхнало. Той бавно простря дългите си крака към земята и с тих стон се изправи. Всичко се завъртя наоколо му. Той намери крондилчето с вода и дълго и жадно пи. След това отново тежко се отпусна въз ложето.

Главата му бе празна. Нито една мисъл не можеше да трепне в мозъка му. Да спи, да спи… Все така. Да спи… Да може никога да не се пробуди…

Той си припомни, че вече от петнадесет дни никак не беше излизал. А от два дни непрекъснато лежеше унесен в тежка дрямка. Прекара ръка по челото си. Болен ли беше? Какво мореше изтощеното му тяло?

Някой леко похлопа, след това се чу как изтеглиха железата вън и вратата леко се отвори. Влезе деспот Слав. Пъргав и засуетен като всякога. От няколко дни той бе дошъл в Търново на доклад при царя.

Той загрижено се отправи към пленника, попита го нещо, сложи ръка на челото му и поклати глава. След това с движения на ръцете обясни, че Бодуен не бива да стои толкова затворен на едно място и че той е дошъл да го вземе да се поразходят.

Императорът леко се усмихна, вдигна безпомощно ръце и пак ги отпусна. Но деспотът настоя. Той улови императора под мишниците и се помъчи да го изправи. Бодуен пак се усмихна, въздъхна и стана. Беше страшно бледен, пръстите на ръцете му трепереха. Слав го изгледа навъсен и шеговито му се закани. После повика царския бръснар, заповяда да донесат вино и закуски, с глумливо насилие накара императора да освежи лицето и главата си, да се подкрепи с питие, сухо месо, грозде, сливи, праскови, да се облече и обуе, за да го придружи малко из царските градини.

Когато хладния вечерен ветрец лъхна по лицето му и развя светлите му коси, Бодуен дълбоко вдъхна пресен въздух и за миг лека замая помъти главата му. Но след това кръвта бликна в жилите му, топла и бърза, заля бледите му страни с лека руменина, накара очите му жадно да блеснат.

Градините тръпнеха в сянката и омаята на хилядите си благоухания. Едри трендафили разпръсваха упоителен мирис, над обръча от крепостни стени се разстилаше дълбоката синева на ясното небе.

Изведнъж откъм палата се зачу весел детски глъч.

След малко по пътеката се зададе тичешком към тях тънката осанка на едно съвсем младо момиче. Като ги зърна, то за миг се спря смутено, след това бавно продължи пътя си към тях. Една бяла хрътка се хвърли към двамата мъже. Момичето извика на животното и се опита да го улови. Но деспот Слав вече си играеше с него, като го държеше за предните лапи и се отдръпваше със силен смях от езика му, който искаше да го лизне по лицето.

В този миг зад храста се показа царицата, придружена от кира Агатия Горник. Веднага Слав пусна кучето и се отправи към нея.

— Излязох да поразходя императора. Боя се да не се разболее от мъка и самота. Искаш ли да го поканим на вечеря с нас? На Иваница ще му бъде драго.

— Иваница замина преди малко за Крън.

— Нищо. Ти знаеш, че той почита плевника. Нека го поканим.

— Високият пленник може пак да ни разкаже някой спомен от чудния си живот… — каза съпругата на кир Константин Торнит, виден ромейски архонт, логотет на дрома, който бе спечелил доверието на Иваница. — Той е научил малко гръцки, а аз знам фръшки още от времето, когато бях горнична на императрица Агнес, сестра на френския крал. След смъртта на император Андроник тя се омъжи за войводата Теодор Врана.

Дочул познати имена, императорът отправи взор към двете жени. Приближи.

Погледът му с тъга се спря върху малката Мария. Спомни си за своите две момиченца, останали без майка, а сега и без баща. Болка се изписа на лицето му. Всички разбраха мъката му и мълчаха. Царицата не сваляше очи от високата осанка на пленника и тъмна руменина бързо заля янтарните й бузи. Колко хубав и колко тъжен беше латинецът в здрачните сенки на падащата лятна нощ… Така горд, така мълчалив…

Вятърът развяваше тънките му руси коси, благородният му профил се изрязваше с всичката си чиста красота върху тъмнеещото небе. Той се наведе и погали кучето по главата. Каза му нещо. Гласът му прозвуча като песен. Толкова бе нежен и дълбок.

Целгуба потрепера, като насън се доближи, подаде ръка, прошъпна нещо. Императорът бавно сведе челото си, целуна с безкрайна почит ръката й, после целуна края на дрехата й. След това се изправи и я изгледа.

Сякаш с огън я поляха. Тя смутено наведе глава и заигра с пръстена си.

От този ден пленникът почна по-често да се разхожда надвечер из градините. Най-напред с деспот Слав, а по-късно, когато деспотът замина за Родопското си прониятство, излизаше и сам. Почти винаги той срещаше там царица Целгуба.

Щом камбаните забиеха за вечерня, царицата започваше да дебне от прозорците на палата. Със затаен дъх и горящо лице тя чакаше да зърне високата осанка на латинеца да се разхожда между храстите и младите дървета. След това намяташе на главата си тънко було и бързо слизаше долу. И винаги нагаждаше стъпките си така, че пътят й случайно се срещаше с този на императора. Понякога вземаше със себе си Мария. Но по-често предпочиташе да бъде сама. Будният взор на момичето я смущаваше. Струваше й се, че сините му очи четат чак в сърцето й, забелязват всички вълнения, които тревожат хубавото й лице.

Когато видеше царицата, Бодуен спираше почтително, покланяше се, поздравяваше и продължаваше пътя си заедно с нея. Питаше я за всяко цвете, всеки предмет — как се наричат на български, а след това сам я учеше на названията на родния си език. Целгуба го слушаше внимателно, с примряло сърце. Всичко това, което Бодуен казваше, й се струваше невероятно красиво, невероятно важно и значително. Дълбоката почит, с която се отнасяше към нея, я изпълваше с неизказана гордост, благородството на обноските му я очароваше, достойнството, с което пазеше прилично разстояние във всичките си отношения, изпълваше сърцето й с още по-силен копнеж.

И в ума й заседна една мисъл, само един страстен копнеж. Да му покаже, че той не й е безразличен, че съдбата му й е по-близка, отколкото той си мисли, че скърбите му са и нейни скърби, а радостите — нейни радости. Тя забрави достойнството си на царица и съпруга. Целият й живот доби само един смисъл — да облекчи мъката и самотата на хубавия пленник.

А цар Калоян пътуваше непрестанно, обикаляше новопревзетите градове, дигаше нови крепостни стени…

И нищо не виждаше, нищо не разбираше от това, което ставаше с Целгуба.

Тежки държавни грижи заслепяваха сърцето му.