Фани Попова-Мутафова
Солунският чудотворец (10)

Глава X

Ефросина и българският княз вървят заловени за ръка из кипарисовите гори, които се спущат към брега на Босфора. Бялата одежда на жената искри в синьо-зелените нощни сенки тайнствено — като крило на херувим. Лек благоуханен вятър поклаща тънките върхове на дърветата. Пред нозете им се плискат сребропенни вълни. Тя нежно притиска страната си до неговата, топлият й дъх облива лицето му и разпъва сърцето му в пламтяща радост. В седефения блясък на чудната нощ греят само две звезди — очите на Ефросина. Князът бавно се навежда към тях…

Иваница отвори очи. Гърлото му бе пресъхнало, сърцето биеше бързо и тревожно. Обърна се на лявата си страна. Обърна се на дясната. Отново на лявата. Но сънят бе отлетял от клепките му. Той погали няколко пъти страната си — сякаш диреше следа от ласката, получена насън — отметна бързо кадифената покривка и скочи.

Върху мозайката на пода лежеше тъмната сянка на решетката, която закриваше прозореца. Той си спомни своята пленническа златна клетка и гневно сви юмруци. Дълбоко в душата му прокънтя дълъг, отчаян зов.

А от Търново не идеше никаква вест. Забравили ли го бяха? Какво правеха там? Вече толкова пъти се беше опитвал да заговори с телохранителите си. Но никаква дума не можеше да откърти. Пазеха го строго и ревниво. На Адриана и Теофила не се доверяваше. Ромеи бяха. Можеше ли да им открие сърцето си?

Вдигна свитите си юмруци към челото си. Лунният лъч, който проникваше през решетката, падна върху десницата му. Като зелена мълния проблесна смарагдът под очите му. Той го изтръгна от пръста си и яростно го захвърли на пода.

Цяла нощ се разхожда Иваница из стаята като буен, неукротим звяр. Когато камбаните на дворцовите черкви забиха за утринна молитва, той се бе вече облякъл и докато чакаше да му донесат закуската започна да чете с дълбоко внимание „Историята на Херодота“.

Някакви стъпки отвън го накараха да вдигне глава. Беше Адриан. С леко начервени устни и напудрени ръце.

— Здравей, моето момче! Все книги… Е, кога най-сетне ще се съгласиш да дойдеш у Ефросина? Знаеш ли какви пакости си направил? Нашата несравнима хетера си е загубила ума по тебе… Никой не иска да вярва и все пак така е… Днес няма да бъдеш вече безсърдечен, нали? Знаеш ли как ще се зарадва, като й кажа, че ще отидеш?

Иваница махна с ръка.

— Казах ти — не. Виждал ли си Теофил?

В същия миг вратата се отвори и младият Каламодиос влезе. В очите му трепереше винаги топла, добродушна усмивка. Ако не беше така пълен, би минавал за красавец.

— Готов ли си, Йоаница?

— Да.

— Къде ще ходите? — попита учуден страторът.

— На голямата литургия в „Света София“. Ела и ти.

— Не знам. Ако василевсът отиде, трябва и аз да го придружа.

Теофил и князът се упътиха в светлата есенна утрин към Великата черква. Потоци от празнично облечени жени и мъже се стичаха по широките улици към сто и петдесетте черкви на Визанс. Острият вятър, който духаше откъм Мраморно море, носеше непрекъснатия звън на хилядите камбани.

Когато пресичаха кръглия форум на Константина, князът се спря и дълго гледа омаян високата колона от порфир, върху която стоеше огромна статуя.

— Това е Константин Велики — каза Теофил — но статуята е на Аполона. А онова изваяние там — и той посочи към западната част на форума — са Парис, Хера, Афродита и Атина. Тази, на която Парис подава ябълката, е Афродита. Когато са пренасяли изваянията тука, само за главата на Хера е трябвало една кола, теглена от осем бивола. Какво има?

И той се извърна към страната, накъдето бе погледнал внезапно побледнелият му приятел.

Право срещу тях четирима роби носеха великолепна носилка от позлатено дърво и пурпур.

Вътре беше Ефросина.

Тя ги гледаше упорито, без да се усмихва. Когато минаха край тях, младите хора се поклониха. Хетерата направи знак да спрат носилката и ги повика с ръка. Каламодиос дръпна Иваница за ръкава и се отправиха към нея. Любопитни минувачи се спираха и гледаха учудено чужденеца, който е спечелил благоволението на прочутата хетера.

Ефросина галено сви алените си устни.

— Аз все очаквам да дойдеш. Кажи, Каламодиос, виждал ли си по-упорито момче на света? А представи си, княже, снощи те сънувах.

Иваница пламна, наведе смутено глава.

— Да. Сънувах, че се разхождаме заедно из кипарисовите гори край Босфора.

Князът я гледаше с широко разтворени от ужас очи.

— Защо ме гледаш така? Нима не бива и насън да те виждам?

И тя весело се изсмя.

— Сбогом. Тази вечер ще ви очаквам. Канила съм много гости…

Носилката с мъка си проправи път през гъстата навалица, която се бе струпала да види несравнимата хубавица.

Великата черква бе вече почти препълнена.

Когато влязоха вътре, Иваница потрепера от страхотно огромния простор, който бе заключен в тези сводове. „Нима човешка ръка е направила това?“ — се питаше тръпнещ юношата. И с горчивина си спомни онази малка сграда край брега на Етъра. Но нима българите в своята бедна, проста черква по-малко горещо щяха да се молят богу? И все пак поразеният юноша гледаше със свито сърце пъстрите мрамори и стъклените мозайки на стените, огромните ясписови и порфирни колони, двойните аркади, които се редяха от двете страни, архангелите, изписани в четирите ъгъла, чудната смелост на дъгите, продънващата се бездна на купола, дръзката лекота на сводовете, сребърните колони около олтара. Сто поликандилона с по двадесет и пет свещи висяха на сребърни синджири, дебели като човешка ръка, и обливаха черквата с потоци пъстроцветни светлини.

— Всяка от тия колони — пошъпна Теофил — е чудотворна и цери от разни болести. Онази червената лекува болките на кръста, а онази синкавата — болките на краката.

Глух шъпот се разля из тълпата. Беше пристигнал василевсът. Горе се яви императрица Маргарита, заобиколена от бляскава свита.

Литургията почна сред стройната песен на хора, благоуханията на тамяна и молитвите на многочислените епископи, пресвитери и дякони.

Иваница се почувствува внезапно утешен, успокоен; онова страшно чувство, което го бе смазало и унищожило при влизането му в храма, вече бе изчезнало.

Той наведе смирено глава. Сърцето му зовеше помощ и милост от чудотвореца Димитър.

Когато излязоха вън, пред очите им се изправи могъщата колона, която се издигаше срещу главната врата на „Света София“. Тази бе най-голямата от четирите исполински колони, които красяха Визанс. На върха й се крепеше двадесет стъпки висок железен конник. Беше Юстиниан Велики, василевсът, по чиято воля бе сътворен грамадният храм.

На минаване край параклиса на пресветата Мария Влахернска те се отбиха да се поклонят пред чудотворната панагия и да целунат решетката, която закриваше иконата.

— Виждаш ли тази бяла мраморна маса? — каза благоговейно Теофил. — На нея е било положено тялото на господ бог наш Исус Христос. Ето, това са следите от сълзите на света Богородица.

Иваница вървеше и непрекъснато мислеше за неочакваната среща с Ефросина. Дали не й беше казал Адриан, че ще ходят в „Света София“? Не. Това беше невъзможно. И… сънувала го била. Не лъжеше ли хитрата ромейка? Но откъде можеше да знае за кипарисовите гори?… И отново същият суеверен трепет го разтърси. Нима наистина го обичаше? Не! Лъжа! Лъжа! А кой знае…

— Защо не отговаряш, Йоаница? Питах те дали искаш утре да отидем на пантомимата в Пандохейона. Ще бъде в чест на венецианските търговци, които пристигнаха завчера. Но за какво мислиш?

Иваница се изчерви и не отговори. Сбогуваха се пред вратата на Влахерна.

Князът се отдели от главния вход и направи къса разходка из градината на двореца. При един мраморен водоскок той срещна една едра черноока девойка. За миг погледите им се кръстосаха. Девойката се усмихна и наведе глава — като че очакваше князът да я заговори. Но той отмина, без да се извърне нито веднъж.

Същата вечер, когато Иваница седеше тъжен и замислен пред самотното огнище на здрачената си стая, някой тихо почука на вратата. Момчето се сепна. Всеки път, когато почукваха на стаята, сърцето му забиваше радостно и тревожно едновременно. Сякаш винаги се надяваше да се случи нещо ново и неожидано, което да сложи край на тежкото му очакване.

Телохранителят му съобщи, че го викат при василевса.

Бледен и развълнуван се яви князът пред могъщия император. Исак Ангел бе седнал пред една маса от позлатено дърво. Срещу него заемаше място брат му — севастократорът Алексей. Пиеха вино. Усмихваха се.

„Какво ли искат от мене?“ — попита се Иваница изтръпнал.

— Драги княже — започна бавно Исак Ангел, като се спираше на всяка своя дума — ти знаеш съвсем добре… но защо не седнеш? Ето — този стол. Ще пиеш и една чаша, нали? Така. Сега какво щях да кажа? Да. Ти знаеш много добре положението си при нас. Няма защо да се лъжем. Ще мине много, твърде много време, докато българите докажат, че не мислят повече да безпокоят империята. През това време ти ще трябва да останеш при нас. Колкото и да е неприятно това за тебе — не може другояче. А ти виждаш, че те пазим достатъчно внимателно, за да се надяваш, че можеш да избягаш…

Василевсът напълни отново чашите и изпи своята на един дъх.

— Тогава — продължи той — ние ще трябва да се погрижим за тебе. Ние искаме животът ти във Византия да не бъде тежко пленничество и златна клетка. Ти не бива да се считаш за нещастен заложник, който чака само часа на свободата. Ти трябва да се почувствуваш във Византия свой, близък… Да бъдеш в нея господар, а не роб. Съдбата й да бъде и твоя съдба, нейните радости и скърби да те радват и натъжават както за собственото ти отечество. Остави братята си да царуват на Хемуса. Те ще бъдат господари на една малка и проста земя. А ти ще бъдеш владетел на несметни съкровища.

Исак Ангел помълча малко, погледна брата си и се засмя.

— Ние с Алексей дълго мислихме за тая работа. Но днес една случайност ни помогна да разрешим всичко. Дъщерята на брата ми, княгиня Евдокия, те срещнала в градината и попитала с особено любопитство за името на непознатия хубав момък.

Иваница се изчерви и наведе глава.

Изведнъж василевсът се изправи, лицето му стана строго и студено.

— Княз Йоаница, ние решихме да те назначим за владетел на Теодосиополската стратегия в Армения и да ти дадем за жена княгиня Евдокия, нашата царствена племенница, заедно с една зестра от хиляда ливри перпери.

И той се отдръпна малко назад, за да види по-добре впечатлението, което думите му бяха произвели на младежа.

Но по лицето на княза не можеше нищо да се прочете.

— Разбира се — добави малко неуверено василевсът — ти пак ще бъдеш охраняван поне в първите времена. Докато се убедим, че си свикнал с нас, и докато докажеш, че обичаш новото си отечество. Е, добре. Приемаш ли, драги сине?

Иваница мълчеше. Той бързо пресмяташе всички изгоди и опасности, които представяше за него това предложение. След това бавно и спокойно каза:

— Съжалявам. Не мога да приема.

Василевсът потрепери като хищен звяр. Този варварин смееше да отказва? Нему? На императора? Но се сдържа.

— Защо, драги княже? От какво се боиш?

Иваница отвърна просто и искрено.

— Аз имам само едно отечество. В деня, когато се убедя, че само аз преча на братята си да подновят борбата — в този ден няма да бъда жив.

Василевсът се замисли. Не, с това момче не можеше нищо да се почне. Изтръпна от заплахата му, защото знаеше добре, че само Иваница спира търновските владетели да се спуснат от своите непристъпни скали и планински клисури, за да пометат като бич божий тракийските земи на Визанс. Трябваше да се пази момчето. Добре да се бди над живота му, над здравето му.

— Помисли си още. Когато решиш нещо, съобщи ми.

Иваница се усмихна и василевсът разбра, че никога момчето няма да измени решението си. И с тежка въздишка на тревога и недоволство той се оттегли придружен от чернокъдрия си брат.

На другия ден внезапно слънцето разпръсна мрачните облаци и обсипа с радостни, топли ласки огромната метрополия. Сякаш искаше в тия последни дни пред зимата да раздаде с пълни шепи безкрайната милост на любвеобилното си сърце. Сияещи лица изпълваха улиците и базарите, гемии опъваха белите си крила по Босфора, песни и музика екнаха из площадите, пъстрото благоуханно шествие отново изпълни Меза.

Теофил завари приятеля си тъжен и посърнал.

— Е! Бива ли? На какво си заприличал? Сякаш нищо не ядеш. Хайде, размърдай се малко. Виж вън какво хубаво слънце е грейнало… Ще те водя на Хиподрома.

— Не ми се ходи никъде.

— Пак ли? Нали ми обеща да не мислиш за България? Хайде — той почти насила накара момъка да сложи наметката и шапката си.

— Кажи ми, Теофиле — попита неочаквано Иваница по пътя — защо си така добър с мене? Не си ли и ти нагласен като стратора и Ефросина? Не зная. Сърцето ми казва, че не си. Но тогава — защо? Кажи ми.

Каламодиос дигна рамене и се засмя.

— И аз съм си задавал често този въпрос. Но не зная. Можеш ли ми обясни защо има хора, които, щом ги видиш от пръв път, без никаква причина, чувствуваш, че ти са досадни, нетърпими, противни. А други — пак без никакъв особен повод — струва ти се, че си ги виждал някога, някъде, не знаеш защо, но ти са скъпи и близки. Може би само един поглед е достатъчен, за да се разберат сродните души. Аз нямам братя и сестри. Но ти си ми по-скъп от брат. Защо? Може би обичам прямотата на взора ти, чистото ти юношеско сърце… Кой знае. У нас тъй рядко се срещат такива мъже. Аз нямам нито един искрен приятел във Визанс, Иваница. Знам, че всеки зад гърба ми плете интрига, присмива се, завижда… А днес ще бъдеш на обяд у дома. Игрите са пред пладне.

Пред тях се издигаше огромният дворец на Каламодиосовци.

Отидоха в Хиподрома по-рано, за да си вземат хубави места. Когато наближиха Августейона, един глас ги накара да се обърнат. Адриан с широки крачки бързаше да ги настигне.

— Слава богу, днес страторът Хриз ще ме отменя. Мога ли да дойда с вас? Предпочитам да си платя, отколкото да стоя като статуя в императорската ложа. Човек не може да си обърне очите… А има какво да се гледа!

Великолепният площад изви пред смаяните им очи — които сякаш за първи път го виждаха, без да могат да се наситят на неизказаната му хубост — своята могъща колонада, исполинската снага на Света София, мраморите на Свещения дворец, огромната статуя на Юстиниана, величествения вход на Топи. Защото наистина Хиподромът приличаше на гръцката буква ПИ.

— Този е най-хубавият площад на света! — възкликна възторжено страторът.

Иваница го изгледа.

Не, той мразеше този град, мразеше го с всичките му безброй очарования и примамки, мразеше ленивата страст, която се носеше из въздуха му, лицемерния звън на сребърните му камбани, измамата, която святкаше от всеки ъгъл. Дълго сдържаната болка се изля в поток от смели неразумни слова.

— Хубав е Визанс, страторе, но това е хубост на смърт и пагуба. По̀ обичам нашите дървени бордеи пред мрамора на вашите къщи. Защото по-важно е духът на племето да бъде як, а не камъкът на дворците. Аз обичам жилавия, несломим дух на моето племе, защото може хиляда, може хиляди години да минат, може империи да се дигат и събарят, камък върху камък няма да остане от този чуден град, а моето племе ще живее и ще крепне.

Злоба блесна в очите на Адриана.

— Не говори така, варварино… Дръзки са думите ти…

— Ти ме наричаш варварин — изсмя се Иваница — а вие какво сте? Говорите гръцки, а в жилите ви не тече нито капка от елинското племе. Наричате се ромеи, но носите само името на великата Римска империя… Какво…

Внезапно Теофил се хвърли между тях. Адриан бе дигнал ръка, за да удари княза. А ако успееше да стори това, господ знае какво би извършил буйният юноша.

— Засрами се, Адриане. Наближаваш вече тридесет години. А князът е още почти дете. Пленник е.

Страторът се опомни, преглътна яда си и тръгна смутен, с наведена глава.

— Аз бих се радвал, ако думите на Йоаница не бяха верни — продължи Теофил — но, уви, в тях има само горчиви истини. Не виждаш ли как от ден на ден Визанс отива към погибел?

Скръбни мисли го обзеха и той тежко въздъхна. Отдавна над славната империя тежеше зла и безнадеждна съдба. Една по една се бунтуваха и откъсваха богатите й провинции. И той знаеше, че нищо няма да спаси Визанс, тъй както нищо не бе спасило Рим. Едно неестествено положение не може вечно да трае. Не може една богата метрополия вечно да изсмуква благодатните сокове на цъфтящи подвластни страни.

От запад ще дойдат разрушителите на Визанс — пише на пророческата колона, а изваянието сочеше с ръка мястото, където залязва слънцето. И наистина нещо тъмно и опасно се готвеше в Далечния запад, безбройни войски, натоварени на многочислени кораби, се канеха да минат през „Столицата на света“ на път за Божигроб. Какво добро можеше да се очаква от алчните за пари и власт рицари?

Пред входа на Топи Адриан каза:

— Нека забравим случката, княже. Нали оставаме пак добри приятели? — и протегна десница.

Иваница протегна своята без омраза.

С шум и оживени ръкомахания огромната навалица изпълваше четиридесетте редици скамейки, крито обикаляха Хиподрома.

Преди да се изкачат към мястото си, Теофил поиска да покаже на Иваница всички забележителности, които се намираха в него. Безценни произведения на изкуството, събрани от Египет, Елада и Рим, красяха мраморните пиедестали, които се издигаха по средата на ширната арена. Там беше римската вълчица с Ромул, увиснал на съсците й, чудовището Сцила и египетският сфинкс, чудни невиждани животни от бронз: слон, крокодил, хипопотам, един жилав мъж се бореше в жестока битка с някакъв грамаден лъв, изваянието на победите разперваше чистите си криле от бял мрамор, Херкулес изтягаше спокойно едрите си мишци. Особено дълго останаха пред изваянието на орела и змията. Тъй майсторски бе отбелязал ваятелят в камъка гърчещата се болка на отвлечената змия и гордостта на птицата. Върху широко разтворените криле на орела изкусен механик бе изписал черти, които е изгрев до залез-слънце показваха часовете на деня.

Изваянието на трите египетски животни: аспис, базилик и крокодил, вкопчани в жестока смъртна борба, изпълни Иваница с отвращение и ужас. Но затова пък толкова по-неземно хубава му се стори Елена Троянска. Като жива го гледаше божествената красавица с мраморните си очи. Златната диадема с безценни камъни стягаше косите, които стигаха чак до малките й крака. Омайната усмивка цъфтеше по чистата линия на устните й.

Можеше ли човек да сътвори толкова красота и съвършенство? Колко велик и от бога дарен ще е бил майсторът, чиито ръце са ваяли тая статуя… И този човек не е познавал спасението на кръста… Иваница обори глава, поразен и смаян от тази мисъл.

Радостни викове посрещнаха явяването на василевса в императорската ложа. Още малко и игрите щяха да почнат. Бързи засуетени движения се кръстосваха в треската на облозите, в нетърпението на очакването.

— Аз ще заложа за Сините — каза Адриан и изчезна някъде.

Белолики ромейки показваха самодоволно последните накити и платове, донесени от венециански и генуезки търговци. Някои дълго следяха с поглед непознатия момък с кестеняви къдрици и тъмните им очи припламваха в жаден блясък. Иваница и Теофил седнаха на местата си, които се намираха няколко реда под императорската ложа. Със затаен дъх огромната тълпа се загледа в човека, който дигна ръката си. Долу на арената бегачите бяха наредени в стройна редица.

Човекът махна с кърпа.

Отначало изглеждаше, че Зелените ще имат първенство. С безумни викове част от тълпата ги насърчаваше, докато останалите гневно ругаеха и проклинаха. После щастието мина на страната на Сините. Всички наскачаха прави. Някъде се сбиха, други ревяха обезумели от радост. Иваница също скочи и проследи с пламнал взор запотените морни бегачи. Десет пъти заобиколиха. Зелените отново почнаха да вземат предимство. Но на дванадесетата обиколка победиха Сините.

Дълго време тълпата не можеше да се успокои. Иваница се озърна. Трескаво вълнение опари и неговата кръв. Неясният грохот на огромната навалица го замая като вино. Изведнъж много глави се извърнаха с нескривано любопитство към празната ложа, която се намираше отляво, близо до императорската. Иваница също се обърна. Една стройна жена с дивна усмивка на уста, обвита в наметка от ален аксамит, поръбен със зирдави, се яви в ложата, придружена от трима мъже. Под наметката й надничаха стройни голи ръце, отрупани с гривни. Копринена диадема прибираше огнените й коси.

Тих шепот мина като дълъг трепет из тълпата.

Кира Ефросина… Кира Ефросина…

Иваница се дръпна, сякаш нещо го беше блъснало в гърдите. Пламъци лизнаха страните му. Той сложи треперещите си ръце върху коленете си и се помъчи да събере всичкото си внимание върху колесниците от посребрена мед, които бяха вече наредени на арената. Половината от кочияшите бяха облечени в сини туники, другата половина в зелени. Едрите буйни коне тропаха нетърпеливо с крак.

Отново условният знак.

И леките колесници отхвръкнаха като изпуснати стрели. Но Иваница виждаше всичко като през гъста, трептяща мъгла. По едно време се наведе ниско над ухото на Теофила и прошепна:

— Кои са ония тримата с Ефросина?

— Неотлъчните й роби: логотет Изидор, търговецът Никифор и протостратор Йоан.

Иваница въздъхна и отправи взор към бягащите колесници. Пак спечелиха Сините.

— Защо се гневя? — се попита недоволен момъкът. — Какво от това, че ония тримата са там? Още по-добре.

И все пак едно дълбоко разочарование смразяваше сърцето му. Обърна се внезапно. Пъстрите очи бяха устремени точно в него. Хетерата се усмихна, кимна леко с глава.

Обзе го безумно желание да скочи и да отиде при нея. Но той наведе глава и упорито се загледа в една точка.

След това двама яки борци сплетоха мургавите си тела. Със затаен дъх тълпата следеше изкусната борба. Единият беше висок, сух мъж с гладки мускули — силни като челик. Другият бе по-нисък, по-набит, с едри мишци и врат на бик. Като хищни зверове те се дебнеха, приближаваха, за миг кръстосваха лактите си и отново се спущаха. При всеки сполучлив удар тълпата ревеше от възторг. Иваница се увлече, протегна врат, повдигна се от скамейката.

От лявото ухо на високия шурна кръв. Ниският беше вече със смазано, посиняло око. Страшните удари зачестиха. Малкият залиташе с пребити гърди. Сухият получи един юмрук в корема и падна. Всички скочиха на крака.

Иваница се обърна. Ложата отново беше празна.

Долу изнасяха припадналия борец. После дойде ред на борбите с диви животни. По арената припнаха пясъчножълти лъвове и пъстри леопарди. Пълната ромейка, която стоеше вляво от Йоаница, стана и си отиде с мъжа си.

— Миналата година една лъвица прескочи оградата и разкъса един старец — каза Теофил — оттогава много жени вече се боят да присъствуват на тия борби.

Лъвовете гневно биеха земята с опашките си и от време на време глухо изръмжаваха. Леопардите къдреха муцуните си като огромни сърдити котки.

Когато срещу тях се затекоха въоръжените с дълги остри мечове борци, животните за миг се струпаха накуп — изплашени и смутени. След това една лъвица дигна яростно тежката си лапа и се спусна.

Боецът ловко отбягна удара и леко я рани в бедрото. Грозен рев разтърси Хиподрома. Няколко жени станаха побледнели и разтреперани, готови да бягат. Два леопарда вкупом се хвърлиха напред. С изкусна отбрана бойците ги повалиха. Тогава един едър млад лъв пъргаво рипна и събори война, който беше срещу него. Отново всички наскачаха и протегнаха шии, за да видят по-добре.

Иваница, развълнуван и потресен, затвори очи. Отляво и дясно навалицата го притискаше с диви, възбудени викове. Една девойка наблизо се преви надве, жълта като восък. Набързо я изнесоха. В това време долу бойците с отчаяна дързост се мъчеха да изтръгнат полумъртвия воин от лапите на звяра. Най-после един умел удар прониза гърлото му и царственото животно падна тежко на земята. Твърде наскоро всички останали хищници се наредиха бездиханни около него.

Иваница въздъхна облекчен и избърса запотеното си чело. Някой беше седнал на мястото на пълната ромейка. Юношата го погледна и с мъка задържа вика, който бе избликнал до устните му. Бързо се озърна наоколо. Никой не бе забелязал вълнението му. Теофил се беше загледал в хубавите момичета, които се събираха на арената за кратката пантомима, с която щяха да се свършат игрите. Отново плахо извърна очи и се загледа в мъжа, който небрежно въртеше в ръцете си една кожена шапка.

Беше боляринът Сеслав.

Какво търсеше там? Не сънуваше ли Иваница? Ами телехранителите? Момчето погледна зад себе си. Двамата ромеи бяха станали от местата си, сочеха нещо към арената и тихо се смееха. Сеслав се обърна… Сините му очи радостно светнаха, когато срещна слисания, питащ взор на момчето. Леко докосна с рамото си неговото, избърса с шапката челото си, след това я остави до него на скамейката. Иваница изтръпна.

Пантомимата почна. Но момчето не виждаше нищо. Широката му гръд буйно и тревожно се дигаше и спущаше. Шапката падна на земята. Иваница се озърна. Всички напрегнато следяха великолепната игра. Той се наведе. В шапката имаше писмо. То изчезна веднага под широката му наметка. Никой нищо не беше видял.

Когато излязоха, вън беше почти тъмно. Августейонът гъмжеше от навалицата, която струеше от всички входове на Хиподрома. Във влажния въздух, който идеше от морето, се разтапяха хилядите благовония на скъпите масла, които търговци из Индия и Халдея продаваха на открито пред Свещения дворец. По ъглите на улиците вече блещукаха кандилата. Иваница се извърна. Една сянка неотстъпно го следеше. За миг юношата поиска да се хвърли в тълпата, да се скрие, да потъне в нея. Но това беше празно безумие. При черквата на пантократа сянката направи някакво неопределено движение — сякаш се сбогува — и изчезна.

Останал сам в стаята си, Иваница с трескаво любопитство разтвори пергамента.

Асен го поздравяваше от името на всички домашни, които с трепет очаквали връщането на Сеслава, за да узнаят нещо за него. Вече два пъти провождали тайно находници до Визанс, но никой не успял да го види. Веднъж пратили и златопечатно слово до Исака, но той не отговорил. На майка им било много мъчно за него. Ден и нощ се молели на преблагия Чудотворец да му помогне. Император Фридрих се канел да тръгне с многобройна войска за Ниш. Оттам щял да се отправи за Константиновград — да разруши ромейската мощ. Това било великолепен случай за българи и сърби да помогнат на Фридрих Червената брада и да възстановят правата си на полуострова.

Повече Асен нищо не казваше. Но Иваница разбра веднага лекото загатване. Сгърчи безпомощно ръце, удари челото си в стената. Трябваше да избяга на всяка цена.

Безумни мисли го разкъсваха, една от друга по-дръзки, по-невъзможни. Най-после реши. Когато се научи, че кръстоносци са преминали хемските проходи, ще удуши столника, който му носеше храната, и ще се помъчи да се измъкне от двореца. А ако го хванат — нека го убият. Още по-добре. Но друга мисъл унищожи веднага всичките му надежди. Е добре, и да го убият, и да се убие той сам дори, ромеите ще скрият грижливо случилото се и докато в Търново научат истината, всичко ще бъде вече напразно.

Иваница се хвърли върху леглото си облечен, помъчи се да заплаче и не можа.