Фани Попова-Мутафова
Солунският чудотворец (30)

Глава XXX

За Асена казваха, че бил сприхав, буен, властолюбив. Сега пък за Петър казваха, че бил премного добър, мек, отстъпчив. Само строгият взор на княз Иваница можеше да затвори бъбривите уста, които винаги диреха да намират зло там, където не можеха да намерят лична изгода за себе си.

Твърде скоро опростените от Петра бунтовници подеха отново старата си тайна, рушителна дейност. Нямаше я силната ръка на Асена, разложението се разпростираше все по-нашироко, насърчено от благостта и незлобливостта на Петра.

А имаше и кой отдалече да подклажда разединението, да насъсква честолюбията. Болярите, които при връзките си с него, доволни, че спасяват живота си, сега, окопитили се вече, използуваха царската милост и отново почваха да живеят със себелюбиви кроежи.

И отново семействата почнаха да се разяждат от вътрешни крамоли. Често пъти в един дом имаше привърженици на Петра и привърженици на Иванко. Бащи и синове, братя, братовчеди се гледаха с недоверие и омраза, готови да пламнат в лична разпра, да пролеят кръвта си за тържеството на своята партия.

Цар Петър приближи до светия старец Василий. Склони високото си тяло над немощната старческа снага:

— Даваш ли дума, светий отче?

Василий поклати глава. Въздъхна дълбоко.

— Дръзка е твоята мисъл, Петре. Да завържем връзки с Рим… Да скъсаме с патриарха на Константиновград…

— Но това не е моя мисъл… Още блаженопочивший Асен бе решил да поиска признание и царски венец от папата. Нима нашите прадеди не бяха също водили преговори с Рим? Нима Симеон, Петър и Самуил не бяха получили от Римската църква царски венец и патриаршеско благословение? Това бе най-горещото желание на Асена и аз ще продължа делото му, без да се отклонявам от което и да било негово начинание… Дори ще ти поверя нещо, което никой не знаеше досега. Преди да направи открити постъпки, с твое съизволение покойният ми брат на три пъти се бе опитвал да изпрати тайни пратеници до Рим, за да схване настроението на папата към нас. Ала и трите пъти нашите хора не можаха да стигнат дотам. Нашите любезни съседи схванали намеренията им и не им дали пропуск. Нито венгрите до Истъра, нито ромеите до морето им позволиха да вземат кораб за запад. А когато боляр Недялко се губи половин година, тогава той се опитва, преоблечен като търговец, да премине тайно. И все пак сякаш някой дебне и най-тайните ни помисли, сякаш някой оттук издава всичко. Недялко беше познат и се върна…

Еднаква мисъл обзе и двамата мъже.

Вътрешният враг бе по-опасен. Защото бе непознат. Криеше се зад приятно усмихнати лица, зад дълбоко сведени в любоугодие чела, зад горещи клетви за вярност. Кой мамеше? Кой се представяше за лъжлив приятел? Кого да подозираш? Може би предателят бе наблизо. Може би най-довереният, най-преданият…

Петър въздъхна. Отново се отпусна тежко в креслото си.

До него стигна тихият глас на мъдрия архиепископ:

— Знаеш ли някога как Телериг узнал неверните си люде? Той писал на византийския император Константина, че му омръзнало да управлява такъв вироглав народ като неговия, че примерът на предшествениците му, избити от собствените си поданици, не му предвещава друго, освен насилствена смърт и че той се решил като хан Сабин да прекара края на живота си в мир и сигурност при императора. Но че нямало лица, на които да се довери, за да му помогнат да избяга с цялото си семейство в Цариград. И затова моли императора да му съобщи дали има някои приближени в България, които биха могли да му помогнат. Ако има, тогава да му изпрати веднага имената им, за да влезе във връзка с тях и да подготви бягството си… Глупавият Константин се хванал на примката. Изпратил на Телерига имената на всичките си предани люде в българския дворец. И, разбира се, още на следния ден, след като ханът получил имената им, приятелите на Византия били жестоко избити…

— Виж, това е работа за Иваница… — се усмихна Петър. — Той би могъл да измисли подобна дяволия…

Навън стражите чукаха с петиците на копията си в чест на някой знатен гост. Прислужникът бързо отметна завесата на вратата и пропусна едрата снага на логотета княз Белота.

Лицето му бе мрачно. Той поздрави и бързо се отправи към царя и архиепископа.

— Снощи Иванковите люде пак са се събирали у Николица. Няколко часа преди това у Николица дошъл търговец откъм юг с богато натоварени денкове: коприна, гребени от слонова кост, нанизи. И сигурно между лъскавите платове се е намирал и някой свитък от телешка кожа, подписан от новия императорски роднина — Алексей Иванко…

Логотетът се извърна настрана, сякаш заплюваше някой.

— Безстиден изменник! Станал началник на филиповградските войски, предназначени да запират нашите нападения. Поне да му я бяха дали неговата хубава Теодора! Ами отложили отново годежа…

— Вероятно искат първом да изпитат дали им е верен, дали служи добре на новите си господари… — въздъхна архиепископ Василий.

— Какво да сторя с Иванковите люде? — попита отново загрижено логотет Белота. — Иска ми се още утре да ги видя увиснали на въжето…

— Те не са опасни… Поне засега… — каза замислено Петър. — Ако ги преследваме, ще покажем, че се боим от тях…

— Все пак бих желал да знам какви послания си разменят с оня нечестивец в Цариград… — възкликна живо Белота. — Може би Иванко не е особено доволен от приема си у ромеите и мисли с тяхна помощ да се върне тук и да раздаде деспотски и севастократорски достойнства на тия негодници… Още днес ще пратя вест на пресветлия княз Иваница в Средец да натовари людете си да следят всеки пътник от юг и да го претърсват.

— Иванковите люде не ми създават грижи… — отвърна Калопетър. — Други, по-важни неща смущават сърцето ми… На нас отвсякъде още гледат като на случайни натрапници. Държавата ни не е призната от никого. Ето как Фридрих Червената брада се подигра с нас, забрави договора си и ни заряза. Ако не бяхме достатъчно силни да се браним сами, щяхме първи да изпитаме яростта на Исак Ангел след заминаването на кръстоносците. Тъй както си изпатиха нещастните сърби при Морава… Всичко, което Неман бе спечелил с кървава бран през времето, когато бяхме съюзници, слизайки надолу към Средец и Долна земя, сега го загуби отново. Това му бе печалбата от приятелството с Фридрих. Червената брада си замина да си гледа работите в Палестина, а нас ни остави на произвола. И Неман като нас не е признат между господарите на тия земи. Смятат ни само за някакви бунтовници, които лесно могат да бъдат усмирени при една победна война. Исак Ангел се показа лош бранник при Верея, когато едва се спаси от стрелите ни, ала бе добър военачалник при Морава. И сега сърбите дълго още ще си останат в старите тесни предели, които владеят от заселването си тука. Това, което става с тях, утре може да се случи с нас. Затова всеки гледа първом да е добре с византийския император, а после с някакви си бунтовници, непризнати от никого. Така е. Нас ни трябва законно царство. И светия папа в Рим ще ни прати царски венец…

Царят изгледа втренчено логотета, който бе извърнал смаяно лице към него.

— Белота, би ли се съгласил на едно опасно и смело предприятие?… Да заминеш тайно за Рим и да изложиш моето желание пред папата?

Логотетът се поклони.

— Щом това е заповед, аз я изпълнявам.

Царят простря ръце към него, потупа го по раменете.

— Аз разчитам на твоята преданост, Белота. Князът се изчерви от радост. Да служи на Асеновци и великото им дело бе смисълът на целия му живот. Ала той не можа да се стърпи да не промърмори на сбогуване, свеждайки тялото си в нов поклон:

— Все пак бих предпочел, преди да замина, да знам, че Николица и другарите му са нахранили рибите на Етъра… Ще пътувам по-спокоен…

— Нека оставим на божията велика промисъл да отреди съдбата им, Белота. Аз не желая да мърся ръцете си с предателска кръв… Не желая нищо друго, освен това, да мога заедно с Иваница да предам на малкия Йоан Асена, когато възмъжее, един чист царски венец и една призната държава… Другото ще го свърши той…

 

 

Целият двор се заливаше от смях. Евнухът Дисипад съобщаваше с остроумни забележки явяването на всеки новопристигнал гост. Две джуджета му съперничеха в духовитостта и се надпреварваха в остротите и глумите:

— Ето кира Минодора:

— Всички млади моми са дъвка в устата й!

— Пристига кир Леонтий…

— Показа юначество само с вървежа си!

— Иде кира Сиглитикия…

— Прилича на слънцето. Далеч от нея — замръзваш. Близо до нея — изгаряш…

— Ето и новия патриций… Кир Алексий Йоан.

— Дива маслина, облагородена с ромейска фиданка…

От време на време евнухът ритваше джуджетата отзад и те се търкулваха на килимите с престорено високи писъци. Тия нрави бяха приятни на кира Ефросина, която не можеше да търпи надутия и строг церемониал на своите предшественици. Докато по времето на Исак Ангел Влахерна гъмжеше от монаси, ясновидци и поети, сега, при брат му Алексей III, византийският двор бе препълнен с въжеиграчи, смешници, джуджета, пехливани, танцувайки и остроумни шегаджии. Бе се загубила мярката между делник и празник, между нощ и ден, между строг церемониал и разгулност.

Дори напоследък Ефросина бе намислила да направи нов Хиподром в самия палат на Влахерна, където щяха да се състезават само юноши от най-знатните семейства в присъствието на двора и приближените му. Това щеше да стане през време на сватбата на двете й овдовели дъщери.

За да стоят още тия млади жени под вдовишко було, причината бе само една: вечното несъгласие между Ефросина и Алексей кому да ги дадат. Алексей искаше да си вземе за зетьове знатни западни князе и крале, докато жена му предпочиташе местни ромейски велможи, но млади и приятни момци, които да бъдат избрани по волята и влечението на дъщерите им: Ирина и Анна.

В този ден щеше да се обяви тържествено годежът на бившия български велможа Иванко, новия патриций Алексей, с внучката на императора — Теодора.

Едно след друго влизаха в залата за пиршеството най-знатните константинополски семейства, следвани от глумите и закачките на главния евнух. Изведнъж всички впериха очи към вратата.

На прага се появи млад мъж, висок и снажен, с руси коси, слизащи до раменете. Челото му бе превързано с лента от сребриста коприна. На плещите му се диплеше наметка от ясносин аксамит, прикрепена със златна верижка. Чертите на лицето му бяха сурови и мъжествени. Светлите му очи пронизваха с дързък и корав поглед.

Това бе годеникът.

Алексей Иванко…

Българинът…

Жените проточиха шии, за да видят по-добре чужденеца, жителя на страната, която, само спомената шъпнешком, възбуждаше ужас и омраза.

— Как страшно гледа…

— Колко е силен… Може с тия ръце теле да удуши…

— Хубав е…

Различните мнения се кръстосваха в ниско, неясно шушукане.

Алексей Иванко седна между приятелите си, размени няколко думи, изсмя се високо със звучния си гърлен глас. Ала очите му непрестанно бяха устремени към вратата, където всеки миг щеше да се появи императорското семейство.

Най-сетне Анна се бе завърнала от пребиваването си на остров Родос и бе довела със себе си и Иванковата годеница, дъщеря си Теодора.

Новият патриций усещаше как сърцето му бие все по-тревожно. Най-сетне той щеше да види тая, която бе бленувал толкова безсънни нощи. Още в Търново, когато за пръв път баща й, севастократор Исак, бе отровил сърцето му с лъстивите си обещания. Тази, заради която бе станал убиец, заради която бе напуснал род и родина, срамувайки се сам от себе си.

Изведнъж всички гърбове се снишиха като лес, залюлян от внезапен вятър. Четирима тръбачи влязоха и засвириха високо и тържествено. Още от времето на император Мануил Комнин във византийския двор се бяха въвели западни обичаи. Императорските роднини се отправиха в гъста дружина да посрещнат владетелите. Към тях се присъедини и новият императорски сродник Алексей Иванко.

На прага застана Алексей III, отправяйки благосклонна усмивка към всички посоки. Ефросина беше облечена в червено и златно: два цвята, които ярко подчертаваха мургавата й красота. Ала Иванко виждаше само едно лице. Между красивите млади жени, които вървяха подир василевса и василисата, за него съществуваше само една: оная с бледозелената туника, извезана с бисерни лалета.

Кестеняворусите й коси бяха прибрани в златиста мрежа. Над снежното й чело се издигаше многостранна диадема, обсипана със скъпи камъни. Леката усмивка, спряла неподвижно върху малката уста, бе тъй нежна и обещаваща, че не можеше да не привлече веднага обичта на всекиго. Големи зеленикави очи, закрити от златисти ресници, изпъкваха с чудно очарование връз трендафиловата руменина на продълговатото й лице.

Иванко веднага усети едрата си, груба сила, неотразимо подчинена на тази крехка, нежна жена, която приличаше повече на трошливо изваяние, отколкото на жив човек. Тъй леко се движеше стройната й снага над мраморния под, сякаш не докосваше земята. А дългите ръкави на туниката й се вееха като криле на ангел. До нея вървеше горда хубавица с много черни вежди и строги продълговати очи. Снажното й тяло бе сковано в надменна леност, движенията й бяха бавни и непохватни.

„Дано не е тази“ — се помоли мислено Иванко, отправяйки отново поглед към другите жени, не намирайки нито една, която да спре вниманието му. Бяха или много стари, или много млади. Дори между тях имаше истински деца с дълги, отпуснати по раменете коси.

Император Алексей кимна на хубавицата с бледозелената рокля да пристъпи по-близо. След това подири с очи и кимна на Иванко да приближи към него.

Блажено чувство се разля по жилите на годеника. Той направи няколко крачки като насън. Тя беше… Тя беше… Никога, дори в най-смелите си блянове, той не бе допущал, че Теодора може да бъде толкова красива и привлекателна…

— Алексей… — каза императорът — най-сетне ти се удава случай да се запознаеш с моето семейство, което от днес ще бъде и твое. Сега ти ставаш мой обичан внук и най-напред трябва да те запозная с тая, чрез която влизаш в императорския дом…

Той се обърна към чудната хубавица.

— Анна, ето твоя зет… Покажи му дъщеря си…

Иванко не можа да схване какво иска да каже императорът. Помисли, че не разбира още добре гръцкия език и размесва понятията.

Ала порфирородената княгиня Анна се наведе към земята, дигна на ръце едно хубаво момиченце на около четири-пет години, погали го, след това, трогната до сълзи, го подаде на снажния момък:

— Ето твоята невеста…

Българинът помисли, че сънува. Каква бе тази измама? Подиграваха ли се ромеите с него? Силен гняв го накара да изтича до императора, лицето му бе тъмночервено. Очите му блестяха заканително.

— Какво значат тези думи? За дете ли смятате да ме венчавате?

И изведнъж той разбра. И той се бе уловил на ромейската лукавост. Годежът щеше да се изпълни, тъй както беше обещан още от самия баща на детето — севастократор Исак. Майка му Анна и дядо му император Алексей не се отричаха от дадената дума.

Но докато детето стане мома за женене, много неща можеха да се променят… И дотогава Иванко трябваше да бъде верен на обещанието си да служи на Византия. Хитро скроено!

— Нима ти не знаеше, че Теодора е на четири години, когато си говорил с покойния ми зет в Търново? — попита учудено императорът с необикновена мекост.

— Когато севастократор Исак ми обеща дъщеря си, аз смятах, че той има мома за женене — извика пълен с негодувание Иванко — а не че се глуми с людете… Откъде ще знаем, че имате обичай да обещавате кърмачетата на стогодишни старци? Само за да ги залъгвате, нали? Казали сте си, този дебелоглав варварин ще падне в примката. И той падна наистина. Сега съм в ръцете ви. Можете да правите с мен каквото искате. Ала сметката ви е крива. Аз се отказвам от сватовството и високата чест да стана роднина на порфирородните. Не съм бавачка, та да ми давате дете за отглеждане. Не приемам да водя войските ви против когото и да било… Освен при едно условие…

Изплашени, изтръпнали от сърдития глас на българина, ромеите приближиха по-близо до него: — Какво?

— Да ми дадете княгиня Анна за съпруга…

Всички се спогледаха. Това беше най-близкото до ума. Анна бе свободна, млада, хубава. Защо трябваше да се даде детето, а не майката?

Вдовицата наведе свенливо очи. Тя знаеше, че никога баща й няма да се съгласи този българин да му стане зет и с това да добие права върху византийския престол. Освен това тя не харесваше буйния нрав на чужденеца. Беше свикнала с ласкателствата и угодничеството на женствените ромейски патриции. При това отдавна вече красивият Теодор Ласкарис бе спечелил тайно сърцето й. И за да спаси баща си от мъчителния отказ, тя побърза да разреши въпроса:

— Решила съм никога вече да не се омъжвам, пазейки свято паметта на покойния си съпруг.

Алексей и Ефросина си отдъхнаха. Анна бе разрешила умело въпроса. И за да спечели доверието на българина, та да може да му служи по-предано срещу сънародниците си, василевсът добави:

— Анна е още доста млада. Има време, за да промени мнението си. Във всеки случай аз те считам за свой най-близък сродник. Бъдните дни ще покажат съдбата ти.

Той подаде ръка.

На Иванко не оставаше друго, освен да се подчини. Той се поклони дълбоко. Целуна пръстена на императора. След това се наведе още по-ниско и докосна устни до края на Аннината копринена мантия. Сините му очи се отправиха с гореща молба към прекрасното лице на порфирородната.

Анна се усмихна.

И в тая усмивка българинът видя някакво обещание.

 

 

Оставаха още няколко часа, докато корабът спре при Мурса. Търговецът на мед и кожи гледаше с напрегнато любопитство по посока на приближаващия пристан. Там, на брега, щяха да го чакат трима верни люде, преоблечени като странници пилигрими, завръщащи се от Светата земя.

Ако тримата бяха успели да се доберат до брега на пристана Мурса, вървейки все покрай Истъра, половината от предначертаното бе изпълнено. Минавайки край двама монаси, които се занимаваха с търгуване на реликви, търговецът на мед и кожи неволно чу да произнасят думата Асен. Направи се, че не им обръща внимание, ала застана недалеч от тях, сякаш уж се препъна в някакви струпани въжета. Докато оправяше туниката си, той долови следния разговор:

— Не е той. — Ако беше княз Белота, щеше да се обърне, като чуе името на царя си.

— Мълчи, може би той разбира нашия език.

Белота изтръпна, наведе се още по-ниско, за да скрие вълнението си, след това бързо изчезна към противоположната страна на кораба. Ясно бе, че отвсякъде го обграждаха подслушвани. Пътуването му бе известно на венгрите.

За да заличи следите си, търговецът на кожи изчезна. През нощта той тихо се спусна в улегналите води. Кратък плясък, който не бе чут дори и от кормчията. Едно тъмно тяло почна бавно да се отдалечава, плувайки ту под водата, ту над водата по посока на брега.

Начертаното се разваляше. Дали щеше да стигне навреме до Мурса, за да се състои уговорената среща? Там Белота щеше да стане пилигрим, а един от пилигримите щеше да се превърне в търговец. Тъй, постоянно заличавайки следите си, Белота се надяваше да стигне до Рим.

След като изсуши дрехите си на една скала, князът си купи от някакво близко селище кон, по пътя се помъчи да си размени някоя дреха с пътуващи селяни, обръсна брадата си. Така на пристана при крепостта Мурса, когато се смеси с пъстрата навалица, суетяща се край корабите, Белота помисли за миг, че е един никому неизвестен пътник, който може спокойно да разпита дали са виждали трима пилигрими да вземат кораб за Запад.

Някакъв парцалив божек приближи полека до него, изгледа го внимателно и му пошъпна:

— Трима пилигрими те чакат. Върви подире ми, без да се изравняваш с мене. Ще те заведа до къщата, където те чакат твоите люде.

— Кой си ти, човече божий? — попита Белота, като се обръщаше недоверчиво. — Българин ли си? — прибави той по български.

Божекът вървеше все по-бързо напред, без да отговори. Понякога се губеше сред тълпата, после отново се явяваше, поглеждаше дали Белота го следи и пак тръгваше напред. Извън градските стени той почна да намалява хода си. След това посочи към една къща, сред някаква запустяла градина, на върха на един хълм. И продължи пътя си.

Белота застана в недоумение. Примка ли беше това? Изведнъж вратата на запустялата къща се отвори и оттам почнаха да махат с ръце тримата му другари. Изпълнен с гореща радост и изненада, князът се спусна нататък.

— Най-сетне! — те се спуснаха да го посрещнат. — Не вярвахме вече някога да те видим! Защо не слезе от кубера? Колко те чакахме, как разпитвахме всеки слизащ пътник! Най-сетне един алемански рицар, който се завръщаше ранен от Палестина, ни каза, че търговецът на мед и кожи го помолил да намери на пристана трима пилигрими и да им съобщи, че той ще пристигне по-късно, по сушата. Да наемат някоя къща извън града и да го чакат там. Но кой те доведе дотук? Откъде разбра, че сме в тоя дом?

Белота побледня. Той не бе виждал никакъв ранен алемански рицар. Какво значеше всичко това?

Спусна се, залепи чело в прозореца. Дружина венгерски конници изкачваха баира. Божекът стоеше пред вратата и ги викаше с ръце. В него княз Белота позна един от търговците на реликви, които пътуваха в кораба. Как не бе могъл да го познае веднага? Или и той можеше тъй майсторски да променя външността си като него: ту монах, ту алемански рицар, ту божек… Кой знае откъде го следяха. Може би още от Търновград… Съгледвачите на крал Бела не се шегуваха.

Логотетът се спусна навън. Блъсна божека, докато другарите му вадеха стрели от колчаните, метна се на коня си, препусна по обратната посока от тая, от която идеха нападателите. Прескочи оградата, която заграждаше дома, спусна се предпазливо по стръмното нанадолнище, прехвърли се през един трап, пълен със застояла, зеленясала вода, препусна с чудна бързина към белеещия се друм.

В далечината бавно заглъхваха виковете на преследвачите.

 

 

Дните, неделите минаваха. Иванко напразно се мъчеше с военна храброст и вярност към ромеите да спечели сърцето на княгиня Анна. Ала хубавицата не можеше да се реши. Нито даваше окончателен отказ, нито се съгласяваше. Защото тя знаеше, че когато даде ръката си на хубавия Теодор Ласкарис, в същия тоя миг Иванко ще се отметне от ромеите. А те имаха премного нужда от храбростта и военните дарби на този голям бранник. Навсякъде, където го бяха изпратили на поход против враговете на Византия, той се бе отличил като първи между първите.

Дните, неделите минаваха. И на младия момък омръзна да чака благоволението на хубавицата. С явно усърдие той строеше яки твърдини по планинските висоти. Раздаваше обилно оръжие на жителите от неговата област. Печелеше сърцата им с щедри дарове. И Алексей се радваше на успехите му.

Ала той не знаеше против кого се строят тези крепости и против кого ще се отправи това оръжие. Дали против българите, или против ромеите.

В Търново се подготвяше нов заговор. Привържениците на Иванко чакаха уречения час, в който новият гръцки патриций щеше да се разбунтува срещу василевса.

Ненапразно княз Белота бе заминал с желанието да види неверните боляри увиснали на въжето.

Защото, когато преданият логотет се връщаше към родната земя с неприятна вест, отново враговете на България бяха успели да разкрият хитро скроеното тайно пътуване на българските пратеници до Рим — в Търново го очакваше още по-нерадостна вест.

Добрият цар Петър бе паднал, пронизан от невярна ръка.

Но с Асен и Петър не се свършваха Асеновци. Най-после бе дошъл редът на третия и последния от великите братя. На буйния, неудържим Иваница.

На Калояна — бъдещия Ромеоубиец.