Фани Попова-Мутафова
Солунският чудотворец (11)

Глава XI

Мек блестящ сняг покри дивния град. Само тържествената зеленина на кипарисите остана като ярко, свежо петно сред ослепителната белота. Вече от петдесет дни Ефросина не бе излизала от къщи. От последния път, когато бе ходила да запали една бяла свещ пред пресветата Панагия Влахернска, хетерата се бе затворила у дома си — недостъпна за никого. Напразни бяха молбите на всичките й почитатели. Младата жена упорито отказваше да приеме, когото и да било.

Беше смешно и невероятно. Великата жрица на любовта за пръв път разбираше какво е любов. Трябваше да дойде оня висок, надменен варварин с дръзки очи и кръв на змия, за да разбуди заспалото й сърце. Никога дотогава Ефросина — жената, която беше прегръщала безброй мъже — не бе обичала. Свикнала на победи и ласкателства, тя бе вървяла по търкулнати в прахта тела, по сведени в позорно унижение глави, по разкъсани сърца и погубени ориси със злорада, тържествуваща усмивка.

Бе дошъл денят да изкупва.

Една вечер, когато, седнала до буйния огън, хетерата лениво галеше ангорската котка, която мъркаше на коленете й, старата Пулхерия страхливо надникна зад вратата и каза:

— Пак е дошъл някой. Чака долу.

— Кой е?

— Не знам. Не питах Михаила.

Ефросина гневно сбърчи вежди.

— Нали казах, че никого не приемам? Ако ще и сам василевсът да дойде! Изпъдете го! Ако не иска да се махне — волска жила. Който и да е. Махни се!

След малко Пулхерия влезе смутена и уплашена.

— Непознатият се качи горе, без да пита никого, влезе в трапезарията и каза да ти известим. Пресветла кира Ефросина, не сме виновни…

Хетерата скочи като тигрица. Зави раменете си с някаква наметка от бархат и се отправи към западната част на къщата. По-голям дързостник не бе виждала през живота си.

— Ще ме помни — изсъска на себе си.

Но на прага на трапезарията спря като вкаменена.

Високата царствена осанка е там, изправена до прозореца, със скръстени на гърди ръце. Князът не чува леките стъпки и продължава да гледа навън, потънал в дълбока размисъл. Някаква трепереща ръка несмело докосва лакътя му. Той трепва и се обръща. Колко бледо и тъжно е лицето му. Колко измъчен погледът! А на показалеца искри смарагдът.

С безкрайна нежност Ефросина дига ръце, обгръща раменете му и обляга глава на гърдите му. Хълцания разтърсват хубавите й плещи. Иваница я гледа смаян.

— Какво има?

— От радост — шъпне жената — аз вече не се надявах, че ще дойдеш…

Младежът бавно се освобождава от ръцете й, сяда на една ракла и дълго я гледа втренчено.

Бе дошъл, за да види с очите си мъката, която го изгаряше от толкова дни. Отдалеч хетерата бе по-опасна. Лукавият бе прелъстил с лукавства ума му, ден и нощ неотстъпно образът на чародейката го преследваше като черна магия. Споменът за нея бе по-страшен от самата нея.

И затова реши да смаже змията в самото й леговище. Да се убеди колко невярна и празна е властта й над него.

Дързък и опасен бе лекът, с който Иваница искаше да се изцери.

Ефросина леко поглажда косите му, сяда до него.

— Защо дойде, Йоаница? Какво ти се е случило? Толкова са тъжни очите ти…

Тя трепери, за да не разруши с една дума невероятното си щастие.

— За какво ти е мъчно, Йоаница?

С внезапно движение младежът скрива лице в ръцете й, за пръв път от много години сълзи опарват страните му. В тия нежни женски ръце той изплаква мъката си като наскърбено, нещастно дете… Всичката мъка, натрупана от толкова месеци в сърцето му.

След това се дръпва, грабва дрехата си и избягва. Долу, в преддверието, телохранителите го чакат.

— Йоаница! — извиква след него жената.

Но князът не се обръща.

След четири дни идва отново. Но не сам. С Теофил.

Смутена и щастлива, Ефросина не пита нищо, не иска нищо. Тя е доволна да чува гласа му, да вижда оня синьо-зелен добър взор. И носи собственоръчно блюдата и чашите, постила трапезата, приготвя ястията. Така е радостна, само да служи, да се смирява. Но жестоката бръчка от челото на младежа не се изтрива. Тя знае много добре коя е мъката на княза. Да можеше с билки и заклинания да изличи от душата му спомена за триж проклетата му родина… Все по Хемуса, все по Мизия бе умът на момчето. Какво не би дала, за да го утеши. Полека-лека в ума й почва да зрее чудна, страшна мисъл.

За последен път тя се опитва да обърне сърцето му една вечер, когато Йоаница бе дошъл без Теофил и без Адриан.

Князът мислеше, че се е изцерил. Но не подозираше, че ако престане да ходи у хетерата, мъката по нея ще го стисне двойно по-жестоко. Той твърде късно разбра, че образът на хетерата бе все пак много по-малко опасен от живия й лик. Споменът измъчваше душата му, а блясъкът на очите й, нежността на гласа й отравяше кръвта му. Юношата, който дотогава бе живял само с незлобливите радости на лова, за пръв път се ломеше пред могъщата повеля на младостта. Всеки ден се заричаше да не стъпва в двореца край Мраморно море и всяка вечер, щом слънцето залязваше, незабелязано стъпките му се отправяха към дома на хетерата. Докога щеше да трае тази опасна дързост, как щеше да свърши? Не смееше да помисли.

— Самотата ме тласка към нея — се утешаваше наивно Иваница. Но в дъното на сърцето си усещаше нещо, което не смееше да си признае.

Тази вечер Ефросина стоя твърде дълго пред сребърното си огледало. Устните й — сочни и пълни — бяха алени като киновар. Дълги бисерни обици отражаваха в матовия си блясък руменината на лицето й. Облече тънка синя туника, везана с каланти и зафири. Начерви клепките си. И зачака развълнувана като девица.

Князът дойде сам. Малко смутен и неспокоен. Когато седнаха да вечерят, той внезапно я попита.

— Ефросина, на колко си години?

Тя го изгледа учудено.

— На двадесет и осем. Защо питаш?

Той се усмихна.

— Днес навършвам осемнадесет години. Значи съм точно десет години по-млад от тебе.

Ефросина скочи и се доближи до него. Наведе се и го целуна по челото. Каза с развълнуван глас:

— Бъди жив и здрав — нека те пазят света Богородица Влахернска, свети Димитър и света София — и почака малко.

Но Иваница не вдигна ръка към нея и тя седна отново на мястото си. Без да я забележи князът, хетерата сипа в чашата му пудра от змийски кожи. Един монах на предния ден й я беше продал за десет перпери.

Със затаен трепет жената следи лицето на момъка.

— Какво ти е, Ефросина? Какво има?

— Нищо.

От чародейното вино Иваница поруменява, очите му блестят, странна умора натежава тялото му. Прекарва няколко пъти длан по челото си. Сърцето му бие глухо и неравно. Като насън той става, бавно се приближава към хетерата. Сякаш бълнува.

— Ефросина… Ефросина… Обикнах те от първия ден, когато те видях…

Изтръпнала от безумна радост, жената затваря очи и чака. Чака. След това дига клепачите си учудена. Бледен като платно, князът се извръща гърбом и стисва главата си между дланите. Страшен вик гори душата му.

— С жени и пари ромеите са погубвали българите! — ехти далечният глас на Асена. — Проклет да бъде този от моя род, който вземе ромейка…

Нима и Иваница се беше вече подхлъзнал? Нали така са били подмамвани и другите?

Той грабва чашата си и я хвърля на земята. След това хвърля блюдото, каната, каквото му попадне подръка. А там, там, при белия Истър, вече наближават войските на император Фридрих… Иваница свива юмруци в безсилна борба, закрива очите си, пада съкрушен върху мечешката кожа, която покрива раклата.

Ефросина го гледа вцепенена от безкраен ужас.

Безумие ли замъгли ума на княза? Тихо се доближава до него. Боязливо шъпне над главата му:

— Какво ти е, Иваница? Гневиш ли ми се?

Внезапно младежът скача, хваща я за ръцете, стиска китките й до болка, смъква я до земята, шъпне през стиснати зъби — до самото й лице:

— Кажи… Кажи всичко, което знаеш. Сключи ли Исак съюз с кръстоносците? Или се бои от тях? Фридрих минал ли е вече през Сърбия?

Горчива мъка сгърчва устните на хетерата. Ефросина примирено навежда глава.

Винаги, винаги мисълта му е все там… За нея всичко е загубено. И страшната опасна мисъл израства в нея като буйно отровно цвете. Изправя се. Бледна, зъзнеща. Гласът й е сух и дрезгав.

— Йоаница… Ти ще се върнеш в България…

Тя уморено оправя косите си, навежда глава, не смее да гледа в очите младежа.

— Лъжеш! — извика князът и отново я хвана за ръцете.

Сякаш наистина бе обезумял.

— Кажи… Истина ли казваш? Горко ти, ако ме мамиш!

Ефросина тихо изтича до вратата, отвори я, озърна се, разгърна всички завеси, надникна в приемната. След това седна върху кожите и възглавниците на земята, повика княза при себе си и каза:

— Ела. Ще ти разкажа това, което отдавна съм замислила.

Иваница слуша и не вярва. Примка, примка е това! Лукаво е ромейското приятелство, измамна е обичта на хетерите. Не трябва никому да вярваш, Иваница!

Но радостта и пламенната надежда надделяват. Все едно. И без това трябваше да се тури някакъв край на тази безкрайна мъка. Или ще избяга, или ще го убият. Повече не може да се чака.

— Ефросина, ако е вярно това, което говориш, никога няма да мога да ти се отплатя…

Страхливо и нежно поглади косите, ръцете й.

— Кога? Кога ще може да стане?

— Колко бързаш! — шъпне тя. — Колко бързаш да избягаш от мене… Толкова ли не можеш да ме гледаш?

Иваница въздъхна нетърпеливо.

— Не се сърди, Ефросина. Заклевам се в свети Димитър и свети Георги, че не обичам никоя друга жена. Докато съм жив, ще те помня. Но родината ми има нужда от мене.

И взорът му припламва от буйна радост. Той се изправя бледен и развълнуван. Бавно слага ръце на раменете й.

— Кажи кога?

Хетерата въздъхна дълбоко. Тъй уморено бе сърцето й от безпътство и морни разгули, тъй жадно за чиста, искрена обич…

— Нали ще ме помниш и обичаш?

— Да. Кажи…

— Ще носиш ли винаги пръстена ми?

— Да. Кажи…

Тя ласкаво обляга глава на рамото му.

— В събота. Тогава Адриан ще бъде в Силиври. Да не забравиш за Теофила? Значи, в събота… Хубаво ли е в Търново? Щастливи са тези, които ще те виждат.

Иваница със замъглен поглед се откопчва от ръцете й, търси шапката си…

— В събота. Сбогом, Ефросина!

Долу при вратата се сблъсква с един императорски находник.

— Кого търсиш? — го пита неспокойно момъкът.

— Писмо от василевса за кира Ефросина.

Съмнение и гняв клъцва сърцето на княза. Той се завива в тъмната си наметка. Със запалени борини телохранителите довеждат конете. Алени сенки трепват по искрящия сняг.

— Все едно! Трябва да се свърши… — процежда глухо през зъбите си Иваница и яростно убожда коня си в хълбоците.

Горе хетерата дълго следи от прозореца пламтящата диря, след това разтваря императорската вест.

… Князът крои опасни неща. Никой не може да откъсне мислите му от родината. Ти си единствената, която можеш да го задържиш. Преди няколко време той е изгорил някакво писмо. По парченцето пергамент, намерено в пепелта, си личи, че е било от България. Ако пленникът избяга, Асен ще се съюзи с кръстоносците и ние сме загубени. Разчитам на тебе много…

Ефросина сбръчква тънките си вежди и дълго гледа замислено пергамента.

Едра, прозрачна сълза лъсва върху края на окото й, измива всичките й грехове.