Фани Попова-Мутафова
Солунският чудотворец (35)

ГЛАВА V

Всеки се блъскаше и се мъчеше да се доближи колкото може повече до голямото място на тържеството. Край самия бряг на реката царят и царицата, заобиколени от всички знатни търновски семейства, слушаха с набожно сведени чела молитвите на всечеетния божи архиепископ Василий по случай хвърлянето на светия кръст във водите на Етъра. Още рано сутринта няколко млади, снажни хора бяха счупили леда при голямата поляна, която се простираше на юг от града, под гъсто обраслата Света гора.

В този слънчев януарски ден на 1200-та година сякаш само челото на Калояна беше забулено от облаци на тежки грижи. Бе започнала нова година на нов век, а от Рим още не идеше никаква вест. Наистина почти всички приготовления за бран бяха вече готови, куманската конница започваше да се събира, защото узите предпочитаха да се бият само през студеното време, тъй като не можеха да търпят горещините. Един избягал от Визанс технитар им беше донесъл чертежа на една нова, грамадна, изкусно построена катапулта. Но какво значеше всичко това, докато Венгрия и останалите големи господарства все още наричаха българите разбойници и узурпатори, незаконно присвоили си чужди земи.

Само папата можеше да ги защити. Защото в старите книжа на Ватикана все още се пазеха писмата на Бориса до папа Адриан и от тях най-добре можеше да се установят правата на българите да възстановят миналото си велико господарство.

Потънал така в тежки мисли, Калоян не забеляза, че Василий му дава знак да се приближи, за да целуне кръста. Чак когато царицата леко го дръпна за коженото рухо, той трепна, сякаш се събуди от сън, и бавно се отправи към сребърния кръст, който блестеше в ръката на стареца. Целуна го смирено, отдръпна се и отново се загуби в грижите си. Не беше само безпокойството за папата, което тормозеше мисълта му. И други беди бяха надвиснали като едри буреносни облаци.

След като напразно се бе опитвал да победи Иванко със сила, императорът, изплашен от засилващия се непокорен българин, го бе покорил с хитрост. С лъстиви обещания за вечен мир той го примамил в засада, хвърлил го в тъмница, а някои казваха дори, че Иванко бил убит.

Калоян не скърбеше за убиеца на брата си, но съжаляваше за храбрия мъж, който можеше да бъде полезен. Сръбският княз се беше отказал от съюза си с България, бе оженил сина си за Евдокия — дъщерята на император Алексея, и бе минал към Визанс. При това Венгрия също така подтикваше Сърбия към бран с българите… Малка надежда имаше още само у Хръса и протостратора Камица. Но кой знаеше дали и те няма да изменят.

Ромеец беше Камица…

Преди няколко време Иванко бе взел в плен богатия протостратор и му го бе пратил в Търново. Камица поиска да се откупи. Тогава Калоян му предложи да даде две кентинарии злато. Камица се съгласи и писа на императора да му изпрати парите. Но в това време Алексей успял да завладее всичките му богатства и отговори, че парите му са по-скъпи от него. Възмутен и огорчен, протостраторът даде клетва за вярност Калояну и отиде в Просек при зетя си. Сега и двамата обещаваха да му помогнат в борбата с Визанс. Освен това и заместникът на Иванко във Филиповград, Иван Спиридонаки, бе почти минал на страната на Калоян — примамен с пари и обещания.

Все пак най-голямата, най-тежката грижа оставаше папата. Защото Калоян не се съмняваше в силите и храбростта на войските си, не се боеше и от най-тежката бран. Боеше се само от нетрайността на завзетото, от безбройните тъмни, непознати врагове, които всеки миг можеха да се нахвърлят върху него и да оспорят на държавата му правото да живее свободно и законно.

Той не бе признат от никого…

През целия ден на Водици царят остана тъжен и разсеян. Напразно Целгуба се опита с глуми и закачки да разведри лицето му. Дори и вечерта на пира, който се даде в палата, той непрекъснато мълча с неподвижно вперен в далечината взор. Дори и радостният смях на Мария не разпръсна бръчките от челото му. Той се прибра рано в покоите си, като остави гостите сами да довършат веселбата. Не му беше до веселие и забава. А песните и шумният говор на поканените, които от време на време долитаха до него, само правеха бръчките на лицето му да се вкопават още по-дълбоко. Той се съблече и си легна. Но не можа да заспи. Железен обръч стягаше главата му, сърцето му биеше тежко и тревожно. Една-единствена неизменна мисъл непрестанно дълбаеше челото му. По едно време той скочи и седна на леглото си.

Какво щеше да бъде, ако той сам заминеше за Рим? Нима злобните съседни държави щяха да посегнат и на него? Да, да, това беше нова, прекрасна мисъл. Той се усмихна в полумрака. После чу как Целгуба се прибра в стаите си. Под прозореца минаваха една по една тежките кочии на болярските семейства. Конски тропот звучно ехтеше по каменните плочи.

Той отново се замисли. Защо да не посегнат и на него? Какво може да ги спре? И камата, и отровата щяха да дойдат на помощ, ако трябваше да се премахне омразният и опасен българин. Не, невъзможно беше. А България нямаше да види мирни дни, докато не получи законно признание. Той тежко въздъхна и затвори очи. Лека-полека дрямка склони умореното му чело и той видя Асена, млад, хубав и засмян, как иде към него с разгърнати ръце. Калоян го изгледа смаян. След това огромна радост стопли сърцето му и той се спусна да прегърне брата си. Но вместо него видя пред себе си Мария. С дълги разплетени коси и искрящ венец на главата. „Марийо, попита той цял разтреперан, кога си дойде? Защо не беше тази сутрин на празненството?“ Той я улови за ръката и тръгна с нея през някаква широка морава, накитена с едри благоуханни цветя. Все не му се вярваше, че Мария е тук, при него, и силно стискаше ръката й, за да не я загуби отново. Внезапно остра болка прониза сърцето му. Смътно през съзнанието му мина мисълта, че това е само сън. Неизказана тревога притисна гърдите му, той почна да се мята в леглото си и да вика. Изведнъж той отвори очи и видя пред себе си лицето на своя верен войскар Манас.

— Господарю, господарю — викаше той наведен над него — пристигнал е пратеник от папата!

Царят скочи и го изгледа като безумен. И това ли беше сън? Той се огледа наоколо. След това, още полусънен, почна да се облича. От изненада и вълнение гърлото му се беше стиснало и той не можеше да проговори ни дума. Радостта сякаш пресече ръцете и нозете му. Пратеник от папата! Слава тебе, господи, слава тебе, Чудотворецо!… Най-после…

В това време смаяната стража водеше към палата трима чужденци. Великият примикюр ги посрещна при входа, поздрави ги с дълбоки поклони и ги поведе. Пратениците изкачиха стълбите и се намериха в едно преддверие, осветено от треперливата светлина на няколко борини; след това ги въведоха в някаква обширна зала с мраморен под и големи стенописи. Беше студено и уморените пътници нетърпеливо се разхождаха от стена до стена, като потриваха вкочанелите си пръсти. Все пак те бяха изненадани от обстановката, защото очакваха да видят, че узурпаторът Йоанициус живее в някаква планинска колиба, сяда по земята върху кожи от диви животни и сам си прислужва във всичко.

Изведнъж вратата се отвори, пред тях се яви един висок мъж със сиви очи и кестеняви, леко посребрени къдрици, които се виеха около ушите му. Умният му, изпитателен взор ги прониза като кинжал и те сведоха за миг като зашеметени очите си надолу. Той се доближи и любезно им протегна ръка, като заговори на гръцки. Поздрави ги, въздаде хвалебствие към светия отец Инокентий и ги помоли да го последват в работната му.

Те очакваха да видят един обезумял от радост човек, а видяха само един владетел, който със спокойно достойнство приемаше неизказано високата чест да получи саморъчно писмо от всесилния папа.

В огнището гореше буен огън. Тримата мъже седнаха близо до него и впериха мълчаливо взор в българския цар — както се наричаше той.

— Най-напред се посгрейте, благородни гости. Аз заръчах да ви донесат топло вино и нещо да подкрепите силите си. Изглежда, че и тримата разбирате гръцки. Мога ли да попитам сега за имената ви?

Тримата се спогледаха. Чудно! Този човек не умираше от нетърпение да прочете папското послание.

Един от тях стана. Беше нисък, пълничък монах с живи сини очички и кръгло червено лице. Той се поклони и каза:

— Аз съм архипрезвитер Доминик от Бриндизи, изпратен като папски нунций от Негово светейшество Иноченцо III до благородния мъж Йоанициус. Гръцки знам само аз, защото съм ромеец. Този е отец Бернардо от Ферара, а този е капеланът Франческо от Палермо?

Нунцият извади от вътрешния джоб на расото си един пергаментов свитък и като го целуна, поклони се и го подаде на Иваница.

Царят също се поклони и прие посланието. Челото му бе леко навъсено. Не му харесваше това, гдето нунцият го наричаше само „благороден мъж“ и гдето Доминик от Бриндизи беше ромеец. Той бързо разчупи апостолическия печат и като разгъна тънкия пергамент, се приближи до трисвещника на масата.

В това време столници внесоха топли питиета и ястия, а докато пътниците подкрепяха силите си, изгончии се бяха пръснали из целия град да съобщят невероятната вест на всички велики боляри и да ги свикат на синклит. Наскоро след това един след друг почнаха да прииждат към палата: княз Белота, деспот Борил, деспот Слав, куманските войводи Коча и Манастър, архиепископ Василий, презвитер Константин и останалите знатни мъже.

Те влязоха с радостни възклицания и сякаш не вярваха на очите си. Княз Белота прегърна царя и го целуна просълзен. Дойдоха и сестрите на Калояна с мъжете си. Най-после се яви Целгуба, учудена и поразена. Пратениците се бяха нахранили и се грееха на огъня. Тогава царят им предложи да отидат да си починат и сам ги изпрати до стаите им. Архипрезвитер Доминик му беше съобщил устното послание на папата. Като се върна в работната, презвитер Константин и Сеслав се спуснаха към него и го отрупаха с въпроси. Лицата на всички горяха, очите възторжено лъщяха. Калоян се озърна и попита:

— Где е престолонаследникът?

— Не му е съобщено — каза някой.

— Веднага да се извика княз Йоан — заповяда царят. — Той не е вече толкова малък и отсега нататък трябва да присъствува на всички синклити.

Юношата пристигна, хвърли се на врата на чичо си и му пошъпна:

— Това беше най-голямото желание на баща ми.

Най-сетне Иваница разгърна листа и почна да чете, като им го превеждаше така, както му го беше превел папският нунций.

Инокентий III пишеше, че до слуха му стигнала вестта, какво благородният мъж Йоанициус питае синовна любов и набожност към Римската църква и иска да влезе в нея. Той изказва готовност да изпрати в България и свой по-висш легат, ако Йоанициус покаже по-ясно своята преданост към Римската църква.

Всички наскачаха и почнаха да говорят едновременно, като се смееха и радостно ръкомахаха. Само лицето на царя беше спокойно и безстрастно. Той бързо пресмяташе и разсъждаваше. След първата бурна радост избликът от чувства отстъпваше място на трезвата мисъл.

— Аз смятам, че най-добре ще бъде още идната неделя да изпратим нунция обратно с отговор до папата, че приемаме условията му! — каза боляр Саца.

Калоян поклати глава и нищо не отговори.

— Трябва да се бърза, докато венгрите не развалят всичко — се обади презвитер Константин.

— За инат на ромеите! — извика деспот Слав.

— Трябва веднага да съчиним отговора — каза бавно и развълнувано Сеслав — този миг ще остане паметен за народа ни.

И всички впериха взор в царя.

— Няма защо да се бърза — каза полека той, нека най-напред добре обсъдим и преценим, а после да вземем решение. Преди всичко аз нямам много вяра в този ромеец от Бриндизи. Може всичко да е само някаква примка от страна на гърците. После условията на папата не са още най-добрите, които може да ни предложи. Освен това не трябва да показвам, че ние сме чакали единствено него. Търпение, братя мои, търпение и спокойствие. Най-важното е да се обмисля спокойно и за нищо да не се прибързва. Отгде да знаете каква цел гони папата с това писмо? Нека проникнем по-дълбоко в работата… Нека не се улавяме за първата въдица. Който веднага се съгласява, малко получава.

Недоволство насити въздуха. Но никой не посмя да възрази.

Само Сеслав се опита да му противоречи:

— Толкова време да чакаме и сега… Аз не те разбирам, царю… — каза той кротко.

— Ще разбереш, Сеславе, ще разбереш…

И Калоян странно се усмихна.

Тази вечер младият Йоан получи втория си урок по мъдро царуване.