Фани Попова-Мутафова
Солунският чудотворец (39)

Глава IX

И той наистина беше дошъл.

Разтреперан, разкаян, със сълзи на очи той молеше помощта на силния български цар против кръстоносците, които се готвели да превземат Визанс. Ромеите били съгласни на всичко. Да признаят българския владетел за император, да издигнат архиепископ Василий в патриаршеско достойнство…

А на ухото на Калояна той пошъпна и други, още по-съблазнителни обещания. В царския град се готвел заговор против Алексей III, за да свалят некадърника. Но за мястото му чакали мнозина, още по-недостойни честолюбци: Теодор Ласкарис, зетят на императора и съпруг на дъщеря му Анна, младият Исаков син Алексей, който само чакал да влязат латинците в Константинопол, за да освободи баща си от тъмницата и сам да се провъзгласи за василевс, някой си друг сродник на Ангелите на име Мурзуфлон и безброй други неспособници… Но ако Калоян спаси Визанс от грозната заплаха, не беше ли най-редното той сам да стане василевс на българи и на ромеи, както при Симеона?

Лъстиви бяха нашъпванията. Примамката — страшна.

Набързо свиканият висш болярски синклит загуби ума си. Такова нещо не бяха никога очаквали. До вчера надменно отблъсквани и непризнати, презирани, заплашвани, мамени, от всички страни заградени с врагове… А днес, най-страшният, неумолимият, вековният враг сам идеше да предлага, да моли за това, за което никога дотогава не бе давал съгласие…

Властелите се тълпяха в престолната зала, шепнеха, спореха, викаха. Някои отправяха топла благодарност към свети Ивана и чудотвореца Димитър, други, разкаяни, идеха със сълзи на очи да се поклонят и целунат багреницата на Калояна — бъдещия василевс на всички българи и гърци.

Само той единствен не беше загубил ума си в общото вълнение.

Изправен до пезула край източната стена, той непрекъснато гледаше в една точка, углъбен в размисъл.

Борбата бе жестока. Колебанието — страшно.

Да приеме…

Изведнъж бленуваното от векове ставаше възможно, изпълнимо, истина. Този единствен, неповторим случай. Биваше ли, възможно ли беше да го изпусне? Не! Ако не приеме — това ще бъде безумие!

Ами кръстоносците?

Как щяха те да посрещнат тази промяна? Нямаше ли да пометат като буря и Визанс, и България? Нямаше ли да бъде по-добре да помогне на латинците и подели с тях Визанс? Но дали те щяха да приемат съюза с българите? А от папата никаква вест! А Венгрия? Ако кръстоносците предпочетат да се съюзят с крал Емерих и да поделят България?

На какви везни да мери? Как да различи истина от измама? Една само погрешна стъпка — и после трябваше с векове да се изплаща… Векове народът да търпи тежка робия. И да проклина името на тоя, който е допуснал съдбовната грешка.

Господи, научи ме, спаси народа ми… Калоян отправи взор към пезула. Там сияеше златопиеаната икона на Чудотвореца. Свети Димитър го гледаше с блага усмивка.

А България и цялото й бъдеще зависеха от съдбоносната дума, която трябваше да изрекат устата му. Да приеме? Да не приеме? Всички погледи бяха отправени към него. Мъдрият, опитен елен водеше стадото през урви и стръмнини, стъпка по стъпка, за да му намери храна, за да го заварди от дебнеща глутница. Какво да реши? Сякаш лудост пламваше в главата му. А старото вярно чувство нашъпваше в сърцето му:

— Пази се, пази се, Калояне. Лукави са ромейските обещания, невярно е византийското приятелство. Изгонени с българска помощ латинците, нямаше ли да пламне отново старата вражда, вековната омраза? И все пак… Да се изпусне такъв случай? Не беше ли престъпление?

Той отиде в работната си, почна да се разхожда, стиснал с длани слепите си очи. Просна се пред малката походна икона на Чудотвореца. Дълго и горещо се моли. Позова братята си, покойната си жена… Полека-лека в него узря решението. Единствено. Непоколебимо.

Когато се върна в престолната, Калоян беше вече спокоен. Лицето му бе страшно бледо, гънките на челото му се виеха дълбоки и страшни.

— Кога мислиш да заминеш за Константинаграда, Иваница? — попита с предрезнял от вълнение глас Борил. — В два дни куманската конница ще бъде готова за път. След нея ще потеглят и нашите стотни. Поръчах всички находници да бъдат готови да занесат вестта на крепостните челници. Приготвих и писмото до Шишмана в Просек. Чака само подписа ти…

Изведнъж Калоян се хвърли към него, сграби го за яката на туниката и силно го разтърси:

— Кого си питал, деспот Бориле? Имаш ли позволение от царя?

Всички се погледнаха ужасени. Нима Иваница не беше съгласен?

С побелели от страх устни Борил се мъчеше да оправи яката си. Дългите му жилестни ръце трепереха. Мрачното му лице изглеждаше още по-тясно и бледосиво в припадъка на бясна злоба, която го душеше.

— Деспот Борил да излезе и да не се мярка пред очите ми, докато не пратя сам да го повикат! — каза Калоян и седна на престола.

Долната му челюст потръпваше от сдържан гняв. Той знаеше, че го чака тежка и страшна борба. Щеше ли да успее да се наложи и сега? Защото всеки предпочиташе по-лекия, по-лесния път… Пред него се мяркаха само злобни погледи, недоволни лица. Лицата на тия, които виждаха Калоян скиптроносец в Константинопол, а себе си — крале на своите земи.

А властелите мръщеха вежди в зле скрита закана. Не се ли повтаряше и сега времето на Петра и Асена? Пак същите чудати приумици, пак същата упорита своенравност.

— Значи не приемаш предложенията на Цариград! — не се сдържа боляр Николица… — Искаш да водиш борба на всички страни! Тогава ще загубиш!

— Нима съм казал такова нещо? Нима смятам да водя бран на всички страни? — избухна Калоян.

— Значи ще изчакваш! — измърмори Николица и се спогледа с другите недоволници.

— Напротив! Ще избързам! — Калоян скочи отново и приближи към Николица. — Защото само бързото действие носи успех. Патриархът ще чака, а аз ще действувам. И то веднага. Йоане, нареди да извикат писец Дейко. Аз знам как да си завардя гърба отвсякъде, за да си развържа ръцете само откъм една страна! Всякакви вери и народности са минавали и преминавали по тия земи, ала трайно са ги владели само тия, които са ги бранили до последна капка кръв!

Писец Дейко вече подреждаше листовете и перата, когато внезапно Калоян се обърна към братанеца си:

— Йоане, сине Асенов! Запомни добре какво ще ти каже чичо ти! Един ден, когато поемеш юздите на управата, ако е рекъл господ, не забравяй никога три неща, за да добрува народът, който ти е поверил съдбините си. Първо. Не вярвай на покаян враг, ами го чисти из корен. Защото проклетата плевел рано или късно пак се завъжда и пак ще трябва кърви да се леят, за да вардиш племето си от срам и робия. Второ. Няма враг, който да не може да се сломи. Стига всички да сте единни, а не един да разваля това, което другият прави. И трето. Не забравяй завета на древните ни предци. Човек умира и друг се ражда. Вярата се мени. Днес се кланят на Зевс или Юпитер, на Перун или Морена, на Митра или Тангра… По тия земи и апостол Павел е проповядвал нова вяра на солуняни и филипяни… А днес я делят на източна и западна. Очите си вадят кой е правият. Дали този, който служи в „Свети Петър“, или оня, който служи в „Света София“… Но земята остава все една и съща… За нея се борят! Минават, отминават племената. Менят име и вяра… Виждаш ли тая Стара планина? И тя мени името си според народа, който живее край нея. Но върховете й все там се извисяват… Борбите се водят все за тая земя, която ражда жито и трендафил. За нея се леят кърви. Земя се не дава! Никога. Тъй са знаели нашите предци. И аз няма никому да отстъпя нито педя от тая българска земя, та ако ще би в пъкъла да се продъня! Нито на ромеите, нито на Емерих или Вълкан, нито на тия, новите пришълци! Сега, Дейко, пиши!

Изведнъж Калоян се обърна към вратата. На прага стоеше царицата. Разярена като тигрица, с блеснали от гняв очи. Тя погледна към властелите, после към царя и извика:

— Иваница, ти няма да сториш това! Борил е прав! Този път поне ще ме послушаш. Ако не, още утре… — тя се задъхваше от бликаща ярост. — Още утре заминавам при брата си отвъд Истъра! И от нас повече няма да чакаш помощ! — тя погледна към Манастър.

Куманският войвода загадъчно се усмихна и нищо не отвърна.

— Ти си обезумял — продължи Целгуба — ти не знаеш какво вършиш. Помисли си какво ти предлагат — императорската корона!

— И ти… всемогъща августа във Влахернския дворец! — извика с гневен присмех Калоян.

Дива омраза трепна по хубавото мургаво лице на куманката. Тя бързо се извърна, повика след себе си войводата Манастър и тръгна към вратата.

— Манастре, остани тука! — изгърмя гласът на царя.

Войводата остана като прикован на мястото си. Целгуба изчезна. Тогава глух ропот се надигна между властелите. Не. Това беше вече прекалено. Калоян извършваше груба, непростима грешка. Ако не искаше да се съгласи с добро, те могат да го накарат и със зло. Нима беше забравил съдбата на братята си?

Изведнъж Калоян се изправи. Лицето му бе строго и тържествено. И още веднъж всички се почувствуваха безкрайно жалки и дребни с потайните си честолюбиви стремежи пред мощта на тази човешка воля.

— Велики и малки боляри, взех своето решение, като знаех много добре, че е съдбоносно за нашата земя. Взех го и съм готов да отговарям с главата си за него.

Той изгледа всичките, един по един.

— Реших да задържа патриарха, докато получа отговор от папата. Затова ще пратя в Рим високопоставено лице, над което ромеите не ще смеят да посегнат… Защото знаем, че нашите пратеници тръгват, ала се не връщат. Пратениците ни ще занесат на папата скъпи дарове и писмо, в което ще съобщя за предложението на ромеите, като прибавя, че не съм го приел, защото искам да бъда слуга на свети Петра и неговия заместник на земята. Ясно ли е? Аз искам да получа и от другата страна най-добрите условия, за да мога да избирам. А сега нека Светият чудотворец ни бъде на помощ… В неделя заминава за Рим посолство, съпроводено от една конна стотня.

— И кой ще бъде начело на посолството? — попита архиепископ Василий.

— Сам ти, светий отче!

Изумлението скова устата на всички.

— Презвитер Константин и коместабул Сергей ще те придружават, като носят много скъпи дарове за Инокентий III. Да видим дали този път някой ще посегне върху нашия пратеник!

Сведоха глави, покорени от умението и мъдростта, от ловката смелост, с които Иваница ръководеше държавната власт в тия тежки и съдбовни часове.

Ала цяла нощ Калоян не мигна.

Когато утрото надникна с бледо чело през тесните сводести прозорчета, царят все още се разхождаше надлъж и нашир из стаята си, със скръстени на гърба ръце, оборил чело в тревожна мисъл.

Само за него нямаше никога покой.

За одарения от бога мъж, в чиито ръце лежеше съдбата на едно велико царство.