Фани Попова-Мутафова
Солунският чудотворец (29)

Глава XXIX

През тази нощ хората на Иванко заеха крепостта и пратиха бърз находник до император Алексей с молба за помощ и подкрепа. Но те не знаеха, че в същото време един строен конник с дълги кестеняви къдри и синьо-зелени очи, придружен от десетина снажни мизийци, наближаваше родните си планини.

Не! С Асена не се свършваха Асеновци…

Орловото гнездо, построено за защита на враговете, недостъпно, непревземаемо, сега трябваше да служи на изменници, за да пазят жалкия си живот от заканите на разгневения народ.

От ден на ден тълпи въоръжени отроци се присъединяваха към войските на Петра, който се бе притекъл от Преслав с цялата си войска, за да защити престолнината от дръзките убийци на брата си. Привържениците на Иванко бяха вече успели да вземат най-важните укрепени точки на крепостта и да сменят верните стражи със свои. На търновци беше забранено, под смъртна заплаха, да напущат домовете си от залез-слънце до пладне. Тежковъоръжени дружини обикаляха неспирно всички улици и площади, като забраняваха на повече от трима души да се събират на едно място. Царица Елена и децата й бяха изпратени в манастир. Най-преданите войводи и боляри бяха избити.

Верните на Асена властели непрестанно пристигаха с опълченията си в помощ на царския брат. От всички страни, от Карвунската хора, от Боруйската, от Краището „Сто могили“, от Маторските и Емонски гори, та чак от Средец и от Понта се стичаха боляри и войводи с людете си, за да ускорят падането на бунтовниците.

Но Калопетър бе решил да изчака размирниците сами да се предадат. Гладът и липсата на оръжие щяха да ги сломят. Не биваше да се превзема със сила и пристъп яката твърдина, да се разрушават стени и бойници, съградени, за да бранят българската столица само от нападението на враговете. Не, не трябваше заради безумната гордост на Иванко, който бе дръзнал да увенчае предателското си чело с българския царски венец, да се разваля съграденото с толкова труд, с толкова обич.

Времето само работеше в полза на Асеновите привърженици. Това добре чувствуваха и людете на Иванко, на новия цар Иван, както се бе нарекъл безстидният узурпатор. В кратките схватки с обсадителите те губеха хора и оръжия, а нападателите от ден на ден се засилваха, оръжието им непрестанно се увеличаваше, храната им бе обилна, без мяра.

В Търновград чувалите с брашно бяха прочетени. Стражите възпираха със сила негодуванието на народа. Ала когато брашното се свършеше? Тогава и скъпо платените наемници щяха да хвърлят оръжие и да се присъединят към Петра.

Не, този час не биваше да дойде никога. Защото то значеше кървава заплата, жестока мъст. Калопетър бе мекосърдечен, с милостив нрав, ала Иваница, Иваница, най-младото асеновско орле…

Той никога нямаше да прости за кръвта на брат си.

И в безпаметни пиршества новият цар прекарваше сред песни и вино безкрайните дни на очакването. Защото той чакаше спасение само от едно място.

От тия, които бяха толкова години техни врагове. От ромеите. Нямаше място за избор, за колебание.

Или помощта от ромеите, или секирата на палача.

Иванко напусна трапезата, остави пияните си другари и излезе да разхлади пламналото си чело. Той се подпря на бойницата, погледът му неволно се отправи към юг, жадно, трескаво.

Оттам щеше да дойде помощта.

Защо император Алексей се бавеше? Нима можеше да не приеме подобно лъстиво предложение? Та той щеше да му предаде Търново, тъй дълго мечтаната победа, покорството на възбунтувалите се против Византия…

Дали Димитър, брат му, бе успял да стигне до ромейските граници? Не бяха ли го уловили Петрови стражи, не бяха ли го ослепили или убили заради вероломната вест, която щеше да предаде?

Дано Димитър успееше да премине незабелязано Хема, дано, ако бъде заловен, успееше да унищожи Иванковото писмо до василевса… О, ако ромейската войска не дойдеше след две, най-много три седмици, всичко беше свършено.

Търново трябваше да се предаде от глад. И в този страшен час на разплата Иванко знаеше какво трябва да стори. Той сам щеше да забие меч в сърцето си. Но нямаше да падне в ръцете на разлютените Асенови привърженици, в ръцете на необуздания Иваница…

Снажният момък потръпна, затвори за миг очи. Внезапно тежко чувство задуши гърлото му. Как беше станала бедата? Как бе можал да дигне ръка въз Асена?

Как плененият севастократор бе успял да го помами, тъй да го уплете с лукавите си обещания.

Ах, слабостта към жените и към славата бе станала причина да погуби живота си. Как майсторски Исак бе нашъпнал бляскавите пленителни видения, които го бяха завлекли до престъплението.

Иванко цар… Как чудно се диплеше багреницата на стройните плещи на хубавеца… И до него Теодора, приказната красавица с лице, по-светло от снега, с очи, по-черни от най-мрачната нощ…

Нямаше вече връщане на назад. Всяко злосторство докарваше подир себе си друго. За да запази живот и престол, сега Иванко трябваше да подири помощта на заклетите си врагове. Тия, които бе побеждавал в толкова славни битки редом с храбрия си цар. И сега трябваше да чака спасение от Алексея…

Той се загледа в тихо заспалия стан на Петровите войски. Там нямаше тревога. Те бяха убедени в крайната си победа, времето работеше в тяхна полза. Новият цар се усмихна зловещо. Нека стражите им се разхождат с толкова бавна, самоуверена стъпка. Ако знаеха каква напаст ги дебне всеки миг откъм гърба… И той отново отправи нетърпелив взор към далечината. Там, от юг, щяха да дойдат спасителите и да пометат стана на обсадителите.

В същото време Димитър чакаше тревожно в кубикулума на императорските покои във Влахерна да бъде приет и да изкаже молбата си пред Алексея III.

Момъкът се оглеждаше със свито сърце наоколо. Потискаше го страшният разкош на императорския палат, тревожеше го бавенето на приемането му. Сякаш за василевса бяха по-важни игрите на сирийките, глумите на джуджетата и фокусите на въжеиграчите, отколкото писмото от далечния Хем. Откъм покоите му долитаха песни и комедиантски словеса, звуци от цитра и смехове.

Най-сетне Алексей Палеолог отиде при младия българин и го помоли да го следва. Димитър тръгна като насън сред блясъка на златните мозайки, колоните от сребро и слонова кост, по дебели копринени килими, между свилени завеси, под меката светлина на кристални поликандилони.

Когато влезе в трапезарията, за миг сякаш всичко се обви в пъстра мъгла пред него. Императорът полулежеше връз широко креело, покрито със сърмени завивки. В ръката си държеше голяма купа, пълна с вино. Дрехата му бе цяла изтъкана от златни нишки. Челото му бе обвито с диадема от едри рубини. Богатствата, които Исак Ангел бе събирал с толкова мъка, докато сложи малко в ред държавното съкровище, сега се пилееха щедро.

До него седеше императрица Ефросина, едра, черноока жена, която имаше удивителен дар да говори непрекъснато, с рядко красноречие. Всъщност тя държеше в ръцете си цялата власт, която ленивият Алексей с радост й бе отстъпил. Когато българинът влезе, за миг всички изгледаха изумени прашния и морен пратеник, който не отговаряше с измъчения си вид на пиршеството на тия весели люде. Жените тихо зашушукаха. Все пак Димитър бе хубавец като брата си Иванко и привличаше очите на младите моми.

Ефросина го покани да мине напред и да каже какво желае.

Димитър стори предписаните три дълбоки поклона, целуна отрупаната й с пръстени ръка, отново сведе чело до земята. Ала щом каза няколко думи, веднага всички замлъкнаха поразени, някои наскачаха прави, обградиха го, отрупаха го с въпроси. Сякаш не можеха да повярват на ушите си. Какво? Българите искаха помощ от тях? Цар Иван бе готов да предаде Търново, ако го оставят там като наместник на императорската власт.

Ромеите се спогледаха. Измама ли беше това? Примка ли някаква? Ала не, не можеше да бъде. Братът на Иванко говореше тъй тревожно и развълнувано, в очите му гореше толкова уплаха.

— Ако не дойдете на помощ, брат ми е загубен! Той повярва словата на севастократор Исака и затова се помами да стори дръзкото си дело. Исак му обещаваше помощ и закрила от страна на Византия. Нали няма сега да изоставите приятеля си?

Анна, вдовицата на севастократора, който бе вече умрял в Търново, приближи до българина.

— Измъчваха ли много съпруга ми, преди да го убият?

Димитър описа смъртта на севастократора с много по-тежки багри, отколкото бе станало в действителност. Тогава Анна се обърна към баща си, императора Алексей и дигна ръка:

— Кълна се в света Ходегетрия, че ако не отмъстиш за смъртта на мъжа ми, ще отида под калугерско було…

Алексей нямаше мъжки чеда и се надяваше да омъжи отново двете си дъщери, които бяха останали вдовици още в ранна възраст, та да избере зетьове, които да го наследят на престола. Ирина бе по-стара и по-грозна. Ако хубавата Анна станеше монахиня, кой щеше да го наследи? Третата му дъщеря бе жена на сръбския велик жупан Стефан. А престол без наследник възбуждаше мечтите на много честолюбци…

Алексей кимна с глава:

— Иванко ще получи нашата помощ.

Тогава Димитри се хвърли на колене пред него и му благодари горещо. Дори дръзна да напомни и второто условие, на което държеше най-много Иванко.

— Покойният севастократор беше обещал дъщеря си Теодора за невеста на брата ми. Затова Иванко отказа да се венчае за годеницата си и възбуди гнева на Асена…

Анна дигна учудено вежди. Никога дотогава не бе мислила за женитба на дъщеря си. Ала защо не? Добре щеше да бъде, ако Теодора станеше българска царица. И веднага отговори:

— Аз нямам нищо против.

Когато жените се оттеглиха в гинекея, императорът свика военен съвет, на който присъствува и жена му. Решиха веднага да вдигнат войски и да потеглят към българската граница. Но кой щеше да води отрядите? Все пак не беше много приятно да навлезеш в ония опасни планински проходи дори и когато си приятел на търновския господар. Как щеше Петър да посрещне явяването на ромейските войски? Макар и изненадан откъм гърба, пак щеше да им даде достойна отпора.

А след два дни почваха в Хиподрома надбягванията между двама прочути бегачи. Можеше ли Алексей да напусне любимите си зрелища, да предприеме тоя ненавистен, опасен и чуден поход? И все пак такава блазнеща мисъл — да се сложи крак в непревземаемото Търново, да се разчисти с непристъпното размирно гнездо.

Този случай не биваше да се изпуща…

Начело на огромната войска бе протостратор Мануил Камица, братовчед на императора. От войските криеха целта на похода, за да не се научат Петровите люде и да ги посрещнат за бой. Мнозина от ромеите смятаха, че отиват да надзирават западната граница, други мислеха, че ще засилят защитниците на Филипопол.

С бранна песен на уста доближаваха българската граница. Подире им следваха безброй коли с храни, дрехи, съдове. Накрая бяха кухните и подвижните коли на танцувачките. Явно бе, че това не е никакъв поход, а по-скоро набег за разузнаване.

Все пак тайната, с която бе обвита целта им, дразнеше любопитството на войската. Ала колкото повече наближаваха Еркесията, толкова повече песента напущаше устните им. Когато завиха на запад, лицата им отново добиха приятен цвят. Ала щом отминаха Филипопол и се отправиха право на север, към крепостите на Крън и Копсис, уплаха завладя сърцата им.

Към България ги водеха…

Почнаха да се споглеждат изтръпнали. Някои престанаха да вървят. Заградиха протостратор Камица, отрупаха го с викове:

— Към коя страна ни водите?

— С кого ще трябва да се бием?

Мануил Камица мълчеше навъсен. Издаде само още по-строга заповед: да се продължи походът, без да се говори повече върху целите му. Но когато войската почна да събира редиците си към друмовете, които отвеждаха в тесните планински проходи на българските планини, тогава ромейските бойци решително отказаха да следват военачалниците си. Групи бунтовници вдигнаха заплашително оръжие срещу собствените си стратези, заглушавайки заповедите им с шумни викове.

— Не сме ли твърде често преминавали тези злокобни планини?

— Каква полза от новия поход? Само да загубим нови другари ли?

— Не. Не искаме да се бием с българите! По-добре в устата на тигрите ни хвърлете!

По-голямата част от пешаците захвърлиха оръжието си и се разпиляха. Конниците препуснаха назад. Всеки бързаше по-скоро да се отдалечи от опасното място, сякаш чувствуваше присъствието на невидим враг, сякаш подгонен от страшна напаст.

 

 

А дните минаваха. Железният обръч на обсадата все повече стягаше смъртните си прегръдки. В Търново кипеше подземна борба. Нито бесилки, нито ослепяване можеха да сплашат негодуващите граждани. На два пъти залавяха Асенови привърженици, които се опитваха да отворят крепостните порти на Петровите люде. По бойниците на кулите изправиха върлини с побити глави на тях.

За назидание на тези, които смятаха да предадат престолнината на законния й господар.

Непознат конник хвърли нощем писмо, закрепено за стрела, връз една от бойниците. И изчезна, преди да бъде забелязан от стражата на обсадниците. Димитър пишеше, че сам император Алексей е тръгнал начело на неизброима рат, за втори път отправен към България в помощ на Иванко.

Тази вест ободри Иванковите предани люде, възвърна дързост у тия, които смятаха, че не може повече да се кара така: с половин хляб на ден за трима души. Бистрооки стражи наблюдаваха непрестанно през отворите на бойниците всички друмове.

Алексей пристигаше! И с него идеше храната, свободата. Идеше жадуваният час за цар Иванко: да види годеницата си Теодора, да се провъзгласи за цар под покровителството на ромейския василевс и мощните му войски. Нека тогава Асеновите боляри смееха да го наричат още метежник и незаконен цар!

А друмовете се белееха пусти, замъглени от прах. Понякога по тях препускаха войскарски дружини. Ала това бяха отряди на Петрови сподвижници.

Иванко се разхождаше като звяр в клетка из Царевецката твърдина. Долу в града не смееше да се покаже никому. Веднъж бе поискал да приеме почитта на поданиците си, но бе посрещнат с толкова враждебен ропот, с толкова ледено мълчание, че не пожела втори път да се излага може би и на по-лош прием.

О! Тия кучета щяха да се научат да го уважават… Когато император Алексей се явеше в Търновград с целия блясък на византийския двор, заобиколен от своите верни варяги с позлатени секири на рамо, когато в „Свети Димитър“ го венчаеха с чудната хубавица Теодора, внучка на императора, а след това и двамата ги провъзгласяха владетели на България, тогава щяха да видят тия дръзки горделивци как се гледа с презрение на цар Ивана…

В падащия здрач Иванко се луташе като несвестен из градините на палата, обикаляше край стражниците, ала не смееше да влезе вътре. Най-после той полека открехна тежката дъбова вратичка на малката дворцова църква и несмело застана посред храма, без да дръзне да вдигне поглед към иконата на Богородица. Полекичка коленичи, прекръсти се. Ала сърцето му бе хладно и тежко като камък. Не можеше да пророни гореща молба. Не вярваше, че ще бъде приета и чута. Най-сетне той се изправи. Неясна мисъл изплува в съзнанието му. Приближи повече до олтара и изведнъж се просна на земята, закри лице, пламенни сълзи опариха очите му.

Да, убиец бе той, жалък убиец и престъпник. Но нямаше ли милост и прошка? Ето, той даваше обет. Ще приеме помощта на ромеите, за да спаси живота и престола си. Ала при добра сгода той щеше да се отметне от тях и да поведе старата бран на българите за свобода и обединение…

Кроткият лик на светата Дева го гледаше студено и безстрастно. Светлите й очи се отвръщаха от вида на толкова човешка низост. Те не приемаха молбата му. Страшен студ нахлу в сърцето на молещия се. Всичко се отвръщаше от него. И бог, и народ.

На прага на черквата се мернаха сенки. Сподавени викове зовяха тихо царя. Иванко скочи.

— Бягай, спасявай се, царю честити!

— Какво става? Какво има?

— Градът се бунтува… Две стотни стрелци са се присъединили към него. Дирят те… Бягай!…

Навън се чуваше звън от кръстосано оръжие. Гневни викове отекваха все по-близо. Стражи обградиха цар Иванко с щитове и обнажени мечове. Дойдоха им на помощ копиеносци от крепостта.

Иванко успя да се укрие в покоите си, заключвайки по три пъти всяка врата.

Почна да не вярва никому. Боеше се от най-верните си хора. Караше да опитват храната му, преди да сложи нещо в устата. Три едри кучета го следваха неизменно, готови да разкъсат всекиго, който се докосне до господаря им. Едрата му снага измършавя. Лицето му посърна, очите му хлътнаха дълбоко, заградени от морави сенки. Хубавите му руси коси се изпъстриха с бели кичури.

Песни и вино му опротивяха. Сън не слизаше над морните му клепачи. Нова мисъл почна да го измъчва, грозна и противна. Но не му оставаше много време да избира. Ако Алексей се забавеше още няколко дни само, Иванко трябваше да избира между кинжала или позорното бягство. Всички го напущаха, всеки носеше вече в сърцето си желание за измяна и предаване.

Една нощ тъмна сянка изникна от водите на Етъра, преплувайки незабелязано до стените на крепостта. Глух глас позова на помощ. Стражите спуснаха отгоре въжени стълби и морният нощен гост се прехвърли със сетна сила през зъбците на бойниците. Отнесоха го полупримрял в помещението на блюстителите, дадоха му да сръбне люта ракия, разкопчаха дрехите му, за да диша по-леко. Когато червените пламъци на борината трепнаха над пребледнялото лице на бавно свестяващия се момък, всички нададоха викове на изненада и уплаха:

— Димитри! Княз Димитри!

Двамата братя се отделиха да говорят насаме. Когато Иванко разбра, че за втори път войските на императора са хвърлили оръжие, отказвайки да го следват в страшната за тях България, всяка надежда изчезна за него. Царският венец на Търново бе само далечен, невъзможен блян. Оставаше само едно. Да се бяга. По-скоро само, докато не бъде вече късно. Преди да узнаят привържениците му грозната вест за осуетената византийска помощ. Преди да разберат жителите на града и Петровите люде, че той е чакал ромейска помощ. Защото тогава казънта му щеше да бъде страшна. На четири коня щяха да завържат ръцете и краката на предателя, за да бъде разкъсан и тялото му разпръснато по четирите краища на света.

И мъжът, който бе водил толкова битки против ромеите, който бе гледал с насмешка смъртта в очите, славният бранник, известен с храбростта си и на своите врагове, изпита внезапен страх. Не, той бе още твърде млад. Животът бе хубав и примамващ. Далече, в приказния Константиновград, го чакаше прекрасната гъркиня. Нейните прегръдки бяха по-примамни от мрачния гроб, по-желани от нажеженото желязо на палача…

 

 

Княз Белота тихо се наведе над спящия цар и леко докосна рамото му.

— Прощавай, царю честити, ала новината е важна…

Петър отвори очи, след това блага усмивка се разля по лицето му. Той седна връз мечешката кожа, на която почиваше.

— Говори, Белота…

Логотетът на царството посочи през отвора на шатрата към чернеещите се стени на Търново.

— Нещо става там… Блюстителите ни забелязали голямо раздвижване по бойниците. Иванковите люде се вълнуват нещо. Какво може да се е случило? Помощ ли чакат, или нашите хора вътре са успели да вземат властта?

Калопетър бързо навлече ризницата си от чиличени халки, сложи шлема си. Навън вече се събираха големи тълпи любопитни войскари около войводите си. Всички сочеха към крепостта. Изведнъж от далечината отекнаха смътни викове. По бойниците се издигнаха пряпорци. Голямата порта на източната преградна стена се отвори и оттам излетя дружина конници, които бързо приближаваха към Петровия стан. Из отворената врата се изливаше поток люде, които викаха, ръкомахаха и тичаха към обсадителите.

Войводата на дружината препусна към царската шатра и спря точно пред Асеновия брат. Скокна на земята, прегъна коляно:

— Иванко избяга, царю честити! Нашите завзеха крепостта!

От всички страни се издигнаха възторжени викове. Познати и непознати почнаха да се прегръщат. Войводи и боляри падаха на колене пред Асеновия брат.

— Да живее цар Калопетър!

Народът излизаше ликуващ от всички порти. Отдалече се чуваше възбуденият шум на освободилия се град. Изгладнелите жители се нахвърлиха връз храната на стана, раздърпвайки като стръвна глутница всичко онова, което стражите смогваха да им дадат. Припасите бързо свършиха. Дружини конници се пръснаха да дирят храна в околността.

Начело на цялата си войска Калопетър влезе тържествено в престолнината, обграден от любовта, възторга и ликуването на своя народ. Пред краката на коня му постилаха килими, хвърляха цветя, оброци… Майките вдигаха децата си, да целунат ръка на Освободителя. Старци сваляха калпаци и се кръстеха просълзени.

— Благослови, господи, рода на Асена…

А привържениците на Иванко първи тичаха да се поклонят и да изкажат радостта си, че са се избавили от притеснителя натрапник. В това време неколцина Иванкови хора сами поеха наказанието на вината си и при звука на приближаващите победни тръби на Петровата войска пронизаха сърцата си с меч или кинжал. Ала те бяха малцина.

Петър прости на всички. Никого не затвори, никого не ослепи или уби, нито му иззе имотите. Той пожела с любов и кротост да смири честолюбците, с блага обноска да изличи мрачното минало.

И пред гроба на брата си Асена даде клетва: да внесе повече примиримост в управлението, да изличи враждите, които прояждаха основите на престола и държавата, да обедини всички в един общ блян, по-висок от личните честолюбия и чувства.

Предаността към родината.

И народът му отвърна с обич и името му остана завинаги: Калопетър.

Хубавият, добрият Петър.

Но зловещото пророчество на куманската врачка трябваше да се изпълни.