Фани Попова-Мутафова
Солунският чудотворец (66)

Глава XXXVI

Сякаш поле, осеяно с безчислено много гъби, се белееше станът на цар Калоян в Лагадинската равнина, край река Галик, където имаше предостатъчно вода и трева за многохилядните коне. В шатрите стануваше безбройна войска, по-многочислена от водния пясък. Сякаш цялата северна страна бе изсипала людете си там: алани, руси, хазари, кумани… Войводите на всички Калоянови пронии бяха довели добре обръжените си отряди. Ден и нощ копиехвъргачи, стрелци, шлемоносци, щитоносци, прашници, технитари нападаха с неуморима дързост могъщата крепост.

Копачите подриваха основите на източната страна, която стръмно се спускаше — начупена от безбройни четвероъгълни кули — към морето. А откъм равнината страшните обсадни машини свиваха около обречения град зловещия си обръч. При западната стена се водеше най-отчаяната борба. Там ромеите бяха струпали най-добрите си сили, защото първата стена беше вече пробита и разрушена, българите бяха затрупали рова, който се спущаше пред втората, и вече бяха нагласили тараните си до нея.

С помощта на въжета и вериги войскарите блъскаха стените с грамадни греди, въоръжени с тежки железа. Други управляваха машините, които защищаваха копачите. Това бяха малки подвижни кули от тухли и желязо, които бързо се местеха насам-натам и следваха навсякъде копачите, за да ги вардят от стрелите и камъните на обсадените.

Други, още по-малки кули, закрити само с биволски или камилски кожи, служеха за защита на тия, които нападаха, въоръжени с дълги копия, мечове я самострели, подринатите стени на крепостта.

Най-страшни бяха огромните катапулти и балисти, построени по на няколко ката. От тях добре закрити войскари мятаха към вражеските бойци стрели, гавелоти и тежки камъни. Тия кули бяха високи колкото самите крепостни бойници.

От тропота на конете се тресеше земята, а цвиленето им, грохотът на ударите и блъскането огласяха цялата околност и препълваха с ужас сърцата на обсаденото население. Затворена горе в Акропола, кралица Маргарита слушаше час след час грозните вести и изтръпваше в безпомощна тревога.

Пет от най-мощните кули на източната стена бяха вече изпразнени от войската, защото копачите на цар Калоян ги бяха зле подринали и те заплашваха всеки миг да се срутят… А източната част на крепостта нямаше предна защитна стена.

Западната предна стена бе вече разрушена, селското население, което се криеше между нея и втората, трябваше да се скрие в града. А Солун мъчно побираше такава огромна, гладна, ужасена тълпа. Откъм север кулата „Михаил Палеолог“ бе вече много застрашена. Като диви котки се катереха българите по високите стени и защитени само с медни щитове, се мъчеха дори да подкопаят яките стени на Акропола.

Колко щеше да издържи още крепостта? Не повече от няколко дни. Каква ли съдба им готвеше страшният цар? Смърт, огън, преселение?

С настъпването на вечерта ударите бавно захлъхваха. Няколко часа почивка. И към разсвет почваха отново.

Един куманин даде знак с дълга права тръба. На тъмни върволици войскарите почнаха да се връщат към стана. Пресни сили отиваха да ги заместят, за да пазят машините и крепостните порти.

Калоян обиколи всички стени заедно с войводите Радул, Манастър, Хрелко, Шишман и Тодор. Изглеждаше бодър, подмладен. Те прегледаха пробивите на западната стена, изкачиха се по хълмовете, които се издигаха над Акропола, завиха към изток, спуснаха се към неправилно начупените дълги крепостни стени, одобриха свършената работа и се върнаха отново нагоре, по северните хълмове.

Конете им бавно изкачваха каменния баир. Като стигнаха до най-високото място, Калоян спря за миг коня си и се загледа в града, който се простираше под нозете му. Прекрасен и мамещ с многобройните си кубета и звънарници, с тъмнозелените петна на градините, със светлите кръгове на площадите. Източната му стена навлизаше чак навътре в залива.

Морето дишаше тихо и спокойно. Само от време на време северният вятър леко къдреше гладката му синя вода. Далеч на юг се издигаше тъмният връх на Олимп.

— Вярвам, че най-късно вдругиден градът на Тесалоника ще бъде наш. После ще притиснем Анри към Родосто и веднъж завинаги ще свършим с латинците. След това ще почнем да уреждаме държавата си. Стига бран… Стига кръв… Кълна се в мощите на свети Ивана, свети Илариона и света Филотея, че ще ви дарувам двадесет годин мир. Кълна се и в златозарната памет на Чудотвореца, чиито мощи лежат в онзи храм, там долу… — каза царят, слезе от коня си, посочи към църквата на свети Димитър и се поклони.

Недалеч от тях лумнаха огньовете на стана. В теменужените сенки на здрача езиците на пламъците се виеха като златни пряпорци.

Калоян се отправи към един от огньовете. Войскарите го познаха и скочиха на крака. С бързо движение на ръката царят ги накара да седнат отново и сам се настани между тях. Пламъкът освети с румени сенки мургавото му лице. Той посегна, отчупи си хляб и каза:

— Я ми дайте и на мен от ония черните неща…

Тъмнозелените маслини блеснаха още по-ярко под силната светлина на огъня. Царят хапна от тях, навъси се и изплю залъка си.

— Горчат! На простите войскари трябва да се дава най-доброто. Още сега ще повеля да раздадат по-хубави, от тия, дето дават на войводите…

— Бих предпочел овнешка плешка, Иваница… се засмя един стар копиеносец.

— Като превземем Солун, и печен овен ще ядем… каза царят и изведнъж, като се обърна към Манастър, каза неочаквано:

— Защо си напоследък все така умислен? Ти криеш нещо от мене. Да няма лоши вести? Кажи…

Манастър трепна. Засмя се.

— Нищо няма. Уморен съм… Затова… — и той поразкърши дребна снага. — Една стара рана ме заболя.

Царят го изгледа изпитателно. Поклати глава. Все пак Манастър криеше нещо от него. Но какво? Да е научил нещо лошо? Би го казал. Или може би лоши вести от къщи… Мария… Не. Не. Момичето е живо и здраво. Стринка му го наглежда и се грижи за него. Дори и Целгуба бе променила държането си. Когато заминаха, тя излезе да го изпрати. Разбира се, само за хорски очи. Но поне не правеше вече дума за глупавите си закани. Не. Вкъщи всичко беше в ред. Но какво таеше от него Манастър? Той реши след вечеря да го разпита по-подробно.

— След като свири втората тръба, всички войводи да се съберат при мене на съвет — каза Калоян и стана. — Ще дам нареждания за утре.

Значи, и тази вечер няма да стане нищо… — си помисли с яд куманинът и потръпна от досада. А в Търново чакаха всеки миг да им прати страшната вест… „Само внимание и предпазливост! — бе казал деспот Борил. — Да не разбере никой, че куманин е убил царя, защото може да падне умисъл върху царицата.“ А Драгота щеше изкусно да пусне лъжата за свети Димитър…

— Где е Коча? — попита царят. — При стените ли? Върви му извести, Радуле. И така — ще ви чакам след втората тръба… А сега, ти ела, с мен… Искам да ми кажеш какво тежи на душата ти… — и Калоян ласкаво потупа по рамото Манастър.

Куманинът потрепера. Сякаш ледена ръка стискаше сърцето му, ледени струи течаха в жилите му. Искаше му се да се хвърли в краката на царя, високо да извика това, което мъчеше сърцето му, да се търкаля в праха, да удря главата си в камъните… Целият свят да чуе колко долна и гнусна е душата на войводата Манастър! Как ще дръзне той да дигне ръка към този, от когото бе видял само добро и милост… Няма ли земята да се разтвори, за да погълне толкова черна измама… А пък вече се бе заклел… Пред капището… В името на боговете… И беше намокрил десницата си с жертвената кръв… Нямаше ли проклятието на измамените богове да го преследва, докато е жив? Борил му бе обещал земи в Крън и достойнството на велик боляр… А Целгуба го гледаше с оня взор от младежките години, отвъд Истъра…

Те стигнаха до царската шатра. Калоян седна върху една кожа на земята, посочи му да седне до него и каза:

— Е? Какво се е случило? Пак с Коча ли сте се карали? Какво иска той?

За да преодолее изкушението да се хвърли в нозете на царя и да излее ужаса, който души сърцето му, Манастър се улавя за тази спасителна нишка. И почва да се оплаква от хана, като измисля хиляди изкусни поводи само за да отклони вниманието на царя.

Този път съветът трая по-малко. Прие се предложението на войводата Радул да се изтеглят няколко обсадни машини от източната част на крепостта към западната. Дори му се възложи на следния ден той сам да ръководи битката на това място. Момъкът сияеше от радост. Всеки ден по малко бляновете му добиват действителен образ. Всички го сочат като най-надеждния и най-способния бъдещ велик войвода.

Съгледвачите докладват точния брой на кулите и зъберите им, Калоян разпределя отрядите: за всяка кула по един полк, въоръжен с две стълби за катерене. На следния ден щеше да стане решителното нападение. Условен знак — появата на слънцето.

Калоян посочи на картата:

— Ето Касандрийската порта. Там ще се насочат най-силните нападения. А пробивът ще стане от обратната страна. При западната кула. Там най-малко ще се надяват. Изненадата е най-важното нещо в боя. Ала нападението ще почне от всички страни едновременно! Хрелко ще бъде откъм източната част, Радул — откъм западната. Да не разберат къде са главните ни сили.

Царят изпраща всички до входа на шатрата и дълго остава сам и замислен сред дълбоката тишина на есенната нощ.

Утре… утре… — звучи ликуваща песен в сърцето му.

Една малка зелена звезда блести високо, високо, като сълза, трепнала в окото на небето… Огньовете бавно угасват. Тъмните води искрят, блъскайки се в стените, в корабите, с хиляди ясносини пламъчета, магьосващи очите. Бойниците на Солун се издигат тъмни и страхотни като закана. Но Калоян не се бои от нищо. Той се прибира вътре и се отпуща на ложето си. След малко тежък сън притисва с тъмна длан уморените му очи…

Някаква сянка се плъзва към бялата царска шатра.