Фани Попова-Мутафова
Солунският чудотворец (28)

Глава XXVIII

Прозорците в стаята на царица Елена бяха широко отворени и през тях нахлуваше поток от синя сребриста светлина, ухание на кринове и трендафил, весел глъч от свежи детски смехове и шъпот на лястовици, които бяха свили гнездо под покрива.

Но тънките вежди на царицата бяха упорито сбърчени, а от време на време миглите й отронваха светла, прозрачна сълза, която падаше върху везбата, лежаща в ръцете й. Тя отдавна бе престанала да ниже конец до конец в пъстра смяна на ярки багри по ръкава на новия си хитон. Ръцете й, неподвижно отпуснати, с иглата в десницата и ръкава в другата, лежаха на коленете й като морни гълъби.

Преди малко Асен й беше казал, че към марта на следната пролет ще събере всичките си войски, ще извика цялата куманска конница зад Дунава и ще унищожи завинаги силата на Визанс.

За кой път вече Елена щеше да изпрати на опасна бран обичния си мъж? Отново идеха дългите самотни дни, пълни с тревога и неизвестност, безсънните нощи, когато, просната пред кандилото, царицата не се уморяваше да се моли с вяра и топли сълзи.

Не беше ли дошло време да помисли малко и за себе си? Десет години изпитания и грижи бяха превили стройната му снага, половината от косата му беше побеляла, дълбоки бръчки изрязваха измършавялото му лице. Само дръзкият блясък на очите му не беше намалял.

А друга беда се надигаше, тъмна и безлика — опасната мълва за недоволството и закани на народ и боляри. Уморени бяха всички. И жадни за власт и богатства. А обилните приходи отиваха все за оръжия, коне и войскарски плати.

— Потърпете още малко… — казваше Асен. — Сега или никога ние ще постигнем великото си въжделение.

Но никой не искаше вече да чака.

И още едно нещо мъчеше душата на царицата и я сушеше като зла, невярна болест: тайната не можеше повече да се крие. Рано или късно всеки щеше да я узнае. Но как да му каже? Нямаше дързост. Всеки път, когато отваряше уста да изрече страшното, някакъв безимен ужас сковаваше челюстите й.

Тя захвърли везбата, стана и отиде към прозореца. Долу на една малка морава царят играеше на гоненица с децата. Ясните им гласове от време на време трепваха в неудържими смехове. След това Йоан и Александър почнаха да опъват малките си лъкове и да целят една стройна фиданка, а царят качи русокосата Мария на гърба си като на конче и се спусна към палата.

Елена се дръпна от прозореца и се помъчи да се усмихне. Асен се втурна в стаята запъхтян и румен от играта.

— Колко си весел днес — каза Елена и го изгледа учудено. — Не е на хубаво толкоз смях.

— А ти? Ти защо не си весела? — Той пусна момиченцето на земята, приближи до жена си и взе лицето й между дланите си. — Все навъсена… Все сълзи… Пак си плакала. До марта има време. Отсега ли си се закахърила? Ти по-рано беше по-силна. Кажи. Какво има?

Елена леко се отдръпна и потърси везбата си.

— Нищо.

Малката Мария се затече към нея. Тя беше руса и бисернобледа като майка си, но живите й очи напомняха Иваница.

— Стринке, кога ще си дойде татко?

Асен се усмихна и погали златните къдри на сирачето.

— Скоро, скоро, Марийо. И кой знае какви подаръци ще ти донесе… — След това се обърна към жена сби: — Е, ти не ми каза защо се въсиш. Какво ти е?

— Нищо. Не знам. Нощес сънувах недобър сън. Страх ме е.

— Е, какво сънува толкоз?… — царят седна върху раклата до прозореца и взе Мария на коленете си.

— Уж се качвах на някаква висока скала. Сама не зная как стъпих на такъв гладък, стръмен камък. Горе по скалата имаше много хора, някои ми махаха с ръка. Не помня кои бяха. Изведнъж се плъзнах и политнах. Паднах в някаква мътна, дълбока вода. В нея плуваше само едно голямо куче. Помъчих се да стигна брега, но кучето ме захапа за ръката. Ето тук, и сега ме боли, като си спомня.

— После?

— После се събудих. Цяла треперех от страх.

— Това е, защото мислиш все лоши неща. Хайде сега, сложете трапезата. Много огладнях.

Но и когато седнаха да вечерят, царицата не можа да се развесели. Очите й гледаха, но сякаш не виждаха нищо.

Движенията й бяха разсеяни, небрежни. Треперещите й ръце изтърваха една купа.

— Празна беше. Не е на добро… — каза старата царица и сви устни.

— Где е Слава? — попита внезапно царят.

— Легна си. Боли я главата… — отвърна Елена и заговори за друго.

Вечерта, когато се прибраха в покоите си, Елена реши да признае безпокойството си. Тя угаси сребърния свещник и се приближи до ложето на царя.

— Спиш ли? — попита тя и бледна, с туптящо сърце, седна върху ръба на леглото.

— Не. Какво има? — той дигна чело и облегна лакът върху възглавието.

— Ох! Не знам как да ти кажа… Не се гневи, Асене — и тя скри глава до рамото му. — Слава… Слава…

Сълзи измокриха лицето й, неудържими хълцания сгърчиха плещите й.

— Слава очаква дете.

Асен блъсна жена си, седна в леглото, помълча малко и с треперещ от сдържана ярост глас рече:

— Не очаквах от нея. И защо не ми казахте нищо досега? Кой е този доброненавистник?

Изведнъж той скочи, хвана жена си за ръцете и извика:

— Кой е посмял да оскверни царския дом? Казвай!

— Иванко — пошъпна царицата, смразена от страх.

Царят я пусна изумен.

Иванко! Нещастникът не беше се посвенил да посегне и на неговото семейство. Бесен гняв изду жилите на врата му. Стори му се, че се задушава. Непрокопсаникът!

— Още тази вечер той трябва да се венчае за нея и да не ги виждат очите ми.

— Но той… — каза глухо тя.

— Какво той?

— Отначало й обещал, клел й се, че ще я вземе. Но напоследък почнал да страни. Крои нещо тайно. Бяга от нея. Залъгва я с празни приказки, а сега — не иска. Не иска да я вземе.

— Не иска!

Сякаш гръмотевица изтрещя в стаята.

Значи, верни са били приказките на Драгота. Значи, Иванко е водителят на недоволниците. Откак Асен му отказа ново прониятство, момъкът вече не беше стъпвал у дома му. Значи, вярно ще е. Исак го надумвал да дигне бунт и да се провъзгласи за цар. Всичко можеше да се очаква вече от Иванко. Ах, мръсникът, мръсникът!

Царят започна набързо да се облича.

— Страхиле! Манасе!

Вън се струпаха изплашените стъпки на стражата.

— Веднага намерете боляра Иванко и му съобщете, че го чакам! Скоро!

Царицата изпищя и се хвърли към него.

— Асене, Асене… Страх ме е. Ще стане нещо.

Царят се изтръгна яростно от ръцете й и излезе.

Полупримряла в един ъгъл, Елена падна пред иконата и почна да удря челото си в земята.

— Защо му казах… Защо му казах.

Кандилото пращеше и неспокойното му пламъче хвърляше дълги треперливи сенки въз чистите чела на кротко заспалите деца: тъмнокестенявите къдри на Йоан се смесваха с бледото злато на Александровата главица.

На прага застана един висок тъмен силует.

— Елено, Елено, какво има?

— О, той ще го убие…

— Кой?

— Иванко.

Но девойката чу само две думи. Убие. Иванко. И побледня като мъртвец.

През това време в една дребна, ниска къщурка, сгушена между Етъра и южния склон на Трапезица, един след друг се събираха мъже, обвити в тъмни плащове и ниско спуснати над очите шапки. Те тихо почукваха на малката дъбова врата, озъртаха се, казваха условната дума и влизаха.

Около една широка маса бяха насядали десетина мъже. Бледата светлина на една вощеница удължаваше сенките около очите и устата им, придаваше на лицата им някаква зловеща тържественост.

— Асен не знае какво върши — каза бавно властелът Богдан. — Ние не можем да накараме хората си да се стягат за нова бран. Ще избухне бунт. И после нашите глави ще се търкалят.

— Не бой се. Ако не го послушаш, тя пак няма да остане на врата ти — каза болярът Николица.

— Тогава неговата ще се търкулне — извика Богдан.

— Аз не мога вече да помагам с конницата си — се обади куманският войвода Терих. — Досега на нито един узски владетел не е позволено да си прави кула на Трапезица. Само на българите! А ние сме машите, с които се пипа огънят.

— У фръзите, у алеманите, у италианците всеки владетел е малък цар във владението си. Всеки прави каквото намери за добре. А ние тук всички сме под сърмения сандал на Асена. Каквото каже той, само това става. За какво разсипваме прониятствата си, за какво леем кръвта си? Само за негова чест и слава! Император иска да стане!… — и дребният боляр Матея седна с трепереща от яд брада.

След това скочи един висок, с малка глава и бели мигли.

— За нас трябва един цар, който да разбира най-добре нуждите и желанията на болярите си! Ние не можем повече да следваме волята и безумствата на Асена. Ето, той се кани да провежда нова бран… Това не може повече. Всички искаме да си отдъхнем. Сега е най-добрият случай. Петър и Иваница ги няма. Белота е в Преслав. Исак каза, че василевсът ще ни помогне. Трябва да изберем нов цар!

Всички извърнаха глава към Иванко, който, бледен и навъсен, мълчеше и леко тропаше с показалец върху масата.

— Дайте вино! — извика някой.

Донесоха купи и едно крондилче.

— Да живее новият цар! Да живее Иванко! — извикаха двама-трима.

Но Иванко не дигна очи. Само жадно посегна към виното и го пресуши на един дъх. Страшно беше това, което искаха от него. Как щеше да дръзне да дигне ръка връз Асена? Не, не можеше… Цар искаха да го правят!… И тогава изведнъж всичко се оправяше, като че чародейство щеше да го изличи. Нямаше вече длъжници, нямаше беднотия, нямаше Слава, Зоя и всички други, които ден и нощ му се заканваха.

Цар! Севастократорът му обещаваше дъщеря си Теодора — далечната белолика ромейска княгиня.

Иванко сви юмруци и закри очите си.

Не, не можеше да посегне на Асена.

Някой леко потропа на прозорчето. Хладни тръпки прекосиха гърба на съзаклятниците. Загасиха вощеницата.

— Кой е? — обади се изплашеният глас на Богдан.

— Не бойте се. Аз съм. Димитър — отвърна някой отвън.

— Брат ми е. Пуснете го. Той знае всичко — каза Иванко.

Момъкът се втурна разтреперан и запъхтян.

— Иванко — каза той — царят те вика. Трябва веднага да отидеш в палата.

Заговорниците се спогледаха. Една и съща мисъл прекоси всички. Лицето на Иванко побеля. Устата му се сгърчи в сурово решение. Той знаеше за какво го вика Асен. Тази нощ трябваше да се разреши всичко.

— Съберете хората си — каза той твърдо — щом чуете от главната кула два пъти звук от рог, нахълтайте в крепостта.

След това скри меча под плаща, нахлупи шапка и изчезна в нощта.

Но докато той се качваше по каменния рът за главната порта, една тъмна сянка се спущаше по тясната пътека откъм западната кула и с бързи крачки се отдалечаваше от Царевец. Сянката премина моста, зави край „Свети Димитър“ и се отправи към кулата на боляра Иванко. Стражата посрещна девойката и с дълбока изненада позна царската балдъза.

— Тук ли е Иванко? — попита тя с глух и пресекнат от вълнение глас.

— Седни, госпожо. Вземи една вода… — се обади прислужникът Панчо. — Какво има? Зле ли ти е?

Девойката махна с ръка.

— Тук ли е още Иванко?

— Не. Няма го. Не знам къде е.

— А майка му?

— Тя е в Селви.

— Димитър?

— Преди малко идва стража от палата и му каза нещо. Тогава болярът Димитър се облече набързо и излезе.

Слава въздъхна отчаяно. Где да го търси сега? Как да му съобщи за грозната опасност?

Вратата на кулата се хлопна и някой се изкачи по стълбите.

Ах, дано се отбие най-напред тук!… — се помоли Слава и се спусна.

Влезе висок, едър мъж, загърнат в плащеница, с ниско спуснат до очите шлем.

Като видя девойката, той остана поразен. Върху лицето му падна светлина от борина.

— Зоя!

— Славо!

Те се изгледаха с недоверие и омраза. Прислужникът тихо се измъкна навън.

— Какво правиш тук? — извика гневно ромейката.

— А ти! Омъжена жена! Не те е срам.

— Аз те питам какво търсиш тук? — попита още веднъж Зоя и пристъпи с дигнати ръце към девойката.

Изведнъж Слава се опомни.

— Пресвета Владичице, помогни ми! — и тя закърши пръсти. — Асен ще го убие!

Ромейката разтвори широко очи.

— Какво? Какво говориш ти? Где е той?

— Няма го.

— Защо не ме е чакал? Напоследък почна да крие нещо от мене. Ще ме помни той. Но ти какво търсиш тук? На тебе какво ти става, че щели да го убият?

— О! Той ми е годеник. Очаквам дете от него…

Ромейката трепна и с див вопъл се спусна към Слава, дигна разперените си пръсти, след това падна на колене пред една ракла и скри лице в китеника, който я покриваше.

— Той ме е мамил, нечестивецът! О, Белота, Белота, колко съм виновна… В пъкъла ще отиде душата ми.

Слава я гледаше изплашена. След това се хвърли към ромейката, задърпа я за ръцете.

— Казвай, казвай… Знаеш ли где е той сега?

— Значи, щял за тебе да се венчае, а? И аз да вярвам на клетвите му, горкана! Каква грешница съм аз! Значи, ти си се готвела за царица?

Слава поклати тъжно глава.

— Нито аз, нито ти, Зоя. Севастократор Исак му обещал дъщеря си Теодора.

Ромейката я изгледа смаяна. След това почна да се смее като луда.

— Теодора! Теодора! Ха-ха-ха! Та тя не ще има повече от четири лета. Хубаво го е измамил? И той се е съгласил, а? Ха-ха!

Лицето й се сгърчи и сълзи рукнаха от очите й.

— Вярно ли е това, което казваш, Славо?

— Не знам. Отиде ще знам. Така си шушнат из града.

Ромейката се изправи надменна и зловеща.

Без да каже нито дума, тя се спусна навън, изтича по стълбите и се метна на коня си. Мина край къщичката при Етъра и тихо похлопа. Стопанинът — технитарят Станой — подаде главата си.

— Ти ли си, светла княгиньо?

— Где е Иванко?

— Извикаха го в палата.

— А другите?

— Отидоха да събират хората си.

— Добре. Сбогом.

Ромейката препусна към дома си, дигна всичките си слуги, целуна спящата Белослава, прекръсти я и като взе със себе си петима телохранители, полетя по друма за Дръстър.

— Боже, боже, дано Белота не е заминал за Карвуна — се молеше ромейката и вятърът изсушаваше едрите сълзи, които капеха по бузите й. — Боже, ще простиш ли мене грешната?

Горе, в Иванковата кула, Слава лежеше безчувствена на земята.

В това време царят нетърпеливо се разхождаше с Клеми, нервни стъпки от стена до стена в приемната на новия палат.

Три златни свещника осветяваха тази широка, сводеста стая, укрепена с тънки мраморни колони. Пъстра мозайка покриваше пода с хубави бледочервени, зелени и сини съчетания на скъпи мрамори. В един голям пезул на източната стена стоеше скъпа, позлатена древна икона. Покрай стените обикаляха миндери, постлани с многоцветни копринени килими.

Царят спря при отворения прозорец. Една жила ядовито сечеше челото му. Отдалече се зачу конски тропот. В тишината на нощта ясно се чу дрънченего на веригите и скрипците на подвижния мост. Тъмният силует на войскаря върху площадката на кулата за миг се спря, наведе се малко, след това спокойно продължи да се разхожда нагоре-надолу с копие до рамото. Един конник прекоси двора и влезе в палата.

След малко на прага се появи Иванко.

Беше много бледен. Неуловима усмивка гърчеше левия ъгъл на устата му.

Царят го гледаше мълчалив.

Измама цъфтеше по лицето на предателя. И той не се мъчеше да я скрие. Верни бяха, значи, думите на Белота.

„Пази се от Иванко. Много често го виждам да шушне с Исак Комнин.“

О! Асен знаеше да се справя с предатели. Нека всички видят как се наказват изменниците. За урок и за пример. Брат му да беше — и него чакаше същото.

— Ще признаеш ли вината си?

— Нищо не признавам, Белгуне!

— Вярно ли е, че си щял да викаш ромеите на помощ, за да те провъзгласят за цар?

— Клевети са това, Белгуне…

— Предател! И как посмя да посегнеш на моя дом?…

— Детето на Слава не е от мене!

— Лъжец!

Ярост разтрепери царската десница. Той обнажи меч.

— Пази се, Иванко!

Но бърз като мълния, болярът го изпревари и след кратък двубой острието на меча му се заби в гърдите на Асена.

Без да издаде нито един звук, царят направи две крачки назад, наведе се, помъчи се да вдигне изтървания си меч и изведнъж рухна върху лявото си рамо на пода.

Алена кръв бързо образуваше тъмна локва около него.

В съседната стая екна страшен нечовешки вик.

Царицата бе чула шума на падащото тяло и бледа като призрак се яви на прага. Очите и се спряха върху падналия. След това потърсиха. Иванко беше изчезнал.

Тя се хвърли към мъжа си, коленичи, с безумни слова дигна главата му, около нея се тълпяха разплакани, викащи хора, старата царица припадна до сина си, някой даваше с висок глас бързи заповеди, щитове и копия остро дрънчаха по стълбите и преддверието, нечия ръка измъкна кървавия меч. Елена държеше с две ръце главата на царя и го заклинаше да живее, да каже нещо, да продума…

Всички затаиха дъх.

Асен бавно отвори очи, вече прибулени от сянката на смъртта. Пошъпна нещо нечуто, посочи с десницата си някъде в далечината. Ръката му падна.

Върху безкръвното му лице бавно се изписа тайнственият покой на небитието.

Асен I бе мъртъв.

Горе на кулата два пъти изсвири рог.