Фани Попова-Мутафова
Солунският чудотворец (57)

Глава XXVII

На следния ден Бодуен не се мярна в градината. Когато хладният вечерен вятър леко залюля шипковите храсти, Целгуба не можа да сдържи тревогата си и като се увери, че Калоян е зает в работната си, измъкна се от палата и се затече към градините. С копнеж и тревога тя се залута из сенчестите пътеки, като от време на време се ослушваше безпокойно. Най-сетне… уморена и отчаяна, тя седна на една дървена пейка и обори глава. Леки стъпки отекнаха наблизо и тя зачака с напрегнат страх, цяла треперяща от радост и вълнение.

Пред нея застана цар Калоян.

— Тук ли си, Целгубо? Търсих те навсякъде. Не е ли вече късно да стоиш на хлад?

Тя не отвърна нищо, замръзнала от уплаха. Царят седна до нея. Улови ръката й.

— Чакаш ли някого?

— Не. Кого ще чакам?

— Казаха ми, че тук често си се виждала с императора…

— Много рядко. Кой доброненавистник те е измамил?

— Много рядко ли казваш? Добре, нека почакаме двамата. Ще видим. Мене взе да ми се струва, че Бодуен злоупотребява с милостта ми…

Целгуба изтръпна. Ами ако латинецът дойдеше сега? Какво щеше да стане? А той щеше да дойде направо на пейката, при която те винаги сядаха. Тя се опита да се изправи. Но Калояновата ръка здраво я стисна за китката. Тя се покори, с неизказан ужас отново седна и зачака.

Смени се трета нощна стража. Но латинецът не идваше. Месецът превали повече от половината си път, небето стана бледозелено, после тъмномораво край ръба на Хемуса, но императорът все не идваше. Целгуба едновременно се радваше и тъжеше. Защо пак не беше дошъл? Слава богу, че не беше дошъл!…

На другия ден императорът отново не се яви никъде. На третия, на четвъртия — също. Така мина една неделя.

Калоян успокои всичките си съмнения. Разчисти някои люде, в които нямаше особено доверие, като ги изпрати да служат в по-далечни крепости. Уговори с куманите да изпратят отрядите си, щом минат горещините, и начело на верните си войски слезе на юг да сложи български войски в югозападните градища и закрепи свободата в пределите на силната твърдина на град Сер, в която латинците се бяха здраво укрепили.

А Целгуба се луташе като вълчица из палата, из градините, кършеше пръсти в копнеж и безпокойство, не спеше по цели нощи. Но гордият пленник не слезе повече.

Така минаха още много дни.

Целгуба обезумя. Тя трябваше на всяка цена да узнае всичко. Но как? Кой можеше да й помогне! Най-сетне тя се довери на старата си куманска прислужница. Разправи й всичко, помоли я за съвет, закле я в сички богове да й помогне… Бодуен трябваше да узнае за това, което тя бе намислила. Целгуба му предлагаше себе си и свободата…

Тя прати по старата си куманска прислужница млинчета и вино на пленника. И зачака изтръпнала.

Но старата се върна смутена и невесела. Императорът бил много тъжен, лежал безмълвен на ложето си и на всичките й увещания само поклащал глава и нищо не отвръщал.

Ярост избухна в гърдите на царицата. Струваше й се, че обезумява. А трябваше на всяка цена да го види. Да му съобщи решението си. Докато е време, защото Калоян готвеше тежка бран заедно с ромейските си съюзници срещу Анри, брата на Бодуена. Те трябваше да избягат, преди да се поведе войската, преди Калоян да е унищожил съвсем империята на латинците. Но къде да го види? Как да му каже?

Случаят й помогна. Един странствуващ монах, който пътувал на поклонение на гроба господен, се бе отбил в Търново и бе поискал да му се отреди среща с императора. Царица Целгуба повика монаха в палата и му даде разрешението. Но преди да го прати при пленника, тя дълго говори с него насаме в приемната.