Фани Попова-Мутафова
Солунският чудотворец (61)

Глава XXXI

Вече никой не можеше да го спре. Нито въстанията, които избухнаха в България, нито заплахите на папата. Веднъж тръгнал — нямаше вече връщане назад. Сега, с развързани ръце, Калоян можеше свободно да използува страшната мощ на своята огромна воля.

Папата го укоряваше, молеше, заплашваше. Заклинаше го да пусне на свобода Бодуен, да престане с преследването на латинците. Но Калоян знаеше много добре, че все пак Инокентий III държи много повече на това, да не загуби един новопокръстен в католичеството народ. И наистина всички заплахи излязоха само празни закани.

Имаше и вътрешни безредици. Болярът Груица се отказа да му се покорява и разпусна стотните си. Париците на боляра Денко напуснаха господаря си, побягнаха в гората и станаха разбойници. Борил надумваше недоволните властели и ги насъскваше към неподчинение. Разгневен от това, че царят не даде родопските области нему, а на братовчед му Слав, деспотът явно почна да върши това, което навремето Иванко правеше срещу Асена. И мнозина недоволници виждаха вече в него бъдещия Калоянов заместник. Всички врагове на богомилите, недоволните от въвеждането на католичеството, по-заможните властели, които виждаха как имотите им се разсипват от данъци за бран и оръжия, всички тайно минаваха на страната на Борила. И нов заговор скришно и неусетно почна да плете мрежи в мрака на недоволството, завистта, алчността…

Калоян виждаше всичко. Затова най-напред се загради с верни телохранители, които ден и нощ пазеха с остър взор вратите на покоите му. Те бяха начелникът Радул, войводата Сергей и войводата Манастър. Единият предан и верен като куче, вторият снажен великан, който с голи юмруци душеше дивеча на лов, третият хитър и ловък куманин, който от пръв поглед познаваше кой иде със зло намерение и кой таи нещо нечестиво в сърцето си.

Веднага след разправата във Филиповград Калоян бързо се върна назад, срути до основи кулата на боляра Груица, него самия заповяда да посекат, прати потеря срещу разбойниците, назначи Борил кастрофилакт на Червен, за да не се среща често с непокорните търновски властели, и в началото на 1206 година потегли към Димотихон.

Оттогава почна страшната, непосилна борба на Калояна.

Това беше великата бран, за която бе мечтал още от юноша. С кораво сърце и корава ръка той поведе неизброимите си пълчища към Тракия и Долна земя, помете като грозна буря, като черен мор всички размирни гнезда, всички бунтовни крепости, пресели вероломни ромейски селища, наказа вождовете предатели, а простите войници отпусна да си идат по домовете.

Сега или никога.

Той знаеше, че всяко колебание в този върховен миг е гибелно. Веднъж започнал, трябваше да отиде докрай. Връщане нямаше.

Нарекоха го Ромеоубиеца, нарекоха го Бич божий, проклеха го. Но той знаеше, че веднъж завинаги славяните трябваше да се отърват от игото на ромеите. Ако не ги погубеше той, тогава те щяха да унищожат държавата му, да поробят народа му. И то много по-жестоко, много по-безпощадно.

Сега или никога славяните трябваше да се изтръгнат от хищните лапи на Визанс. Защото инак, бавно и сигурно, ромеите претопяваха всичко българско, унищожаваха го, изличаваха го с всички средства, тъй както бяха някога претопили траките. И грозна закана гореше в сърцето на Калояна.

Със сила ромеите искаха да владеят чужди земи. Добре. Сега насила ще бъдат изгонени оттам. Помен да не остане от тях!

Не можеше една гнила империя да крепи властта си върху толкова чуждородни, свежи сили, да изсмуква благодатните им сокове.

Докато Калоян се разправяше с ромеите, латинците бяха успели да се поокопитят и с отчаяни усилия бяха подновили борбата с българския цар. От една страна, новият император Анри, братът на Бодуен, от друга, маркиз ди Монферато, който бе Солунски крал, се мъчеха да спасят остатъците от латинската империя. За това им бе дала подтик и вестта за смъртта на Бодуен, която те научиха от Рение дьо Три. Дори общата борба на двамата владетели против Калояна бе скрепена с брака между Агнес, дъщерята на Монферато, и младия император Анри, извършена тържествено на 4 февруари 1207 година в Константинопол.

Новите усилия на рицарите не уплашиха Калояна. Макар че през пролетта куманите го напуснаха при обсадата на Адриановград и през юни Ласкарис се отказа от съюза си с него, като се подобри с латинците, той беше уверен, че с ловка игра ще успее да бие двата си врага поотделно. И наистина той успя да отблъсне нападението на Анри при кулата Авла.

Но в това време срещу него се надигаше друг враг, незнаен и потаен, хиляди пъти по-опасен и коварен. Защото той дебнеше в мрака и чакаше да нанесе удара си от засада.

Това бе измяната и предателството отвътре.

В Търново тъмни души крояха нов заговор.