Фани Попова-Мутафова
Солунският чудотворец (14)

Глава XIV

— Димитре!

При зова на брата си момчето се обърна. Снажният рус момък надничаше от малкото прозорче и се мъчеше да види нещо навън.

— Да, да, тя е, Димитре! — извика отново по-тихо боляринът.

— Какво правиш?

— Говори по-тихо. Струва ми се, че Детелина пак иде насам.

— Е?

— Слез долу и й кажи, че ме няма. Омръзна ми вече. След това не можеш пак да се откачиш от тях… Хайде, че ето, чувам гласа й…

Момчето поклати глава и изтича по стълбите. Боляринът протегна врата си и се ослуша. След малко остра крамола екна долу. Момичето плачеше и настояваше, че Иванко е горе. Димитър се мъчеше да я разубеди. След дълги разправии тя си отиде, като се заканваше, че ще се оплаче на владиката и царя. Иванко весело се изсмя и поглади къдравата си златиста брада. Пълното му румено лице издаваше цветуща сила и прекрасно здраве. Той поразтърси правата си снага, прозина се, протегна ръце и рипна пъргав като елен.

— Пак огладнях!

— Нали преди малко ядохме?

— Я дай нещо насам. Мама няма ли я още?

След това запя:

Не мога, бачко, да търпя,

разпаши сабя дамаска,

аз да си я препаша,

да поведа момци юнаци,

по гори аз да си ида,

та да си гърци пристигна,

пристигна и ги надвия…

Припаса Донка, Донке ле,

припаса сабя дамаска,

възседна коня гарвана…

Иванко отново се изсмя, седна до масата и почна да дърпа със зъби соленото козьо месо, което му донесе брат му.

— Юнак мома е била тази Донка! Я дай, Митко, и едно крондилче вино.

Момъкът дигна с две ръце пръстеното гърне и дълго пи на едри глътки. След това избърса устата си с ръка и стана. Облече кожуха си, сложи калпака и излезе. Вън снежната виелица го удари в лицето и той с бързи крачки се отправи към южните склонове на Трапезица. Там се издигаше новата кула на княз Белота.

Посрещна го домакинята.

— Белота го няма — промълви смутено хубавата ромейка и сведе надолу дългите си мигли.

— Ще го почакам — рече болярът, съблече кожуха си и отиде да се посгрее на огнището, дето горяха няколко цепеници.

— Наистина ли Етър е замръзнал? — попита жената, колкото да разсее неловкото мълчание, и седна върху една ракла, покрита с китеник, пъстър като дрозд. В един ъгъл пламтеше голямо сребърно кандило.

— Да — рече Иванко — може да се преминава и по леда. Но аз дойдох да попитам какви новини е донесъл Сеслав от Цариград. Виждал ли е Иваница?

— Ами защо не отидеш в палата да питаш царя? Нали ти е братовчед?

Иванко се усмихна.

— Боя се да не срещна там Сеслав, още не ми се е отсърдил.

Зоя също се усмихна. Преди един месец цяло Търново шумеше за кавгата между двамата боляри. Една вечер Иванко, пиян, изпуснал някакви дръзки думи по името на Сеславовата жена. На следния ден Сеслав открито се заканил, че ако повтори и не си вземе думите обратно, ще стане някоя беля. Иванко се отрекъл от казаното, но оттогава двамата боляри не се поглеждаха.

— Видял го. На игрите в Хиподрома. И успял да му предаде писмото. Но право да си кажа, аз да съм на мястото на Иваница, няма да помисля да се върна.

Тя дълбоко въздъхна и поклати глава. В очите й цъфна скръб.

— Хиподромът… Златният рог… Меза… — тя закри очите си с ръка.

Иванко стана и се доближи до нея.

— Зоя — рече и погали косите й — не обичам да гледам жена, която плаче.

— Който е свикнал с Визанс, мъчно го забравя — каза ромейката — нима ние тук разбираме нещо от живота си? Белота има пари… Но какво мога да си взема с тях? Има ли пурпурни златоткани платове, има ли Маргарит, има ли скъпи накити? Жената на някой отрок живее по-добре… защото поне…

— Когато се сърдиш, си много хубава — каза Иванко и погали раменете й.

Вън отекнаха стъпки. На прага се появи Белота. Острият му взор се спря подозрителен върху жената. След това се премести върху снажния болярин, който недалеч от нея подсвиркваше с уста и гледаше през прозореца.

— Здравей, Белота!

— Дал ти бог добро, Иванко… Какво си се сетил за нас в тоя студ?

Ромейката разправи на мъжа си за целта на Иванковото посещение и излезе.

— Нося ти една новина — каза Белота на жена си, когато след малко тя донесе върху сребърна тепсия нагрята гроздовица и пресол. — Дойде пратеник от баща ми и каза, че за Коледа ще пристигне на гости Мария. Ей сега го срещнах долу, по друма.

Зоя радостно плесна с ръце. Но по лицето й ясно можеше да се чете, че пристигането на младата й зълва не я радва много.

— Значи Сеслав си отиде вкъщи? — попита Иванко, като си допи гроздовицата. — Чакай тогава, ще се отбия в палата, за да ми разправят подробно.

И той отново се впусна в грозната вихрушка.

Ледени игли посипаха клепачите му, острият вятър яростно ожули лицето му и то пламна, сякаш обагрено в червило. Жълтите му кожени ботуши потъваха в снежните преспи. Приближаваше заник. Далече зад планините надничаше тънка бледоалена ивица, която бавно се стапяше в синьо-сребърната гладкост на небето. Високият хълм, който Етър заграждаше вдясно от Трапезица, беше обвит с нов, могъщ крепостен пояс. По средата на платото личаха недовършените основи на новия царски палат. Старата болярска кула беше вече твърде недостатъчна за нуждите на един владетелски дом.

— Чума да ме тръшне, ако съм виждал през живота си по-лошо време… — измърмори на себе си Иванко, докато отупваше в трема снега от кожуха си. — Ей, хора! Няма ли тук някой да ме посрещне?

Столникът се затече да извести на царя.

— Хайде, хайде — извика след него болярът и се изсмя — като че съм чужд човек. Само да се намираме на работа. Какво е Асен, какво съм аз. Сякаш до вчера…

Той щеше още дълго да се одумва, ако една врага вдясно от него не се беше открехнала и една хубава женска глава не беше показала примамливата си усмивка. Като видя боляра, тя поиска да се скрие, но мъжът веднага я забеляза и бързо се отправи към нея.

— Чакай, чакай, гургулице… Няма да ми избягаш.

— Остави ме, Иванко, аз съм ти сърдита — каза галено момичето и дръпна ръката си, която момъкът здраво държеше в своята.

— Пак някой нехвелити езици са бъбрили нещо… — каза весело болярът — но аз ще ги уловя тия доброненавистници… Хайде, кажи сега…

Девойката сви устни. Тя беше висока и черноока като сестра си, царица Елена, но нямаше крехката стройност на осанката й, нито среброзвучността на гласа й.

— Какво… На Никулден пак си ходил у Белота. През ден, през два — все у Белота. Какво толкоз има у тях? А каквото научих за Няга… дъщеря на севаста… розовите устни на девойката потрепереха, скрити сълзи стегнаха гърлото й и тя не можеше да проговори нищо повече.

— Славо — пошепна тъжно болярът — не искам да те лъжа. Знам, че много окаяници говорят неверни неща за мене. Но има и някои — верни. Ще ти кажа само едно. Никоя жена не съм обичал досега, тъй както обичам тебе… Кълна се в пресветата наша Владичица. Повярвай ми, Славо, животът ми досега е бил само празна игра… Откакто те видях, оттогава разбрах какво значи да обичаш.

С топъл, страстен глас момъкът повтори пред Слава това, което бе казал дотогава на всички други преди нея. И тя му повярва тъй, както му бяха повярвали другите.

— Болярино! Благочестивият цар Асен те чака…

Иванко пусна ръката на девойката и тръгна следстолника.

Царят беше в горницата при жена си. Като зърна братовчеда си, той стана и ласкаво му протегна ръка.

— Здравей, Иванко! — и като се обърна към царицата, която предеше в един ъгъл, рече: — Гледай какъв мъж е станал, да не му се нагледаш!

— Значи, разбрахме, Иваница — каза болярът, като сваляше меча от пояса си.

— Слава богу! — възкликна Асен и очите му радостно блеснаха. — Откъде се научи?

— От Белота — отвърна бързо Иванко и добави: — Разправи ми всичко сега.

Асен разказа това, което беше научил от Сеслав, и се прекръсти.

— Да благодарим на господа, че момчето е живо и здраво. Само да видим какво ще стане по-нататък… — и той дълбоко въздъхна.

— Върнаха ли се пратениците от Ниш? — попита Иванко.

— Не. Още чакат там. Фридрих се забавил. Но каква полза, когато… — и той разгърна ръце в широко отчаяно движение. А след като помълча малко, каза: — Искам да поговорим с тебе за някои твои работи.

Болярът трепна. Лицето му леко побеля. Върху челото на Асена се бяха явили две сурови гънки. Царицата остави работата си и стана.

— Мръкна вече. Ще ида да запаля някоя борина — каза тя и излезе.

— Скоро ли ще бъде? — попита усмихнат Иванко.

— След един месец, може би и по-рано… — отвърна Асен и веднага добави: — А сега слушай какво ще ти кажа. Първо — пак си задлъжнял. Второ — много пакости си направил с тия жени. Всички идват на мен да се оплакват.

Иванко седна, преметна крак връз крак, загледа се в тавана и почна леко да подсвирква някаква весела песничка.

— Аз не се шегувам! — извика строго Асен. — И те предупреждавам за последен път. Казвам ти го…

Момъкът се изсмя.

— Тъкмо щях да ти искам сто аспри в заем…

Асен скочи сърдит.

— Какво правиш ти, човече? Ами преди една неделя ти дадох двадесет перпери? Къде ги разпиля?

— Къде… Къде… Всички рекли къде. Сякаш няма за какво да се разпиляват пари… Не ми стигат, и толкоз!

— Ами на мен стигат ли?

— Ех, ти правиш нов палат… Работят ти без пари и пак нямаш… Какво да кажа тогава аз — беден болярин…

— Защо си не отидеш в Селви? Като кефалия там ще купуваш всичко на половин цена…

— Ех, не е всеки Белота, за да може да живее и в Търново, и в земите си. На Николица, на Драгота, на Георги даде най-хубавите прониятства, а на мене, защото съм ти братовчед, ми даде Селви.

— Неблагодарнико! Не те ли въздигнах в болярско достойнство. По-рано болярството ти беше само на име…

— Болярско достойнство — и сиромашко прониятство. Благодаря. Всички ми хора са само зевгари. Никой няма повече от един чифт волове. Стасите им по двадесет поприща на дължина и тридесет на ширина. Сиромашия! И от такива отроци ще чакаш димнина и десятък. Да умреш от глад…

— Разбира се. Докато трябва да се купува бисерен наниз на Йончовата дъщеря. Иванко, Иванко, обичам те като брат и те съветвам. Послушай ме! Скътай бяла аспра за чер ден… Твоят живот не води на добро. Някой ден ще пропаднеш зле. Какво чувам за тебе? Беляна, дъщерята на побирчията Семир, Няга, дъщерята на севаста Велян, Детелина, сестрата на технитара Босилко, някоя си Гроздана, някоя си Бонка… А напоследък си зачестил край Зоя. На какво прилича? Ако бях на мястото на Йончо и Босилко, щях да те наглася така, че да помниш… Утре да чуя, че са те пребили някъде по друмовете, няма да се удивя.

Асен стана, отиде при една дървена ракла, изписана с ярки зелени и сини цветя, извади оттам едно желязно ковчеже и като изсипа от него куп лъскави бели пари върху масата, преброи ги и каза:

— На. Вземи тия двеста аспри. Дай си кесията. И да не чувам вече лоши работи. Инак — Селви не е далеч. Разбра ли?

— Разбрах — отвърна весело Иванко.

Царицата влезе с пламтяща борина в ръка. За полите й се държеше малкият Асен. Като видя снажния момък, детето извика като птичка. Иванко се хвърли към него и го вдигна във въздуха, след това обсипа с целувки черните му къдри.

— Остани да вечеряш с нас — каза Елена.

Момъкът се замисли. Тая вечер болярът Николица заминаваше за Дръстър. Жена му оставаше сама и щеше да го чака.

Той въздъхна, поклати глава съкрушен и отказа под някакъв благовиден предлог.

Когато излезе навън, дълъг, ликуващ смях отекна в нощта.