Фани Попова-Мутафова
Солунският чудотворец (16)

Глава XVI

Княз Белота проследи с радостен поглед тънката фигура на сестра си, която отиваше да донесе тепсията с точеното, и като се усмихна, каза, извърнат към жена си:

— Сещаш ли се, Зоя, защо Иванко почна да зачестява напоследък у нас?

— Човек трябва да е съвсем глупав, за да не се догади — отвърна ромейката, която в това време приглаждаше за последен път черните си дъговидни вежди, и прибави на ума си: „По-добре стана, че Мария сега е у нас, за да се залъгва Белота.“

— Но аз съм й определил друг, по-достоен жених — продължи князът. — Знаеш ли кой е? От царското семейство!

— Добромир Хръс ли?

— Не. Добромир е буен, лекомислен момък. И после Мария няма да го хареса. Не. Друг.

— Борил?

— Да. Синът на Асеновата сестра. Вече няколко пъти той ми загатва. И Асен също.

Зоя дигна рамене. Все едно й беше кой ще вземе Мария. Нали Иванко й се кле, че обича само нея?

Девойката влезе отново и сложи сладкото на трапезата. Тя беше дребно, слабичко момиче, с детска уста и светли като синчец очи. Златисто пепелявата й коса падаше в две едри плитки чак до кръста й.

— Готово ли е всичко? — попита Белота.

— Да — отвърна момичето и леко почервеня.

— Защо ли се забави Иванко?

По стълбите се чу веселият смях на момъка. Зоя се спусна към вратата.

— Почакай тука — каза на зълва си — не е редно ти да го посрещаш.

Мария се изправи до прозореца и леко въздъхна. Тежеше й да стои в Търново. Свикнала на шир и воля в бащините си земи, там, далеч между Дръстър, Карвуна и Кюстенджа, край Понтийското море, княз Алцековата дъщеря тъгуваше за безгрижната свобода, която й липсваше в дома на Белота, при снахата ромейка! Мария виждаше много добре защо иде Иванко у тях и дълбоко скърбеше за нещастието на брата си, но не смееше да проговори. Познаваше нрава на Белова и предчувстуваше беда. Затова търпеливо чакаше неизбежния случай, когато щеше да отвори очите на Зоя — защото лекомисленият момък мамеше и нея.

Тъгуваше Мария в Търново. Защото знаеше, че всички знатни момци, които съперничеха за благосклонността й, мислеха повече за богатите земи край Карвуна, отколкото за младата мома. Белота нямаше други братя. И единствената му сестра щеше да наследи с него несметните богатства на древния Алцеков род. А старият княз, като я изпращаше в Търново, бе казал:

— Чедо, преди да умра, искам да те видя настанена на добро място. Брат ти се ожени повторно и има вече кой да се грижи за децата му. Върви и зарадвай стария си баща…

Затова Мария бе дошла в Търново — послушна на бащината воля. Кой щеше да я вземе за съпруга, беше й все едно. И въздъхна още веднъж, загледана в тъмните гори на Орловец, в бисерната бледост на небето.

Заедно с боляра в стаята нахлу вълна от свежест, младост и веселие. Той се поклони дълбоко, една руса къдра падна върху руменото му лице, после дигна живия си взор, изгледа пронизително девойката и след обикновените приветствия добави:

— В този хитон княгинята е по-красива от всеки друг път. Аленото й отива много. От Визанс ли е този бархат?

Девойката отвърна нещо с тих, засрамен глас и припна да донесе още храна за трапезата. След малко влезе, като държеше в дясната си ръка блюдо овче сирене, а в лявата крондилче с медовина. След това ромейската прислужница внесе печена мисирка, пушено свинско и сушена риба. Червеното вино обилно се пенеше в каните.

— Здравица ти! — каза Белота и дигна сребърния си кубок.

— Здравица ти! — отвърна болярът и дигна своя златен, украсен с рубини.

Някой почука на вратата. Втурна се прислужницата.

— Деспот Борил!

Всички скочиха на крака. На прага се появи един висок, слаб момък с тънки светли коси, които небрежно се спускаха на раменете му. Той свали кожената си шапка.

— Нося ви радост! — каза. — Царят има момче!

В оживените викове, които последваха възклицанието му, никой не забеляза хладния корав поглед, който деспотът хвърли на Иванко.

— Кога? — попита смаяна ромейката. — Защо не ме извикаха в палата? У нас при такива случаи се събират най-знатните жени около августата.

Княз Белота мълчеше. По-силно от всякога го опари мъката на самотния му дом. Вече втори син имаше царят, а той…

Борил бе използувал радостния случай, за да мине край Белота и да види младата княгиня. Богатствата на княз Алцеко бяха твърде необходими за тайните замисли на честолюбивия деспот. Присъствието на Иванко го накара да пламне от гняв. Той не се съмняваше, че въпреки всичките си чувства към Зоя хитрият беден боляр ще предпочете Алцековите имоти пред всички съблазни на ромейката.

— Почети трапезата ни, деспоте — каза Белота и здрависа високия гост.

Борил погледна крадешком младата княгиня, която, леко заруменяла и с наведена глава, шеташе насам-натам около масата, и свали тежкия си кожух.

След като хапнаха набързо, всички заедно се отправиха към палата.

Друмът беше почернял от засмени хора, които бързаха да честитят на царя. Тежките кожуси на властелите се мяркаха наред с овчите кожи, в които се гушеха технитари, търговци, млинари и побирници.

— Трябваше да впрегнат колесницата — продума недоволно Зоя, като се дръпваше гневно всеки път, щом някой докоснеше с рамо златисточервените лисици на скъпото й рухо.

— Десет крачки могат да се изминат и пеш — отвърна сурово княз Белота, като не сваляше око от сестра си и двамата младежи, които вървяха напреде им. Той сравняваше ръста, походката, движенията на Иванко и деспота и прехвърляше през ума си всичките им преимущества и недостатъци. И двамата бяха царски роднини, но и двамата бяха бедни. Иванко беше лекомислен, Борил беше злопаметен. Честолюбието на първия можеше да съперничи само с това на втория.

Под кулите се блъскаше огромна навалица, която чакаше да види царя. Асен беше отишъл с препълнена от радост душа в храма на Солунския чудотворец, за да благодари и да се моли. Да благодари за мъжката рожба, която двойно осигуряваше престола му, и да се помоли за далечния пленник. Защото ни денем, ни нощем от ума на царя не излизаше мисълта за Иваница.

Когато Белота минаваше през широко отворената порта на крепостната стена, един дребен, мургав човек го настигна и го хвана за ръката.

— О, Коча, здравей… — каза князът. — Где се беше изгубил напоследък?

Тесните черни очички на куманина се засмяха.

— Пак отвъд Истъра. Нагледах хората си. Значи имаме радост, а? Отново мъжко дете постигна царя…

В трема прислужници поеха зирдавените им кожуси. Зоя и Мария се качиха в горницата на царицата.

Широката полутъмна стая, която служеше за приемна, вече гъмжеше от боляри и властели. Там бяха търновският кефалия Цериг, архиепископ Василий, мъжът на по-малката Асенова сестра — властелът Драгомир, презвитерите Василий и Константин, болярите Сеслав, Саца, Сергей, Стрезомир и много други по-дребни велможи. Столници разнасяха сребърни подноси с орехи, сушено месо и купи с вино. Гърбом към малкото, тясно прозорче стоеше един плещест мъж. Белота се взря в него.

— Петре! Кога пристигна?… — извика изненадан князът и се спусна към царския брат. — Добре дошъл…

— Снощи — отвърна Петър с вечната си добродушна усмивка и прегърна стария си приятел.

След като целуна ръка на архиепископа, Иванко забеляза скрития враждебен поглед, с който го следеше Сеслав, и неусетно се измъкна вън. В трема нямаше никой. Той се озърна и погледна нагоре към дървената стълба. Една девойка премина бързо през площадката на горницата. Носеше някакви сгънати бели платна.

— Славо! — извика тихо боляринът.

Момичето трепна, остави пелените на една ракла и се спусна по стълбите.

— Иванко! — продума тя и несмело, нежно поглади косите му, надникна в засмените му очи. — Защо не идваш вече никак? Ти ме забрави…

Някъде хлопна врата и момичето се дръпна.

— Боже! Някой иде.

— Не. Почакай. Няма никой — и той отново обгърна раменете й, наведе устни към лицето й.

— Славо! Где се изгуби? Вика те царицата… — се зачу отнякъде гласът на Зоя. — Какво правиш?

Девойката отскочи уплашена, изтича нагоре, хвърли последен нежен взор върху момъка и изчезна.

— Здравей, Иванко!

Боляринът изтръпна. В залисията си той не бе чул глухия радостен шум, с който тълпата вън беше посрещнала царя. Ако Асен го бе видял при Слава!

Царят благосклонно го потупа по рамото.

— Защо стоиш вън? От Сеслав ли се боиш? Хайде, влизай, сега ще ви сдобря. Днес не искам да виждам сърдити лица.

Иванко презрително вдигна рамене.

— От Сеслав ли ще се боя? Да не ми пада в ръцете само. Но не искам у дома ти да стават такива работи. Защото, като кипна, не знам какво ще стане. — Изведнъж той си спомни целта на посещението и радостно извика:

— Честито!

Слабото мургаво лице на царя светна, сякаш внезапно огряно от огромно ослепително слънце, гънките, които дълбаеха страните му, бяха пълни с невидими усмивки.

— Да ти се връща.

— Как ще го кръстите?

— Александър.

— Да ти е жив. Ами Петър защо си е дошъл от Преслав? Омръзна ли му да властвува?

Изведнъж челото на царя потъмня, едри бръчки набраздиха челото му, очите угаснаха. Той дълбоко въздъхна.

— Върнаха се пратениците от Алемания.

— Е? — попита любопитно боляринът и наостри уши.

— Фридрих е наклонен да преговаря. Аз вярвам, че ако му обещаем двадесет хиляди войници против Визанс, той ще признае българското царство. Разбира се, ако гърците не го пропуснат доброволно.

Момъкът извика от радост и грабна ръката на царя.

— Асене! Ние сме спасени тогава… Какво искаш повече? Нали си съгласен?

— Иваница… — пошепна глухо Асен и обори чело.

Жестока борба ломеше сърцето му. Дългът към великото дело — и любовта към брата… Той си представи за миг безпомощния юноша, изоставен в безмилостни ромейски ръце, и парлива жалост сви сърцето му. Не! Не! Никога. Той не можеше да пожертвува Иваница. А цял народ бе поверил доверчиво съдбата си в неговите ръце. Биваше ли, можеше ли Асен да се противопостави на това, което трябваше да стане…

Той махна отчаяно с ръка и се обърна към телохранителите, които бяха застанали на пет-шест крачки зад него. Едрите мизийци поеха кожуха и черната му самурена шапка.

— Хайде — каза Асен и потърка ръце, тръпнещ от хлад и тъга.

Иванко го последва покорно. Щом зърнаха царя, велможите скочиха на крака и го заобиколиха с весели приветствия. Асен целуна ръка на архиепископа и седна до него край огнището. Слабото му тяло се изгуби в огромния дъбов стол, украсен с изкусна резба. Столниците наляха отново вино в купите и гостите пиха наздравица за младенеца. След това всички отново се пръснаха из стаята, за да продължат прекъснатите разговори.

Червеникавото сияние на жаравата се смесваше с бледата светлина, която се цедеше през мътното стъкло на прозорчето и покриваше лицата на мъжете с топли розови сенки. Всеки различно тълкуваше думите на император Фридрих, даваше мнения, съвети, вещаеше — сръбваше малко от купата си — и пак започваше отново. Защото всички разговори се въртяха като в омагьосан кръг, само около царския заложник. Да не беше Иваница пленник във Визанс! Но никой не дръзваше първи да предложи скъпата жертва. Асен сам трябваше да реши…

В това време горе, при родилката, се бяха събрали най-знатните търновски госпожи. Широката южна стая с нисък дървен таван и издълбани в стените пейки беше препълнена с баячки, стари жени и прислужници, които разнасяха на гостенките сладки, медовина и сушени зарзали. Върху ниска, широка постеля, покрита с бяло копринено платно, лежеше царицата — малко бледа — морна — с радостна усмивка на устата. Свекърва й показваше на всяка гостенка новородения младенец и нежно допираше старческите си сбръчкани устни до тъмноалените детски бузки.

— У нас — разправяше Зоя — когато августата разбере, че е дошъл часът, я завеждат в една стая, която цялата е покрита с червен порфир и златна мозайка. Там, върху скъпоценно императорско легло от диосфир, сребро и злато, тя се освобождава. Всички деца, родени в порфирната стая, се наричат порфирородени. По това се отличават от незаконните деца на василевса.

— Ами, нима василевсът има деца и от други жени? — попита наивно учудена жената на Драгота.

Зоя се засмя.

— Разбира се, това всеки го знае, дори и августата. Тези деца, ако са момичета, после ги омъжват за знатни велможи или чуждоземни князе.

Глух шепот и сподавен смях плъзна между болярките.

— Така е — добави Зоя — когато василевсът Андроник избяга с трирема от Визанс, взе със себе си жена си Ана и наложницата си Мартинико.

Две жени донесоха бакърено корито с гореща вода. Старата царица сама разпови младенеца и тържествено го потопи. Баячките изрекоха тежки заклинания срещу триж проклетия сатана и всякакви бесовски измами, натопиха невенчета и целебни билки във водата и призоваха благословията на пресвета Богородица, чудотвореца Димитри, блажения отец Иван, добрите наръчници и божието опълчение. След това облякоха детето в чисти дрешки, сложиха му сърмен повой и на червената му копринена шапка гостенките накачиха скъпи подаръци: сребърни грошове, тежки златици, жълти перпери със звезда и трендафил, бели аспри…

Белотовица затъкна една елмазена пряска и подари ониксова купа, обсипана с каланти. Жените я изгледаха с блеснали от завист очи, ноздрите им жадно погълнаха лъха на лаванда, който обилно струеше от златотканите дрехи на ромейката, и всяка една от тях дълбоко въздъхна с неизказана горчивина — свършили се бяха българките, че трябваше княз Белота да се жени за невярна чуждоземна…

— Защо Мария е все тъжна? — попита внезапно госпожа Теодора, Бориловата майка, и загрижено погледна към младото момиче. — Струва ми се, че не й харесва Търново.

Тя стана и отиде при девойката, която стоеше замислена до прозореца.

— За дома ли ти е мъчно?

Сълзи трепнаха по златните мигли на момичето. С кротко движение то извърна лице и изтри очите си.

Това не убягна от острия взор на Зоя и ромейката бързо и гневно сви малката си вишнева уста с тъмен мъх на горната устна.

„Борил щеше да стори по-добре, ако си намереше някаква работа да дойде горе — си помисли ядно майка му — можеше да покаже на Мария багрените дрехи, златните съдове и знамената, пленени от Йоан Кантакузин, да я заведе горе на кулата, да й посочи хубостите на Търново, да се хареса на момичето. А той сега намерил да оправя държавата…“

Тя се вслуша в неясната глъчка, която глухо се издигаше отдолу. Приемната се намираше точно под царската спалня.

Действително между мъжете беше изникнала остра крамола.

Някои настояваха Коча да се върне веднага зад Истъра и да доведе със себе си двадесетхилядна конница, която да се присъедини към войските на Фридрих, други предпочитаха да се почака още малко, да се уговорят подробно условията на съюза, трети мълчаха и чакаха да чуят царската дума.

Асен се разхождаше нетърпеливо из широката стая със сбърчени вежди и навъсено чело. Най-сетне той спря. За миг всички млъкнаха. Гласът му беше тих и скръбен.

— Вие забравяте Иваница…

Тогава Борил скочи. Бледото му лице почервеня.

— Ние не можем повече да чакаме зарад Иваница! Никой не знае докога ще трае всичко това — той удари с юмрук по масата. — Мисля, че достатъчно търпяхме…

Асен бързо изгледа болярите. Повече от тях наведоха глава и не казаха нищо. Значи всички бяха съгласни с Борила…

Само княз Белота се обади:

— Днес не е време да се решават тия неща. Когато царят ни събере на съвет, всеки ще си каже думата.

— Да. Но защо, ето вече толкова време мина — той не ни е събрал нито веднъж? — се обади повторно Борил. — Ние искаме да знаем какво се решава между царя и брата му, да узнаем подробно за преговорите с Фридрих Червената брада, да узнаем докога ще стоим със скръстени ръце…

Болярите изтръпнаха от този дързък език и побледнели чакаха Асен да избухне.

Но той отвърна спокойно:

— Не го крия. Чакам и отлагам, докато се върне Иваница.

— А ако той не се върне никога?

Царят въздъхна тежко, облегна се назад и закри лице с длани.

— Асен не може да предаде Иваница на смърт — каза архиепископ Василий — един брат не може да изостави брата си.

— Добре! — каза буйно Борил. — Тогава нека отстъпи престола другиму, който ще поеме грях към Иваница, за да спаси държавата. Някой, който не му е брат.

Асен откри лицето си и впи ястребов поглед в Борила. Неуловима усмивка трепна на безкръвните му устни.

— И този друг трябва да бъдеш ти, нали, Бориле?

Рязък остър смях разтърси плещите му.

Той скочи, изправи глава и каза:

— Боляри, аз мисля, че вие не се съмнявате, какво Асен няма да се поколебае пред нищо, за да защити правата на земята си. Имайте само още малко търпение.

Болярите мълчаха замислени.

Царят потрепера. Всяко търпение се беше изчерпало. Той почувствува това и някаква ледена ръка сграбчи сърцето му. Отново седна, стисна чело между треперещите си пръсти. Те бяха прави. Всяко бавене беше гибелно. Всеки момент византийците можеха да променят враждебното си поведение към кръстоносците и удобният извънреден случай щеше да отиде напразно. А какво по-важно имаше за българите от това, да бъде признато царството им за законно? Папата не се обаждаше. Визанс и Венгрия никога нямаше да сторят това, преди да го направи някоя друга велика държава.

Струваше му се, че полудява.

Да се почака още малко! Но всеки миг бе скъп. А Иваница, Иваница… сам, изоставен, в далечен чужд град. Асен познаваше добре безсърдечието и жестокостта на Исака. Скочи отново и започна да се разхожда нагоре-надолу.

— Трябва още утре да проводим нови пратеници с писмо до императора — каза внезапно буйният Добромир, един снажен, черноок боляр, сродник на Асена и Петра.

Всички впериха очи в царя.

— Ще ви отговоря след два-три дена — отговори той и бледомургавото му лице стана пепеляво.

— Не. Още сега — настоя Добромир. — Внимавай, Асене. Трябва да се вслушваш в думите на своите боляри. Ние не сме свикнали на заповеди и покорство.

Не забравяй, че ние сме ти равни. Ако беше успял бунтът в Долна земя преди търновския, днес другият щеше да бъде цар.

Царят спря пред него, погледна го бързо и сведе очи. След това плесна с ръце. Двамата му телохранители влязоха. Той посочи към Добромира.

— Изведете го — рече с хладен и спокоен глас. — Ако болярът Добромир милее за живота си, утре ще напусне Търново.

И продължи да се разхожда.

Бледен от гняв, с дръзки проклятия, Добромир Хръс напусна приемната. След него излязоха властелът Георги и болярът Матей.

Останалите мълчаха и чакаха изтръпнали. Най-после Асен застана и ги изгледа. В очите му блещукаха зловещи пламъчета.

— Нима мислите — каза той — че аз ще взема решенията си под болярските заплахи и насилия? Ако аз не се уверя, че това, което трябва да сторя, е справедливо и необходимо, как може да вярвате, че със закани ще ме принудите да направя нещо, което не искам? — И Асен се изсмя. — Изглежда, че твърде малко сте ме познавали. Но аз знам твърде добре тайните ви въжделения… Сърцата ви лежат в дланта ми… Малко да ви отпусна, и всичката ни борба от пет години насам ще отиде нахалост! Обзалагам се, че за власт сте способни дори да извикате ромеите… Защо беше мощна България при Симеона — бог да успокои благочестивата му душа — не знаете ли? Един истински мъж държеше в здравия си юмрук всички възли на държавните работи. Защо след смъртта му ромеите отказаха да плащат на българите данък? Подушиха хитрите лисици, че заедно с великия човек си е отишло и величието на България. Защото такива като вас предадоха Преслав и Охрид на ромеите за пари, за жени, за почести. Колцина са такива като Ивац, Николица и Кракра? Нека златозарната им памет ви свети като денница сред премеждията и изкушенията на лукавия. Не мога да се оплача. Имам храбри, честни мъже, на които мога да се опра. Сега да кажа на Белота — дай всичките си имоти и пари за делото, ще ги даде. Вижте Сеслав. Кой може да играе така с живота си — като него, когато отиде във Визанс? Вижте Петър. Кой от вас щеше да отстъпи на по-младия си брат царския венец, кой от вас щеше да признае, че други по-умело може да води съдбините на държавата? И това все за България! Дано не се повтарят вече някога страшните дип на Самуиловото време… Боляри… Братя… Ето, аз давам най-голямата жертва, която родината може да ми поиска. Аз давам… Иваница.

Царят падна тежко върху дълбокото си кресло и закри очи. Петър се извърна гърбом и хълцанията разтърсиха широките му плещи. Болярите стояха, свели глави, безмълвни и трогнати пред скръбта на двамата братя. Архиепископ Василий им направи знак да си ходят и сам стана.

— Чедо — каза той на Асена. — Нека господ ти даде крепкост да понесеш великото си отречение. И дано добропобедникът Чудотворец помогне на Иваница…

Тъмносин примрак забули двете тесни прозорчета и сенкѝи заплаваха из утихналата стая. Но никой не смееше да мръдне от мястото си, закован от тежка размисъл. Мина време. Един столник донесе златен свещник и сложи дърва в огнището. Асен все още стоеше в креслото със скрито в ръцете си чело.

Когато изправи главата си, болярите потръпнаха от ужас — тъй внезапно остарял им се стори. Браздите на страните и челото му се бяха вкопали още повече, горчива гънка спускаше ъглите на устата му надолу, сребърните кичури на косите му блестяха странно над това младо, тъй рано съсипано от грижи лице.

Някаква смътна глъчка се издигна откъм двора. Конски тропот звънна по каменните плочи. Петър се опита да види нещо от прозорчето, но не можа.

— Трябва да е дошъл някой находник — каза царят — дано да е с добра вест.

И той се прекръсти, разтърсен от необяснима тревога.

Някой бързо изтича по стълбите, блъсна вратата. Някакъв войник се втурна с трескав поглед и сковани от вълнение уста.

Асен скочи. Три успоредни гънки се извиха като змии между веждите му.

Зад войскаря се мярна някаква висока сянка. Като поразени от мълния царят и болярите гледаха невероятно видение. Сън ли беше? Чародейство ли беше?

Изведнъж с висок радостен вик Асен се спусна и разтвори ръце. Едно бледо, окъсано момче, повече прилично на нежит, отколкото на човек, се хвърли в тях. Щастливи сълзи овлажниха очите им.

— Ицо! Ицо! Ицо!

Всеки искаше да го види, да го докосне, да го прегърне.

Един женски вик се зачу откъм горницата. С разтреперани ръце и смаяни лица болярките тичаха надолу по стълбите.

— Мамо!

Иваница скри развълнуваното си лице в трепетните майчини обятия.

„Колко е пораснал, колко е хубав, колко е възмъжал“ — шушукаха си удивени жените и не можеха да откъснат взор от високия, строен юноша.

Чак когато седна върху мекия китеник, Иваница почувствува страшната умора, с която се бе борил от дванадесет дни насам. От щастливия миг, когато доверчивата стража при Златната порта бе пропуснала благообразния находник на Каламодиос, Иваница бе живял само с една мисъл — Търново, Търново, Търново… И за да не бъде достигнат от ромейската конница, той бе спал само по няколко часа в крепостите, които преграждаха по-важните кръстовища. А за да достигне по-скоро до Верея, отгдето вече можеше да се счита за спасен, той напусна широкия удобен друм на Загорските земи и скъси пътя си през затрупани със сняг долини и усои, край шеметни бездни и опасни планински гърла. Чак когато зърна гордите бойници на хемските крепости, от устата му се изтръгна ликуващ вик.

А сега, сред топлината на бащиния дом и преданата любов на близките, той почувствува изведнъж как тежка умора превива измръзналото му, изтощено от глад и безсъние тяло.

Пред очите му се мяркаха познати, сияещи лица, някой му изу заледените обуща, свалиха шапката, скарамангата, колана му, сложиха в ръцете му купа с топло мляко, малкият Асен полази по коленете му и се похвали с червения си дрозд, който скачаше уплашено в една малка сребърна клетка, показаха малкия Александър, чудеха се на смарагда, който искреше върху ръката му, треперещи от нежност пръсти докосваха лицето, косите, раменете му… Иваница дигна замрежения си от умора взор и видя някакво дребно гиздаво момиче със светли като зафири очи. Помъчи се да си спомни къде го е виждал, но не можа. Момичето поруменя и бързо сведе златните си мигли.

— Това е Мария, сестрата на княз Белота — каза Петър и се усмихна.

В това време звучногърлест глашатай за втори път през този ден биеше с две пръчици върху един барабан от агнешка кожа и съобщаваше на търновци чудната невероятна вест.

С радостни викове огромна навалица се упъти към Царевец. Сякаш докато не видеха с очите си, не можеха да повярат, че техният любим Ицо се е завърнал жив и невредим.

По пътя те срещнаха един висок, слаб момък с небрежно разпилени по раменете руси коси и почтително му сториха път.

Треперещата кървава светлина на борините освети едно мрачно невесело лице.

Той беше може би единственият човек в Търново, който в този час не се радваше.