Фани Попова-Мутафова
Солунският чудотворец (46)

Глава XVI

Царица Мария се оглеждаше в огледалото си и се усмихваше. Беше си ушила нова руба от светлопепелява коприна. Изкусни везачки я бяха украсили с едри трендафили от по-ситен мерджан и кринове от бисер. Женската й суетност не можеше да се нарадва на хубавата премяна.

Тя нави тъмните си лъскави плитки около ушите, намаза дланите си с някакво прочуто сирийско благоухание и ги прекара два пъти по косите. Сложи си огърлица от пламтящи гранати и две тежки ковани гривни на китките. Пак се огледа и се усмихна.

Хубава беше.

След като се нагизди, тя се завъртя из стаята в безумно ликуване и се спусна през преддверието към работната на царя. Надникна през вратата. Калоян стоеше прав до масата си и казваше на писеца Иван какво да пише в посланието до Никейския император.

Царицата влезе тихо вътре, седна на една ракла и търпеливо зачака. Мина много време. Вдълбочен в съчиняването на писмото, царят едва забеляза присъствието й. Когато свършиха и писецът се оттегли, той постоя малко замислен и внезапно се обърна към жена си:

— Кога си влязла, Целгубо? Но добре, че дойде. Исках да поговоря с тебе. Слушай… Вярваш ли, че Йона ще се съгласи да го пратя с послание до селджукските турци?

— Не знам. Но ако го накараш… Ще се съгласи.

— Само той може да ми свърши най-добре тази работа. Той ще поиска за себе си съюза на султана. Вярвам да го склони. Ще му пратя вест… Дано Иван не е още излязъл из града — и той понечи да плесне с ръце.

Но царицата стана, доближи го и галено се облегна на рамото му.

— Стига си работил днес… Виж колко е бледо лицето ти. Аз пък мислех да излезем някъде. Нали днес е сватбата на Калина, дъщерята на великия боляр Николица. Обещахме да отидем. Ще ни чакат.

Калоян се навъси от досада. Махна с ръка.

— Аз бях съвсем забравил. Нека най-напред пратим писмата. Ти върви в стаята си. Като си свърша работата, ще те повикам.

Целгуба изкриви устни.

— Това е все едно да не отидем! Знам, че ще чакам, а накрая ще кажеш, че си изморен, че е късно и пак ще останем вкъщи. — В гласа й проеча бурно негодувание. — А аз съм сита да стоя все вкъщи, все вкъщи, все сама! Какво ще правя сега, тук в този кафез, в този затвор!

— Вземи Мария и върви у Еленини.

— Вчера бях.

— Върви на вечернята в „Свети Димитър“.

Царицата дигна рамене.

— Все по черкви, все по манастири. Не съм монахиня…

— Върви се разходи с кочията към Света гора.

— Сама!

— Вземи Мария.

— Затова ли съм облякла новите си дрехи? Да ме гледат дърветата в Света гора… А ти дори не забелязваш новата ми руба!

Калоян леко се усмихна. Дете беше още Целгуба… Той я изгледа и челото му пак потъмня.

— Колко струва тази руба? Утре пак ще кажеш, че си свършила златиците си. И нова гривна имаш.

Изведнъж Целгуба избухна в сълзи.

— Аз мислех, че ще ти харесам в тия дрехи. Мислех, че с тях ще обърна повече вниманието ти въз мен… а ти… ми се караш… Ах, знам, че не струвам нищо за тебе, че твоите послания, находници и гончии ти са много по-драги от мене! Защо ли дойдох в това Търново… Царица! Нима съм царица?… Не мога една руба да си направя, не мога никъде да отида… Последната жена в Търново е по-щастлива от мен! Не ти искам златиците! Ще пиша на Йона да ми прати… А ти ги събирай — все за балисти, все за катапулти… А после ги изгаряй и прави нови! Сам не знаеш какво вършиш!

Калоян мълчеше раздразнен и отегчен под този гневен поток от думи. В ума му се губеха словата, които бе намислил да пише на селджукския султан. По челото му се извиха бръчки на недоволство.

— Ти сама виждаш, че винаги съм зает. Ако бях свободен, щях по-често да угаждам на желанията ти.

Целгуба престана да плаче и пламна от нов изблик на негодувание.

— Зает! Че кога ли не си зает? Няма край… Най-напред все папата… Този папа ми беше станал по-омразен от дявола. Добре. Сега вече те коронясаха. Разпрата с венгрите се свърши. Латините не ни закачат. Какви нови грижи сам си намисляш? Само за да бягаш от мен! Да. Аз виждам повече. Ти не ме обичаш, никога не си ме обичал! — и тя отново потъна в сълзи.

Калоян се приближи до нея и се помъчи да улови ръката й.

— Не е вярно, Целгубо. Гневът те заслепява…

Но тя издърпа грубо ръката си и го отблъсна.

— Съсипваш живота си и моя за празни работи! Кой ще ти признае? Колкото признаха на братята ти… Гледай, гледай на какво си заприличал! Не ядеш и не спиш, губиш здраве и сили по невъзможни работи… И болярите са вече недоволни… Негодуват…

— Отгде знаеш?

— Знам!

Царят се замисли. Забрави досадата си от крамолата. Започна да се разхожда надлъж и нашир из стаята. Унесен, забравил всичко наоколо си.

С бързи стъпки, трепереща от яд, Целгуба излезе и отиде в стаята си. Хвърли гривни и огърлие на земята, смъкна новата си руба, запрати я в един ъгъл и като обори глава върху ложето си, дълго и неутешимо плака.

Той беше отново същият. И никога нямаше да се измени…

А буйната й кръв жадуваше необятни простори, бляскави пиршества, надбягвания, звуци от рог, конски копита, волна песен… Как хубаво се спеше, когато вятърът свири край плъстената юрта в родната степ… Да целиш с лъка си летящата птица, когато препускаш в необятната шир…