Фани Попова-Мутафова
Солунският чудотворец (42)

Глава XII

Рицарят Жирар дьо Шанли спря за миг коня си, дигна десница, за да закрие очи от ослепителния блясък на огрения от слънцето сняг, и се загледа в хубостта на чудния невиждан град, който израстваше в далечината невероятен като приказка.

Две могъщи крепости се издигаха върху два високи хълма, между които се провираше широка пълноводна река, а трети обръч от крепостни стени затваряше всеки достъп до града. По хълмовете се тълпяха гъсто прилепнали една към друга малки къщи, които сякаш всеки миг щяха да се строполят в бездната.

Това беше Търново — непристъпно гнездо на господаря на всички българи и власи…

Жирар подкара коня си надолу, по тесния друм, който се виеше в планинските теснини, и след миг препусна към главната порта на стената, която пресичаше друма между Трапезица и реката. Стражите копиеносци изгледаха учудени и поразени невижданото дотогава видение. Какъв бе този чужденец, облечен от главата до петите с бляскава стомана? Дори и конят му бе загърнат в завивка, която се спущаше до земята. От открития наличник надничаше младо, русо лице. На рамото му се вееше бледозелена кордела. Също такава кордела беше завързана и на копието му, което бе дълго, с кръгла дръжка и остър връх. Върху щита му бе вкован с тъмна мед един сокол с две глави. Черният му кон бе невероятно едър и висок.

На неумел ромейски език той им обясни, че е дошъл на гости у свои роднини, че е от войската на кръстоносците. Стражата широко разтвори градските порти и младият рицар тръгна по десния бряг на реката. Край двата бряга бяха струпани гъсто една до друга дребни двукатни къщурки с тесни, криви улички и малки площадчета. От ляво и дясно се издигаха тъмни и застрашителни венците на крепостните обръчи. От портите на къщите бързо взеха да надничат любопитни глави и да се трупат на купове около него мъже с кожени гугли и бели кожуси, жени, забрадени с пъстри кърпи, млади тъмнооки девойки, деца, които уплашено се свиваха в полите на майка си — невиждали такъв страшен железен човек.

Изведнъж тихи гласове се издигнаха, след това се обадиха по-високо и по-смело:

— Братът на Агнеса! Братът на бургундката!

Жирар дьо Шанли бавно пристъпваше с коня си, оглеждаше се любопитно, усмихваше се и поздравяваше с ръка. Някои тръгнаха пред него, като му сочеха пътя.

— По-нататък! По-нататък! През моста…

Той още по-любезно се усмихваше, обясняваше с ръце, че нищо не разбира, и повтаряше само три думи:

— Агнес… Кръстоносци… Пилигрими.

Най-сетне спряха пред дома на ватаха.

Предизвестена от шумните викове на наближаващата тълпа, Агнеса изтича на пътя и с радостен вик, с блеснали от щастливи сълзи очи, се хвърли на шията на брата си.

Новината се пръсна със светкавична бързина из целия град. Отвсякъде се стичаха роднини, приятели, любопитни, които искаха да видят латинския рицар и да честитят на бургундката драгия гост, да видят чуждоземеца с железните дрехи…

В това време болярските черквички на Трапезица сплитаха тънкия си звън с широките стройни вълни на камбаните на „Свети Димитър“.

Беше Коледа.

На следния ден цар Калоян покани на вечеря младия чуждоземец заедно със сестра му и семейството на ватаха.

Когато княз Йоан чу новината, сякаш целият свят се завъртя около него. Ана щеше да прекрачи прага на царския дом! Калоян щеше да види момата, която той обичаше повече от всичко. Нямаше ли острото око на царя да забележи нещо, нямаше ли да отгатне с един поглед нежната тайна, която двамата млади криеха тъй ревниво? Нямаше ли Йоан да се издаде с някое непредпазливо движение? Той реши да не отива на вечерята. И на девойката щеше да бъде по-леко. Защо да увеличава смущението й.

Вечерта на този необикновен ден Агнеса, госпожа Бона и дъщеря й дълго и оживено спориха как да се облекат, за да се понравят на царя. Госпожа Бона смяташе, че ще бъде по-добре да си сложат скъпи болярски труфила, за да не си помисли царят, че са съвсем от убог род. Но Ана упорито отказваше да се нагизди по такъв недостоен начин, понеже смяташе, че царят ще се присмее на суетата им, докато скромно и подобаващо облекло би ги издигнало в очите му.

С развълнувано сърце и отмалели ръце Ана заплете дългите си рижи коси. Бузите й пламтяха като ярки божури, очите й трескаво светеха. Вълни от пламък заливаха стройното й нежно тяло.

Божичко, и ти, пресвети Чудотворецо! С каква дързост щеше да застане тя пред страшния цар, как щеше да го погледне, как щеше глас да се откъсне от гърлото й? И там щеше да бъде княз Йоан! И тя трябваше да му се поклони пред очите на всички. Ана усещаше как коленете й се отсичат. Сърцето й чукаше безумно и тревожно. И с тръпнещи пръсти тя редеше тежките си плетеници. А когато облече бледожълтата си руба с везани ръкави, надяна въз нея тъмноморава туника, уви около талията си колан с позлатени пафти и се огледа, душата й замря. Не беше ли лудост да се яви така пред царя, нямаше ли той от предпазливост да отстрани хубавата, ала не от висок и богат род девица далеч от Търново? Сърцето й натежа като зрял плод. А една тънка мамеща надежда едва чуто се обаждаше. Може би Калоян щеше да се трогне от крехката й гиздавост…

В съседната стая младият Жирар променяше железните си дрехи с небесносиня туника, поръбена със сиви кожички. На кръста му висеше меч със сребърна дръжка. Русите му коси стигаха почти до раменете. На главата си носеше кадифена барета с дълго бяло перо. Краката му бяха обути в червено трико. Госпожа Бона и Ана го изгледаха смаяни. Такава чудна носия те никога не бяха виждали.

Мъжът на госпожа Бона не беше в Търново. От два месеца той беше изпратен да надзирава събирането на даждията в Боруйската хора. Очакваха го за Коледа, но той още не се беше върнал. Когато трите жени се изгледаха, така пременени и тръпнещи от нетърпение и тревога, една и съща мисъл мина през ума им.

Дали ще дойде някой да ги придружи, дали ще ги преведат през малката порта, или в тяхна чест ще се отвори главният крепостен вход? В същия миг нещо изтрополя тежко по камъните на улицата и спря пред дома им. Ана побледня. Затече се, надникна от прозорчето, зърна пламтящи борини.

— Мамо, лельо, царската кочия!

Двете жени плеснаха с ръце от възторг и почуда. Долу някой силно похлопа.

Когато тръгнаха да излизат, Жирар се поклони дълбоко, дълбоко пред Ана и с шеговита важност й подаде ръка, като каза:

— Бога ми! Хубава мома сте вие!

И целуна края на пръстите й, които тя уплашено отдръпна. Ана не знаеше, че в далечния запад всеки рицар се отнася така учтиво към всяка дама.

Долу ги чакаше катепан Дан с двама стотника. Той им помогна да се качат в кочията и тръгна напред с коня си. Всеки войскар носеше по една пламтяща борина. Кочията бавно заслиза надолу и тръгна край брега на Етъра.

— През главната порта! — пошъпна радостно госпожа Бона и погледна дъщеря си.

На всяка стъпка те срещаха богомолци, които се връщаха от черква с борина в ръка. Всеки любопитно надничаше в царската кочия и след това дълго оставаше спрян на някой ъгъл да сподели предположенията и съмненията си с натрупали се любопитни люде.

Беше светла снежна нощ. Блед месец виснеше над белия град и заливаше потъналите в сняг къщи, кули и улици с остри студени блясъци.

Когато колата полека се заизкачва по Боярски рът, Жирар любопитно надникна през прозорчето и извика възхитен. След това каза, че никъде не е виждал подобен замък. Сякаш бог нарочно бе съградил това непристъпно орлово гнездо, заобиколено отвсякъде с блясъка на буйните етърски вълни, отделно от целия свят с тесен каменен провлак и шеметни бездни. Жирар погледна надолу и тръпки разтърсиха снагата му при вида на страхотните пропасти, които се чернееха от двете му страни. Спряха пред процепа. Яки вериги задрънчаха, скрипци заскърцаха и подвижният мост бавно се спусна пред тях. Стражи разтвориха тежките, ковани с желязо порти. Колелата на кочията закънтяха по плочника. Прислужници с борини осветяваха пътя им. След десетина крачки, като изминаха тясното, заградено между крепостните стени дворче, те стигнаха при втората кула. Катепан Дан каза условната дума и отново пред тях се отвориха други ковани порти. Същото се повтори и при третата и най-голямата от крепостните кули. В средата й се издигаше висока бойница, а от двете й страни бяха плътно долепени две по-малки. Катепан Дан каза втория условен знак и пред любопитните очи на гостите се откри широка каменна пътека, която водеше през градини и поляни, по тесните улички, постлани с плочи, към новия палат. При входа ги чакаше великият примикюр Михаил.

Строг и тържествен с дългите си бели въси, той се поклони и ги поведе през едно преддверие, осветено с борини, закрепени с железни халки по стените. Изкачиха стълбите, оставиха в трема кожусите си. Жирар свали кожената си наметка и шапката. Пред тях се разтвори една врата.

Ана почувствува как силите й я напускат. Всичко се премрежи пред очите й. Госпожа Бона беше силно зачервена. Имаше вече доста гости. Тих говор, прекъсван от време на време от смях и възклицания, се стелеше из просторната стая. Като зърнаха новодошлите, всички млъкнаха и ги загледаха любопитно. Един висок мъж с мургаво лице и пронизващи очи стана и тръгна към тях.

— Жехан? — пошъпна Жирар на сестра си.

Тя кимна утвърдително, като в същото време се поклони дълбоко заедно със зълва си и дъщеря й. Калоян подаде десница на гостите, които почтително я целунаха. За миг взорът му се спря любопитно върху Ана, която пламна и сведе чело. След това той поведе новодошлите и започна да ги представя на другите.

Жирар прегъна коляно и целуна края на полата на царицата. Същото стори и с царица Елена, която за пръв път от вдовството си се явяваше на царски пир. Но майчиното й сърце не можа да издържи. Тя искаше да види девойката, за която от бъбриви женски уста бе успяла вече да чуе всякакви неща. И когато я зърна, тъй тиха, тъй смирена и хубава, сълзи стоплиха тъмните й очи. Искаше й се да стане, да притисне девойката до сърцето си — като бленувана снаха, като родна дъщеря.

В това време младият рицар се озърташе изненадан, недоумяващ. И щом седна до сестра си край трапезата, почна да я отрупва с въпроси. Нима оня сух, беловлас старец с живите черни очички беше архиепископът? Честна дума! По би му прилягало да бъде войскар. А очите на царицата блещукаха като на дива котка. Бога ми! Мнозина биха си пролели кръвта за шея. А Жехан? Той се надяваше по-скоро да види някой варварин, облечен в овчи кожи, който яде седнал на земята. Между това първият царски столник даде знак да почнат да носят ястията. Най-напред поднесоха риба, после печено прасе, гъби с оцет, млинчета, стафиди, орехи, пелте от ягоди…

Между това, тихо и почти незабелязано, княз Йоан се бе промъкнал в залата и седнал към края на трапезата. По едно време царят го зърна, кимна му с глава да дойде при него и го представи на рицаря. Но с жените не го запозна. Йоан и Ана въздъхнаха с облекчение. Само за миг руменината на Аниното лице пламна по-буйно. Но почти никой не обърна внимание на това.

Към края на яденето разговорът стана общ и шумен. Прицел на всички внимания беше младият рицар. Запитваха го за хиляди неща, на които той отвръщаше с оживена реч и пъргави движения. Бургундката служеше за преводач. Отрупваха го с въпроси за живота и нравите на кръстоносците, за намеренията им, за съдбата на Исак Ангел и сина му. Царят слушаше внимателно, като умело прикриваше острото си любопитство.

— Аха! Исак Ангел и син му Алексей — рече Жирар дьо Шанли с горчива усмивка и сестра му продължи да превежда: след като всички барони завели Алексей, Исаковия син, с големи тържества и радост в Свещения дворец, отишли да освободят от тъмницата Исак Ангел и жена му Маргарита. Исак Ангел прегърнал развълнувано сина си и горещо благодарил на кръстоносците. След това докарали две златни кочии и качили в едната Исак, а в другата сина му. Тогава бароните казали на Исак, че в тъмницата има затворен един високопоставен мъж на име Мурзуфлон Дука. Той бил там вече от седем години и молел императора да го освободи. Исак се съгласил и по-късно направил Мурзуфлон баил на империята.

— А как сте сега с ромеите — попита внезапно Калоян. — Алексей отплати ли ви се?

— Царю — извика буйно рицарят — никога не бих повярвал, че едно такова хубаво и любезно момче като Исаковия син може да крие в душата си толкова черна измама. Колко време мина вече откак му повърнахме царството, а той все ни залъгва и не иска да плати уговорената награда. Дори и войските ни не пуща в града. Всички — сега сред зимата — стоим на стан извън крепостните стени. Напоследък дожът Енрико Дандоло се скара зле с него. Младият император му бе отвърнал много дръзко, че няма вече какво да ни плаща, затова бароните да вдигнат войските си и да опразнят земите му. „Коварно момче — му отвърна гневно дожът — ние те извадихме от калта и пак ние в калта ще те хвърлим!“ А те знаете ли какво правят сега? Почнаха най-усилено да укрепват стените и бойниците си. Значи, готвят се за борба. Между това се опитаха вече два пъти нощно време да запалят корабите ни. Гадни хора, бога ми! Все пак ние крепко водим обсадата, напролет мислим да го нападнем и ако Константинопол падне в ръцете ни — горко им! — Жирар цял трепереше от гняв и възмущение.

Дълбока радост стопли сърцето на царя.

Колко беше прав той, когато отблъсна предложението на ромеите. Както измамиха кръстоносците, така щяха да измамят и него. Те почитаха думата си само докато опасността виене над главата им, а след това забравяха и си отвръщаха с най-черна неблагодарност. Той бавно извърна очи и втренчи взор в болярите си. Някои се изчервиха, други засрамено сведоха глави. Мъдър бе Калоян и знаеше добре с кого си има работа. Най-лъстивите примамки не можеха да вземат ума му. По-добре по-малко, но по-сигурно. И никому вяра да не хваща. Изведнъж той каза на рицаря:

— Дали вашите високоблагородни барони биха приели моята помощ за обща борба срещу ромеите?

Жирар дьо Шанли беше във възторг.

— Царю — каза той — нашите барони ще оценят това предложение и ще ви бъдат вечно благодарни. Щом се върна, ще съобщя за волята ви на нашия храбър вожд — Бодуен, Фландърския граф.

— Не беше ли маркиз ди Монферато ваш вожд?

Рицарят сви рамене.

— Не знам. Не мога нищо да кажа. Но от дълго време вече по-голямата част от бароните гледат на граф Бодуен като на свой повелител. Няма по-храбър мъж от него. И по-благороден.

Всички впиха очи в рицаря. Нима можеше да има по-любезен и по-благороден мъж от самия него?

— Той е син на граф д’Ено. Ожени се едва на тринадесет години в замъка Тиери за Мария, дъщеря на Анри дьо Ларж, граф дьо Шампан, и сестра на френския крал.

При тия думи княз Йоан леко се изчерви. На тринадесет години. А той караше вече осемнадесет… И очите му скришом потърсиха погледа на Ана.

— Граф Бодуен — продължи рицарят — има само една дъщеря. Жана се казва. Но графиня Мария вече за втори път е в благословено състояние. И нека света Елисавета й помогне, Фландрия може да се сдобие с наследник. Той щеше да вземе графинята със себе си, но състоянието й попречи. А сега той води строг и целомъдрен живот, без да подражава на другарите си, които мъкнат след себе си на корабите по няколко наложници. Ах, граф Бодуен е истински рицар — възкликна възторжено Жирар — истински рицар без укор и петно. Благороден, скромен, честен, милостив към бедните, покровител на духовниците, безстрашен, справедлив… И хубав като небесен ангел. Няма жена, която, като го види, да не възмечтае за него… Но той не поглежда никоя. Верен е на Мария дьо Шампан. — Рицарят погледна зелената кордела, вързана на рамото му, и дълбоко въздъхна. — С него е също и брат му Анри д’Ангър, граф д’Ено. Също така храбър и благороден момък.

Столници донесоха отново тежко алено вино и сухи плодове.

— Защо граф Бодуен стана кръстоносец? — попита княз Белота.

— Въпреки всичките си добродетели, странно за казване, но графът имаше един грях. Той измени на господаря си, френския крал, когато той воюваше с Англия, и взе страната на врага му. За да изкупи този грях, той пое светия кръст.

Калоян едва забележимо се усмихна. Защото той знаеше, че под кръста на божигробските войници Бодуен може да спаси богатите си провинции от гнева на крал Филип Август. В това време жените поискаха да узнаят защо Жирар е поел светия кръст.

Изведнъж хубавото русо лице на момъка се помрачи. Той поклати глава.

— Тъжни причини — поясни Агнеса.

Жените настояваха още по-силно и тогава Жирар разправи нещастната история за безнадеждната си любов към Азалия, жената на граф дьо Полиняк.

Царицата попита как изглежда хубавата графиня.

— Никога не съм я виждал — отвърна скръбно рицарят.

Всички го изгледаха поразени. Как беше възможно това? Да. Той се влюбил в нея само от разкази на странници монаси и песни, съчинявани от трубадури за дивната й хубост. И затова той заминал да прослави името и герба на рода й. Младежът отново погледна бледозелената кордела. Жените не можеха да повярват, че може да съществува такава чудна любов.

— Жирар е сам трубадур — каза Агнеса — той е певец и поет.

С радостни викове всички наскачаха, заобиколиха рицаря и го помолиха да им изпее нещо. Отначало той поиска да отклони молбата им, заяви, че е уморен от дългия път, че гърлото го наболява, че не носи лютнята си…

Но все пак донесоха му лютня и го накараха да пее. Жирар приглади косата си, изпи чаша вино, опита струните и се усмихна. Беше леко зачервен.

— Песента на кръстоносците ли?

— Да! Да! Песента на кръстоносците! — извикаха всички въодушевено.

Той помълча малко и почна:

Отвъд морето, в светите земи,

дойдоха кралете на неверниците…

Започната тихо и печално, песента постепенно зазвуча все по-могъщо и по-бойко, пълна със закани за мъст към жестоките неверници.

Да се борят за Ерусалим,

за обидата към Бога да мъстят.

— Попейте ни някоя песен за обич… — помоли младият войвода Тодор.

Жирар въздъхна. Настрои лютнята, склони лице над нея. Перчем руса коса падна въз заруменялото му чело.

Алис рано стана днес,

своя любим да поздрави,

хубаво се облече и докара

под връхната дреха

и поздрави този,

когото обичаше.

Разведрени от игривата песен, всички шумно се разприказваха. Царицата беше радостна и бъбрива като никога. Непрекъснат смях цъфтеше на устните й. Йоан и Ана, които седяха един срещу друг, дръзнаха да се погледнат по-дълго. Жадно, с неизказан копнеж. Виночерпците непрекъснато пълнеха купите. Очите на всички искряха от несдържано веселие.

Царица Елена се наклони към Калояна и пошъпна:

— Каква хубавица дъщеря има ватах Андрея. Как ти се вижда?

Царят изгледа втренчено девойката и отвърна:

— Колкото е по-хубава, толкова по-малко трябва да се среща с Йоана. Внимавай! Момъкът е млад. — И той се навъси.

Елена изтръпна и сведе тъжно чело.

— Но защо? — опита се тя да упорствува, но потреперя от погледа, с който царят я прониза.

— Стига, госпожо! По това няма вече какво да говорим. Внимавай и бди. Ако забележиш, че Йоан се увлича, кажи ми. Веднага ще пратя ватаха и цялото му семейство в Средец. Той и без това обикаля повече из южните области.

— Иваница…

— Ни дума повече! — и той се обърна отново към госта:

— Още една песен, драги момко! Нещо весело… Много весело!

Жирар грабна лютнята.

Когато цъфне розата през май,

спущам се бързо да я откъсна.

От песента лъхаше ведрина, пролетен дъх, млада любов…

Мнозина боляри почнаха да тропат с крак и да пляскат длани в скокливия й ритъм. Някои от тях станаха, обградиха госта и с шумни възклицания почнаха да му изказват възторга си. Дигнаха високо чаши, чукнаха се.

След толкова радост и веселие само Калоян седеше безучастен и замислен.

„… Напролет мислим да ги нападнем…“ — бе казал рицарят. И нови мисли, нови решения се тълпяха в безпокойния му ум.

Нощта преваляше…

 

 

В оръжейните работилници бързаха да завършат изработеното по царска повеля, защото наближаваше денят, в който войводи и севасти щяха да почнат приемането на оръжията за опълченията. Срокът беше кратък. И всеки бързаше в денонощен труд да смогне с възложената му задача.

Калоян бързаше. Заповедта бе ясна и непоколебима. Кога и накъде щеше да поведе войските си? Към юг, към запад, към север? Никой не знаеше тайните му замисли. Не беше ли през 1202 година слязъл на юг и след страшна, упорита, обсада бе превзел родопската крепост Констанца, а след това, внезапно и неочаквано от някого, бе потеглил към североизток и крепостта Варна бе паднала след тридневна светкавична обсада?

Майсторите биеха насветленото желязо и не разумяваха за какво ще са нужни толкова боздугани, толкова оковани с желязо тояги с куки на края. Изкусни рисувачи работеха чертежите на нови, невиждани дотогава обсадни машини. Ковачите чукаха големи железни листове за обковаване стените на подвижните бойни кули, които стигаха над тридесет лакти височина. Момци непрекъснато се упражняваха под опитното око на стари войскари в хвърляне на въже, в мятане на камъни с прашки.

Какъв враг смяташе Калоян да сломи с толкова много бойни средства? Каква огромна рат щеше да поведе въоръжена с тия шлемове и щитове, които пълнеха военните складове? Млади девойки шиеха разноцветни пряпорци за копията, защото всеки полк си имаше своя багра. В дърводелниците приготвяха дървени седла, които после обличаха с кожа, а в шивалните трупаха хиляди широки гуни от дебела плъст, които пазеха в дъжд и в сняг ризниците, изпълнени от ситни чиличени халчици.

Защото това, което Калоян караше да пишат в царските канцеларии, внимателно проучено и намислено, подкрепено от древни летописци и книги, издирено с крайно усърдие в папските регистри и признато като законно от крале, жупани и кардинали — не би изтраяло два слънчеви залеза, ако зад него не стоеше въоръжена мъжка десница да го защити и запази.