Фани Попова-Мутафова
Солунският чудотворец (25)

Глава XXV

Отново се беше събрал висшият болярски съвет в палата. С трескаво нетърпение властелите очакваха да чуят условията на Алексея.

Двамата пратеници — алагаторът Йоан и логотетът Ставраки — чакаха бледи и развълнувани под любопитните погледи на българите явяването на царя. Влязоха Петър и Иваница. След малко вратите се разтвориха, двама оръженосци застанаха от двете им крила. На прага се яви Асен.

Той бързо изгледа всички с острия си поглед и се отправи към престола. Пратениците се поклониха дълбоко.

— На българския цар се целува обувката като на василевс — каза бавно Иваница.

Ромеите целунаха багрената коприна и сърмените сандали, с които бяха обути краката на Асена, и му подадоха тънък пергаментов свитък.

Със строго свити устни и навъсено чело царят леко докосна уста до златния печат, разчупи го и прочете на висок глас условията на Алексея.

Василевсът искаше да сключи траен мир с българите и им остъпваше Анхиало, Дианинград и Верея.

Болярите се спогледаха удивени. Дълъг шъпот се разнесе из стаята. Освен това Алексей обещаваше богати дарове и приятелски връзки между двата двора.

„Верейското прониятство ще бъде за мене“ — помисли Иванко и върху едрите му алени устни се плъзна радостна усмивка. Всъщност тази мисъл премина през главата на половината от присъствуващите — кой не бе мечтал за златната Загорска равнина.

Асен сви пергамента, помълча малко и каза:

— Аз не мога да се съглася на тия условия.

Десетки смаяни и възмутени погледи се впиха в него.

Безумен ли беше Асен да отхвърля тези изгодни предложения? Ами после? Венгрите чакаха при Бъдин. А ромейските пълчища още не се бяха разпръснали. Безумен ли беше?

— Ето моите условия. Първо, да ми се признае царското достойнство, а на архиепископ Василий да се даде патриаршески сан. Второ, да ми се плаща годишен данък както през Симеоново време. Трето, да ми се отстъпят, освен предложените градове и Адриановград, Сер, Филиповград, Кумуцена, Балустра, Орфано и Брисис. Четвърто, император Алексей да дойде лично в Търново да подпише мирния договор.

Болярите отново се спогледаха побледнели.

Не беше с ума си цар Асен! Той искаше неща, на които ромеите никога нямаше да се съгласят. Гняв кипна в кръвта им. Някои от тях станаха и нескрито почнаха да заявяват неодобрението си.

Царят се изправи.

— Това са моите условия. Изпращам приветствие на светлия василевс. Свободни сте.

Пратениците се поклониха отново и излязоха мрачни и посърнали.

Веднага след това в съвета избухна грозна крамола. Почти всички властели, начело с Иванко, се нахвърлиха с упреци и заплахи към царя.

Асен ги гледаше мълчалив, със скръстени на гърдите ръце и безстрастен взор.

— Ти не знаеш какво вършиш! — крещеше побеснял деспот Борил. — Искаш утре да нахлуе ромейската войска и да ни зароби отново…

— Ако Алексей не беше хитър и ловък, нямаше да събори така изкусно брата си! Алексей е по-опасен и от Исака. Ти трябва да приемеш условията му! — викаше Иванко. — Или какво искаш? Отново бран ли?

— Да, това искам. Не разбрахте ли? — извика внезапно Асен и скочи. Мургавото му лице бавно се покри с широки тъмночервени петна. Една жила ядовито тръпнеше на челото му. — Това искам! Не разбрахте ли, че Алексей се бои от нас? Ще бъдем безумни, ако изпуснем удобния случай. Войската ни е готова. Утре потегляме за Долна земя…

Страшна глъчка последва разгневените му слова. С буйни ръкомахания и несдържани викове болярите изказваха недоволството си.

— Този път искаш премного, Асене — каза Белота. — По-добре е да се задоволим с малкото, отколкото да играем могъща, но опасна игра…

— Утре ще заминем — каза упорито царят и тропна с крак.

— Аз не се наемам вече да събера опълчението си — каза болярът Богдан.

— Ще го събереш! Утре на разсъмване заминаваме, за да посрещнем войските на Алексея, ако той потегли срещу нас.

— Аз няма да замина — извика болярът Матея. — Това е цяло безумие! Исак беше взел за войската си стрели гавелоти…

— Тогава утре тялото ти ще се търкаля в Етъра! — отвърна царят и в очите му блеснаха мълнии.

На другата сутрин заминаха.

Когато видя унилите изплашени лица на болярите, Асен застана на коня си пред тях.

— От дълго време — каза той — ние се бием с ромеите, за да узнаем тези измежду тях, които се бяха отличили със своята храброст. Видяхте ли някога Алексей в битките? Кой от вас бе ранен от собствената му ръка? Кого принуди да избяга? Мислите ли, че на трона той ще бъде по-безстрашен, отколкото когато е бил на кон? Защо мислите, че той е по-дръзновен от брата си?

Той дигна във въздуха зеленото си копие и размаха панделките, които бяха навързани по него.

— Виждате ли тези панделки? — каза. — Те ви се струват една от друга по-хубави, защото са от разни цветове, но при все това те са от еднакви жици, изработени от същия работник. Също така е с Исака и Алексея: единият сложен в тъмница, другият облечен в багреница — и двамата са родени в една страна, от един и същи баща. Нека тръгнем да се бием юнашки с толкова пъти вече победените ромеи. Те скоро спечелиха още един неприятел — той е сам бог, защото те ослепиха жестоко и несправедливо господаря си заради един по-недостоен от него… Дерзайте, боляри!

Оведрени, войводите тръгнаха с опълченията си след него по широкия друм за Долна земя… Пламенната вяра на царя бе обхванала и техните сърца.

Асен не сбърка.

Вместо да се яви сам на бранното поле, Алексей предпочете да прати зетя си — младия и честолюбив севастократор Исак. Но неопитният военачалник веднага се хвана в хитрата уловка на българите. При Сер Асен измори многобройната му войска в престорено бягство и след това ги нападна внезапно с пресни, скрити сили. Почти цялата ромейска войска бе избита.

При тържественото завръщане на царя в Търново зад коня му вървеше с вързани ръце и оборено чело императорският зет — Исак Комнин.

Връщаше се победоносният цар от жестоката бран, за да намери в собствения си дом, от ръка на близък човек, смъртта, която го бе пощадила в толкова славни битки.