Фани Попова-Мутафова
Солунският чудотворец (55)

Глава XXV

Топлата нощ нахлува на широки вълни през отворените прозорци и лъха тежка замая.

Целгуба неспокойно се разхожда из стаята си. Цяла вечер тя бе чакала и обикаляла из градините, но вече трети ден как императорът не бе излизал. Какво се е случило? Да не е нещо болен? Да не е нещо сърдит? Тъмно безпокойство безжалостно я разкъсва. А няма кого да попита, как да узнае… Тя се мъчи да си припомни всичко от предния ден, но не намира нищо, което би могло да обиди латинеца. Той дълго й бе разправял за родната си Фландрия, за децата си, за покойната си жена. Без да разбира всичките му думи, тя бе доловила причината на дълбоката му тъга и с нежни слова се бе опитала да го изтръгне от мрачните му мисли, с трепереща неловка ръка се бе опитала да изтрие сълзите, които капеха по лицето му. Тогава той бе уловил ръката й и дълго я бе целунал. След това, без да каже нищо, бе станал и си отишъл. Защо се бе разсърдил? А може би не се сърдеше… Тогава?

Тя се ослушва и поглежда през прозореца. Сърцето й трепва. Между тъмните дървета се мярка една висока стройна осанка. По обляната с лунна светлина пътека се задава императорът и пак изчезва в сянката на градината. Стъпките му са безпокойни.

Целгуба се намята с лека одежда и след като загася борината в стаята си, бързо се оглежда в преддверието, уверява се, че няма никой, и се спуща надолу по стълбите.

Замайваща тишина, пълна с хиляди неуловими тъпоти, притиска палата и градините… Едри звезди тръпнат с елмазен блясък между клоните на дърветата. В далечината верен блюстител стои прав и неподвижен като тъмно изваяние. Дребната му осанка се изрязва в остри очертания върху трептящото сребро на небето. Върхът на копието му достига до спокойно усмихнатия месец.

Само леките стъпки на императора едва чуто отекват по пясъка на пътеката. Някаква сянка дебне зад него. При един завой до големия шипков храст той изведнъж спира като прикован. Царицата стои пред него. С тъмни, питащи очи. Тръпнеща и неспокойна, го улавя ръката му, доближава лице до неговото, шъпне безумни слова. Иска да знае какво се е случило с него, защо не е идвал през обикновеното време в градината, да не се чувствуа зле, да не е нещо обиден?

Императорът леко се усмихва, поклаща глава.

Нищо не се е случило. Всичко си е постарому. Но тогава?

Очите й го изгарят с преданост и тревога. Тя не разбира, не може да разбере. Тогава усмивката внезапно изчезва от лицето му, той полека издърпва ръката си от нейната. Гласът му е строг и тъжен.

Той не може повече да идва в градината. Нима тя не разбира причината? Той не може да наруши приятелството на Калояна… Един рицар не може да отвърне на толкова благородство и великодушие с черна измяна. Той не може зад гърба на царя да използува голямото му доверие и да постъпи като най-долен измамник…

Целгуба разбира и цяла пламва. Опияняваща радост я залива с топли вълни. Тя не чува нищо друго. Доверие, измама, великодушие… Празни слова. Тя разбира само едно… Императорът я обича! С диво ликуваме тя простира ръце към него, притиска главата си до гърдите му, повдига горещи устни към неговите. Куманската й кръв гори в див, безумен копнеж. Смутен и замаян, императорът свежда чело и обгръща със силни ръце раменете й, устните му докосват нейните… Но изведнъж, с бързо движение той я отблъсква от себе си и изчезва по пътеката. Високата му снага бързо се стопява в мрака. Стъпките му отекват по плочите на двора, след това бавно заглъхват.

Целгуба стои неподвижно на мястото си. Гняв и радост едновременно я карат леко да потръпва. Тя пада на колене и забравила за новата си вяра, дига ръце към небето, безмълвно отправя благодарност към боговете си. Той я обича! Той я обича!… Ах, тя ще му помогне да избяга, ще накара куманите да напуснат Калояна и да минат на страната на латинците, с помощта на брат си Йона тя ще успее да преведе императора жив и здрав до Константиновград, тя самата ще избяга с него, ще го придружава навсякъде…

Във Визанс, във Фландрия, на края на света…

Само да изличи тъгата от хубавите му скръбни очи, само да бъде винаги при него… Да спаси и него, и себе си от мрачната неволя на този затвор… Там, далеч, на свобода, на простор… Да прекарат живота си в песни, в слънце, с волна радост…