Фани Попова-Мутафова
Солунският чудотворец (56)

Глава XXVI

Малко след като Целгуба се прибра в покоите си, от главната кула затръбиха, в двора нахлуха конници и с неизказан ужас царицата узна, че Калоян ненадейно се е върнал. Ами ако си беше дошъл малко по-рано? Тя изтръпна. Какво щеше да се случи? Тя знаеше много добре, че Калоян никога няма да прости. Макар че на вид малко се грижеше за нея, но никога той нямаше да позволи да мамят доверието му. Колко ли страшен би бил гневът му?

Дали не бе узнал нещо? Защо се връщаше тъй рано? Беше й казал, че уж ще се бави до края на месеца, а ето че се връщаше десет дни по-рано.

Царят действително знаеше. С бързи гончии деспот Борил му бе пратил вест, че в палата се мълви нещо недобро за Целгуба и пленника. Отначало Калоян се бе грозно разсърдил на деспота. Той знаеше за безуспешните му ухажвания към Целгуба и бе подушил клевета и интрига. Но след няколко дни неспокойни мисли забродиха из главата му, недоверие и гняв цъфнаха в сърцето му и той внезапно реши да се върне, за да види с очите си това, което става в дома му.

Когато пристигна, той завари жена си в ложето. Отметнала ръце над главата си с дълги разплетени коси, разпилени по възглавето и спуснати чак до земята, тя дишаше равно и дълбоко. Със запалена борина в ръка, той дълго я гледа и полека-лека усети сърцето му да се разведрява. Измама беше писмото на Борила. Дръзка измама. Виждали ги били в градината. Нима това беше престъпно? Нали той бе позволил на пленника да се разхожда из двора и градините сам, без пазач? Какво чудно, че е виждал и Целгуба в разходката си? Нима младата жена трябваше да стои като затворник вкъщи и да бяга от императора като от див звяр?

Калоян се усмихна, наведе се и леко погали жена си по косите. Поиска му се да я разбуди, да я попита, да я утеши, ако е била нещо оскърбена от деспота или от бъбривостта на сестрите му. Но не посмя. С тихи стъпки той излезе от стаята и се отправи към работната си. От два дни там го чакаше неразпечатан свитък. Писмо от Никейския император.

Щом като чу вратата да се затваря, Целгуба отвори очи. След това се сви като котка под завивките и заплака.

Плачеше, защото си спомняше друг път с каква безкрайна радост би се хвърлила на врата му, ако той влезеше при такова неочаквано време при нея. Той толкова рядко й даряваше по някоя ласка. А сега сам бе дошъл при леглото й, бе погалил косите й… А тя се бе престорила, че спи… И отново мисълта й с пламенен копнеж догони бледото строго лице на императора.

Само той я обичаше истински. Така, както само рицарите знаеха да обичат истински дамата си. За живот и за смърт.

И тя заспа полуусмихната, със сълзи на очи.