Фани Попова-Мутафова
Солунският чудотворец (21)

Глава XXI

Бавно и предпазливо напредваше ромейската войска в клисурите на Тревненския проход, наредена по същия начин, както при настъплението… В предните отряди бяха дръзновеният Мануил Камица и младият необуздан Исак Комнин. Съгледвачите носеха добри вести. Никъде нямаше следи от български войски. Нито от кумани. Среднощното ядро на императора можеше спокойно да навлезе в долината, през която се точеше буен планински поток. Отстрани, след обоза, по двата бряга се нижеха безбройни върволици стрелци и копиеносци с унило сведени чела. Не така си представяше Никита Хониат в славословието си тяхното завръщане: „След като завършиш делото против бунтовниците и против насрещните им скити по желанието на твоето царствено, в божии ръце сърце, ти ще се върнеш от Хемските долини цял богоподобен, като някогашния Мойсей от Синай. И ще смириш душите на варварите за лесно подчинение, като им начертаеш със страшното си копие отново закона на предишното робство, както стои написано по други каменни плочи…“

Тия думи горяха василевса. Същото пламтящо чувство на срам и гняв изпълваше и брата му Алексей. Той често поглеждаше към василевса и някаква неясна мисъл започна да гложди сърцето му. Не, този човек не беше Василий II, който пишеше с копието си летописа на Визанс. Други, други трябваше да поеме с яка десница юздите на държавната власт… Този човек носеше само позор за Константинопол… Той остави българите да му се изплъзнат. Не обсади Овеч и Преслав. Диреше лесната победа. А сега се връщаха, без да са видели Асеновите войски очи в очи…

Като кози и елени тичаха пъргавите варвари от връх на връх, сипеха стрели и камъни и пак изчезваха. Докато ги търсеха в Долна земя, те опустошаваха Тракия, докато ги гонеха към Аркадиопол, те се мяркаха на Лагодинското поле. Подобно на диви котки те се хвърляха по двама върху леките си коне и бягаха като опънати гавелоти, след това внезапно се явяваха отнякъде, пущаха облак стрели и отново също така внезапно изчезваха.

Императорът яздеше, бледен от накипяла ярост и глуха омраза. Ах, онова проклето момче! Ако не беше успяло да се изтръгне от ръцете им… Може би сега другояче щяха да стоят работите… Но и Каламодиос и Ефросина добре си платиха…

Изведнъж грозен вик отекна в скалите.

Смъртно изплашени, ромеите започнаха да се блъскат из тясната пътека, някои паднаха в потока, други хвърляха оръжието си и почнаха да бягат през съборените тела на другарите си. Двата върха на планината внезапно бяха почернели от рояк българи и кумани. Гора от копия закри слънцето. Със страшни крясъци, като хвърляха дъжд от стрели и копия, те почнаха да слизат надолу като буен, неудържим порой. Като видяха императора, заграден в клисурата, Мануил Камица и Исак Комнин веднага избягаха с отрядите си, Йоан Дука се върна назад.

Отначало някои по-храбри ромеи се помъчиха да се изкачат по стръмните склонове. Но всички паднаха пронизани от стрели или пребити от камъни.

— Напред! Ето там Исак Ангел! Със златния шлем. Хванете го — ревеше един висок, строен варварин и като сочеше императора с копието си, бързо се спусна по пътя.

Исак и страторът Адриан погледнаха нагоре и лицето им се изкриви от злоба.

Това беше Иваница. Омразното момче. Адриан дигна лъка и една стрела избръмча до ухото на княза.

Иваница позна стратора и се изсмя:

— И ти ще ми паднеш в ръцете!

Останалите живи военачалници се струпаха около василевса, закриха го с щитовете си и като се бранеха с мечове и алебарди, почнаха да се отдръпват полека назад. Тъпчеха и убиваха собствените си хора. Иваница дръзко ги преследваше, размахвайки двуостър меч. Но куповете от мъртви, ранени и бягащи ромеи все повече и повече препречваха пътя му. Ядосан от това, че василевсът ще му се изплъзне от ръцете, Иваница се забрави и като безумен се спусна след него. Стрелците му с мъка успяваха да го догонят. Тогава стратор Адриан се върна внезапно назад и със светкавично движение опъна лъка си. Докато българите успеят да закрият с щитове тялото на княза, стрелата се заби в гърдите му. Иваница се помъчи да я изтръгне, но острието й се счупи и върхът й остана вътре. С грозен вик той скочи като диво животно, настигна стратора и го прободе с меча си.

След това се изправи, залюля се и рухна върху труповете на ромеите. Стрелците забравиха да гонят василевса и се струпаха над ранения княз. През това време царят и войводите му с многобройните си войски избиваха останалите ромеи в клисурата.

В този паметен ден на месец юлий 1190 лято българите унищожиха почти цялата императорска войска в клисурите на Верея.

След това се разнесе страшна вест, че княз Иваница е убит. За миг сякаш цялата радост избледня пред жестоката загуба. Но когато Асен прегърна неподвижното тяло на брата си и подпомогнат от Петър, Иванко и Белота го пренесе в пленената императорска шатра, князът бавно отвори очи и лека усмивка сгърчи побелелите му устни:

— Хванахте ли Исака?

Радостни викове огласиха шатрата и веднага отекнаха сред войската: Иваница беше жив!

Изкусен целебник извади остатъка от стрелата, почисти и превърза раната. След четири дни Иваница вече можеше да се качи на коня си. Когато си поделяха богатата плячка, на Иваница се падна загубеният златен шлем на Исака.

— Предпочитах вместо шлема да получа това, което той е закривал — каза Иваница и въздъхна — но нищо, по-добре е да не умира, за да преживее повечко такива поражения.

И наистина след победата при Верея българската войска се отправи към Варна, която бе взета с пристъп, после завладя Анхиало, разруши по-голямата част от Средец и стигна до Ниш.

Беше светъл и топъл септемврийски ден, когато наближиха друма, който се виеше край Етъра.

Начело яздеше царят с братята си и войводите. После следваха несметно число коли, пълни със скъпоценна плячка, безкрайна върволица пленници, царското опълчение, болярските стотни, гъстата тъмна паплач на куманските конници. Мнозина се бяха облекли със скъпи ромейски ризници и шлемове. Всеки носеше на гърба си торба, пълна с плячка: пари, оръжия, военни дрехи. Най-накрая следваха огромните стада от коне, биволи и овце, отвлечени от Тракия.

Иваница носеше златния шлем на василевса. Никога дотогава суровото, изрязано с широки гънки лице на царя не беше гряло от по-ведра радост.

Още малко усилия и великото дело щеше да се изпълни. Само господ да даваше живот и здраве на неспособния Исак. През неговото царуване българите можеха спокойно да освободят всичките земи на Симеоновата държава. С доволно око Асен обгръщаше ширните поля на плодната си земя, окосените ливади, тъмните гори, натрупаните златни кръстци, бръмналите несметни кошарища, дългите редици от огромни пръстени кюпове, пълни с просо, отрупаните с обилен плод лози и врътожади… Навсякъде по пътя му се стичаха радостно приветствуващи хора. Овчари слизаха от планинските си катуни, отроци и парици напущаха стасите, заселките и млините, технитари и търговци — градовете, за да поздравят с цветя вейки, вино и храна връщащата се победоносна войска. От време на време някой боляр се отделяше с опълчението си, сбогуваше се с цар и воеводи и се отправяше към кулата си.

— Как бързо минава времето… Вече пет години от оня ден, когато се връщахме отчаяни и оскърбени от Кипсела… Пет години… Сякаш беше вчера.

И Асен се замисли върху това бързо изминало време на изпитания и борби, което бе набраздило лицето му с дълбоките гънки на грижите и тревогата и преди време бе поръсило косите и брадата му със сребърни кичури.

— Помниш ли, когато севастократор Йоан ти удари плесница? — каза Петър.

— Исак разбра много добре, но само че много късно, колко са били прави заканите на ония двама прашни и жалки хемски боляри…

— Каква чудна орисница ни помага — се обади Иваница. — Сякаш съдбата следи за нашето добруване. Това е Солунският чудотворец, братя, повярвайте ми!

— Когато се върнем, ще заповядам на майстор Вельо да ми направи нов печат — заяви Асен. — От едната страна ще бъде моят образ — от другата тоя на свети Димитър.

Навлязоха вече в Хемус. За миг всички се прехласнаха в познатите, скъпи очертания. Сякаш за да поздрави връщащите се юнаци, слънцето прониза с трептящо злато бялата мъгла, която обвиваше планината, а върху синьото и кадифе облаците блестяха като елмазени щитове.

Царят подкара по-бързо. Иваница го настигна.

— Вярвам, че към залез ще пристигнем…

Усмивка озари Асеновото лице.

— Да. И нашите ще ни чакат. Иваница, Иваница, никога не съм бил така щастлив както сега. Ето, постепенно България става това, за което сме бленували. Господарят на Хемус ще бъде господар на полуострова… Не може да се пренебрегват божиите закони. Византия е един свят, който умира. Загива и последният остатък на великата Римска империя. Ако Фридрих сдържа думата си — и отиде да освободи Божия гроб, без да се подмами от богатствата на Визанс, ще дойдат други, които няма да изпуснат така лесно лакомата плячка. Ние трябва да ги преварим. Ние сме определените от бога. Защото славянските племена са несговорни помежду си и лесно се поддават на чужди влияния. Един смел народ трябва да ги обедини в едно. Този народ е нашият. Ние сме ядката — племето на Аспаруха. Онова племе от корави и сурови мъже, ненадминати по храброст и мъдрост, които дойдоха от далечни земи, за да им дадат името си и волята за борба. Без тях отдавна всички славяни на полуострова щяха да са покорени от Визанс — една загиваща, изгнила държава. Не. Визанс ще изчезне от лика на земята. И на нейно място ще изникне нова, млада, велика империя. Така съм щастлив, Ицо, че ми се струва, че няма да живея дълго, за да дочакам този ден… Винаги след голяма радост очаквам нещо лошо. Сърцето ми ликува и едновременно е пълно с тревога. Аз няма да живея дълго, Ицо. Уверен съм в това. Но знай, че ще умра спокоен. Ти няма да изоставиш Йоан и Александър. Ти ще почетеш правата им. Вярвам в тебе и Петра. С Асен няма да се свърши родът на Асеновци. И делото няма да остане неизпълнено…

Иваница махна с ръка.

— Как може да ти идват днес наум такива работи? Я заговори за друго!

Но князът искаше сам да заглуши тревогата, която внезапно бе обхванала и него. Необяснима, безсмислена тревога, която стиска гърлото и изстудява пръстите на ръцете.

Надвечер в далечината се изрязаха могъщите горди кули и яки стени на Царевецката крепост. Бавно и тържествено мина шествието сред две редици ликуващ народ и спря под южното подножие на Царевец. Архиепископ Василий, обкръжен от всичките епископи, посрещна и благослови победителя. След това тримата братя отлетяха като птици по каменния рът. Там, там, зад тия високи кули, бяха близките на сърцата им.

„Защо Елена не излезе да ни посрещне както други път при първата порта?“ — си мислеше Асен, докато под копитата на коня му звънко ехтяха плочите на дворчето, заградено между крепостните стени. И при втората я нямаше. И при третата. Страшно съмнение сви лицето му. Изведнъж една светла сянка прегради пътя му, той скочи на земята, две топли ръце обвиха врата му, благоуханен дъх обля почернялото му от слънцето лице.

— Асене! Най-после… жив, здрав. Господи и света Богородице, благодаря ви!

Йоан и Александър дърпаха баща си за дрехите и скачаха като обезумели от радост жребчета.

Петър прегърна майка си. Но изведнъж се дръпна от ръцете й с посивяло лице.

— Кога? — пошъпнаха треперещите му устни.

— Завчера… — изхлипа старата царица.

— Но где е Мария? — се чу ясният тревожен глас на Иваница. — Где е Мария? — той остави коня си на един оръженосец и се затече към палата.

— Иваница! — извика след него Петър и го настигна. — Чакай… — след това сложи ръка на рамото му и го погледна дълбоко в очите.

— Иване — каза тихо той — господ ни праща изпитания, за да познае вярата ни в него. Само големите нещастия каляват големи духове. Ти си храбър мъж. Нека приемем смирено божията воля…

Иваница се дръпна и махна с ръка.

— Нищо не ми казвай!

Лицето му бе каменно и безстрастно. Само очите му блестяха със сух, зловещ огън.

— Кога?

— Завчера през нощта… Тя си беше слабичка, Иваница… — Петър закри очите си и се извърна.

— А момчето?

— Момиче е — каза тихо майка му и плахо се доближи до него. — Занесохме го у Белота. И Зоя роди преди месец момиче. Тя ще кърми и двете… — и изведнъж старата царица прегърна сина си и глухо зарида. — Ицо… Ицо…

Свитите устни на Иваница не пророниха нито едно роптание, нито една въздишка. Сякаш леден обръч бе свил сърцето му, сякаш пустиня бе изгорила очите му.

Без да каже нито дума, той бавно се отправи към палата. Асен направи на другите знак да останат на мястото си и тихо го последва.

Треперещата светлина на вощениците хвърляше плахи сенки по мраморното чело на Мария. В скръстените й ръце стоеше скъпоценен кръст. Но върху десницата й липсваше смарагдът. На бледите й устни спеше кротка детска усмивка.

„… Аз знам, че никога вече няма да го видя — бяха последните й думи“ — помисли Иваница и потрепери. Наведе се и целуна студеното й лице, погали с ръка димитровчетата, с които бе посипано смъртното ложе.

Някой изхълца зад него. По мургавото лице на царя бавно се плъзгаше едра сълза. Той прегърна брата си.

— Плачи! — заповяда той сурово и властно.

— Не мога!

— Плачи!

Нещо страшно разпъна гърдите на Иваница, ноздрите му се разшириха така, като че ли се беше свършил въздухът. Но сълза не можа да капне от окото му.

— Остави ме! Остави ме! — каза той с хрипкав глас и като се изтръгна от ръцете на брата си, се затече към покоите си. — Никой да не идва при мене!