Фани Попова-Мутафова
Солунският чудотворец (48)

Глава XVIII

Слабата трептяща светлина на вощеницата осветяваше две бледи от безсъние лица, наведени над някакви ситно изписани ръкописи. Пожълтелите стари пергаменти тихо шумоляха един след друг под светналите от възторг очи на княз Йоан и Добромир.

— Слушай, слушай каква мъдрост! — възкликваше възхитен князът и почваше да чете на висок глас:

„… Най-напред земята, без да бъде орана, нито сята, произведе всякакви видове растения и роди влечуги, четвероноги и водни животни, които живеят във водата и въздуха. А самата тая земя и небо, въздух и вода, огън и светлина и никога несъществуващото изведе от небитие в битие…“

— Защо нямаме и сега един Йоан Екзарх! — възкликна Добромир.

Князът прелистваше пергаментите с трескави пръсти. Хубавото му замислено чело сечеше тънка черта. Красотата на прочетеното вълнуваше младото му сърце като свято тайнство. Духът му излиташе в невероятни за възрастта му висини и често той по цели часове бленуваше, отчужден от всяка земна суета. Да бъде съвършен човек и съвършен владетел — това бе неотстъпната му мисъл. И той диреше мъдростта на древните да го подпомогне в упорните му дирения.

— Слушай, слушай…

„Някои безсловесни са общежителни, което е отличително за този начин на живот, който е насочен към обща цел и всички действия се вършат за нещо общо, както това може да се види при пчелите. Защото те имат общо жилище, излитат общо, работата им е обща. Онова, което е най-чудно от всичко, е, че те се намират под властта на един чиноначалник и само тогава се залавят за работа и се отправят да събират цветец, когато видят своя властелин, сиреч майката, да извършва пръв полета си. А техният цар не бива поставян чрез избора на мнозинството, защото често пъти безразсъдството на народа поставя за властелин най-лошия — нито получава властта по жребие, тъй като лошата случайност много пъти дава властта на най-лошия, нито пък получава властта по баща и наследство, защото такива люде поради разкоша и ласкателствата често са тъпи и не разпознават истината, а си избират пчелите за властелин този, който е по-едър от другите, като ги надминава по големина, по вид и доброта. Царят на пчелите притежава жило, за да наказва с него, ала според един неписан закон, установен от самата природа: онзи, който държи голяма власт, да бъде бавен в наказанието. Но и всред пчелите онази, която не пожелае да последва примера на своя дар, сиреч на майката, бързо бива постигната от наказание, тъй като веднага умира от убождането на жилото. Подражавай на пчелата, която никому не причинява вреда и не поврежда чуждия плод, а съставя медни пити…“

— Колко е прав Йоан Екзарх… — въздъхна князът. — Да. Владетелят трябва да владее чрез примера си. И да наказва само този, който не се покорява на общия закон… Ала този закон той първи трябва да го сочи и съблюдава… Такъв цар искам да бъда някой ден!

Йоан Асен се замисли. После отново почна да прелистя. Надвесен над него, Добромир четеше развълнуван древната мъдрост.

„Жеравите имат нощна стража, която се сменя. Едни от тях спят, а друг ходи около тях и бди. А когато времето на стражата свършва, този, който е бдял, заспива, докато друг го замества. Същия ред пазят и когато летят: ту един, ту друг става водач, като, след като води определено време, предава другиму, та той също да води…“

— Трябва да вземаме ум от безсловесните… — каза учуден Добромир. — Те водят, управляват, ала не за своя награда и големство, а за да бъдат полезни за общото, за всички… Слушай, слушай:

„Когато щъркелите отлитат, съпровождат ги нашите врани и се борят заради тях с други враждебни птици. Кой им е установил тези закони да ги съпровождат и да ги обичат като гости? Кой ги е заплашвал с наказание, та никоя врана не остава от този съпровод? После враните се завръщат с прокълван и оскубан врат, което показва, че са ги отбранявали… Слушайте вие, които сте негостолюбиви и скъперници и затваряте вратата, та дори покрив не давате през зимата на бедняка… А как се отнасят към своите остарели родители? Когато бащата загуби перата си поради старост, щърковете го обграждат, покриват го с крилете си, греят го и му носят обилно храна. А когато се опита да лети, те подемат от две страни крилете му и го пренасят…“

Йоан слушаше и се усмихваше. После почна отново да прелистя.

— Ето! — каза той. — Намерих го. Слушай това място от словото на шестия ден:

„… Като виждам небето, украсено със звезди, със слънце и месец, и земята с треви, па дойда до човека, умът ми се губи, чудя се и не разбирам как в едно малко тяло се вмести толкова висока мисъл, която обхожда цялата земя и възлиза по-високо от небесата? Де ли е привързан този ум? Как ли, като излезе от тялото, минава през покрива на стаята, преминава въздуха, минава през облаците, слънцето и месеца и през всички пояси и звезди, през ефира и всички небеса, и тозчас пак в тялото се намира?…“

Йоан остави листовете и изгледа приятеля си.

— Ето. Такива мъже ще повикам около себе си, като стана цар. Ще пратя млади хора в Константиновград, в Болоня, в Палермо, във всички страни, да съберат знания, да се учат. Бих искал да стана втори Симеон. При мене да се продължи делото на Йоан Екзарх и всички прочути български книжовници от старо време. Ние дадохме писменост на славяните. Ние сме най-будното племе на Хемуса. С мъдрост и благост, с любвеобилие и търпение ние ще привлечем около нас светозарния огън на истината и доброто, всички даровити и надеждни люде, новите Методиевци, новите Кириловци, и ще станем гнездо на светлина и просвета. Ето Василий и Витлеем в Рим сега грабят с пълни шепи от мъдростта на древните. Добре, че чичо ме послуша и ги изпрати. По-късно ще го моля настойчиво да изпрати и други. Той вече почна да разбира, че не само с оръжие и сила може да се постигне големият блян. Но от един човек не може всичко да се иска… Ето дори великият Симеон е имал своите слабости. Как е могъл той, толкова мъдър и благороден, да лиши първородния си син Михаил от царска власт в полза на малодушния, на слабоволния Петър? Симеон е бил мъдрец и велик воин, но сърцето му било слабо. Докато баща му, свети цар Борис, е бил благочестив, ала смел и когато трябва, безмилостен. Нима е малка дързост тая, да ослепиш сина, родното си чедо, за благото на родината?

Йоан дълбоко въздъхна и поклати глава:

— Такива люде се срещат веднъж на хиляда години в живота на един народ… В едно писмо до дяда Анастасий, велбуджския владика, папа Инокентий беше писал, че външната украса не трябва да служи за възвеличаване, а за да прозира под скъпата одежда, под короната — вътрешната украса от добродетели… Корона! Златен жезъл! За тях ламтят люде като Борил, като Николица, Иванко… За да заслужиш тия върховни знаци, ти трябва наистина да бъдеш нещо повече от другите. По-смел, по-умен, по-добър от всички останали… Само тогава можеш да се наречеш княз, цар, владика… Само така можеш да носиш високи звания и чинове… Да сочиш с примера си пътя за другите…

— Знаеш ли какво? — каза внезапно Добромир. — Ти ще бъдеш този български цар, който ще обединява в себе си всички добродетели: благочестие, безстрашие, ученолюбие, добрина и — когато трябва — кораво сърце.

Кораво сърце? Толкова млад, а беше вече превил глава пред мощния зов на любовта… Това ли щеше да бъде неговата слабост? Нима не можеше да има съвършен човек на земята? Нима всеки трябваше да има някое уязвимо място? Да кажеше утре царят: „Избирай между Ана и престола“ — той щеше да се откаже от дълга си към царството.

Не, не. Имаше на земята люде, които са били велики във всяко свое дело. За тях се пееха песни, разправяха се сказания, бивали и небивали неща.

Той стана, взе ножиците от една лавица и подряза фитила на догарящата вощеница.

Някой тихо похлопа. Влезе един прислужник и каза, че някаква жена търси княза. Веднага Йоан скочи леко побледнял, излезе навън. Долу при портата го чакаше Агнеса. С развълнуван глас тя му съобщи, че трудният час е дошъл. От десет часа вече Ана почнала да се мъчи.

— Защо не ме извикахте веднага? — каза Йоан недоволно.

— Тя не даваше. Но аз и майка й решихме да не я слушаме. Всичко се случва…

Йоан изтръпна.

— Върви… Върви напред, да не ме види някой с тебе… Аз ида подире ти…

Когато след малко княз Йоан, незабелязан от никого, се промъкна до портата на ватаховия дом, някакво дълбоко и радостно вълнение, примесено с глухо безпокойство, го накара за миг да застане на прага на къщата и да затвори очи. Щеше да стане баща… Струваше му се като сън… Сега вече Калоян нямаше да смее да откаже на молбата му. Той можеше да бъде жесток към Ана, но не и към внука на покойния си брат…

Вратата безшумно се отвори и пред него застана майката на Ана. Тя се поклони дълбоко, чак до земята. Колкото и да се мъчеше да свикне с мисълта, че дъщеря й някога ще бъде царица, бедната женица не можеше да се избави от някакво дълбоко чувство на боязън и страхопочитание всеки път, щом видеше княза.

— Как е сега? — попита шепнешком Йоан.

— Слава богу, всичко върви добре…

— Ватахът тук ли е?

— Не. Замина за Селви по работа. Все още е малко сърдит…

— Сега вече всичко ще се уреди. Още утре ще отида при царя… Ако ми откаже, ще се отрека от престола, ще взема Ана и ще заминем за някъде… Александър ще стане наследник… Това е решението ми.

Някакъв тих стон прекоси тишината. Йоан потръпна и се ослуша. Понечи да тръгне към една отворена врата.

— Княже, недей… Тя не иска да бъдеш тук. Тя не знае, че сме те извикали… Може да се разтревожи… А краят вече наближава.

Отново тихият стон накара княза цял да изтръпне. Но този път той беше по-глух и по-зловещ. Трети, четвърти, пети път… После той се превърна в жално, отчаяно изплакване, после в остър вик, негодуващ, безумен…

Князът изтича на двора, залута се като несвестен. Уловил с две ръце главата си, мълвещ несвързани думи, молитви, заклинания. Струваше му се, че тая нощ никога нямаше да се свърши. Всеки миг приличаше на вечност…

Един прозорец тихо се отвори и някакъв радостен шепот го достигна.

— Честито… Ела… Мома е.

Мома… Лекото разочарование се стопи пред бурната радост.

С няколко скока князът се спусна към къщи, втурна се в стаята. От ложето си Ана кротко се усмихваше…

— Хубава е като тебе… Лельо, дай му я да я види…

Йоан трепетно се наклони над жена си и я целуна по челото.

Донесоха малката му дъщеря. Той я пое страхливо, с неумели пръсти, сякаш се боеше да не я строши, да не й стори нещо зло.

Всичко го гледаха засмени. Ана протегна ръце, пое детето и го притисна до гърдите си с безумна обич.

— Нека го кръстим Мария, на царската дъщеря — каза тихо тя.

— И Ана — на тебе… каза князът. — Ана-Мария…

Вече се разсъмваше.

Йоан целуна отново младата жена, която изглеждаше много уморена и имаше нужда от почивка, поглади, изпълнен с нежност, тъмнокосата глава на детето, сбогува се с майката и лелята и с твърди стъпки се отправи към Царевецката крепост.

Беше решил да чака събуждането на царя и веднага да му каже всичко. И без това вече тайната мъчно можеше да се укрие, По-добре той да я каже сам, отколкото царят да се научи от чужди злоезични уста.

Острият дъх на ведрата зора лъхна в ноздрите му, разхлади пламналото му чело, изпълни гърдите му с бодрост. Той свали гуглата си и свежият ветрец леко духна в косите му.

На изток сивите облаци бавно се багреха в тъмночервено.