Фани Попова-Мутафова
Солунският чудотворец (51)

Глава XXI

Тази пролет на 1205 година сякаш беше подранила. Снегът почна да се топи по-рано, буйни води изпълниха пресъхналите корита, спуснаха се към големите реки, които забучаха пълноводни, устремени надолу към морските градове. И както неспирните потоци — така се надигнаха и човешките върволици в непрекъснат поход по скрити пътеки и потайни бродове, устремени натам, накъдето течаха водите — към топлия мамещ Юг.

Накъде водеше Калоян своите полкове? Тъй прикрито, тъй бързо? Какво го караше да държи всичко в такава дълбока тайна? Дори и най-приближените му войводи не знаеха къде ще бъде следната им посока. Денем те стануваха в гористи местности, в планински усои, а нощем дългите върволици пешаци и конници преминаваха проходите и поемаха безшумно неспирния си ход — все към юг, към югоизток. И вървяха, вървяха, залюлени в еднообразна стъпка, понякога с клюмнало чело, подпряно върху рамото на другаря, понякога недояли, недоспали, внезапно вдигнати от кратката почивка в току-що разположения стан, ала решени да изпълнят повелята на своя вожд.

Бързо и незабелязано да се стигне до набелязаната цел.

 

 

Там, където Тъжа и Арда вливат в Хебъра бистрите си сини води, там Калоян скри многобройното си войнство — зад хълмистите възвишения, между овразите, сред тръстиковите храсти на тъжанските блата. Като див звяр, спотаен за опасен, смъртен скок. А борбата бе наистина за живот и смърт. Или Калоян щеше да сломи силата на чуждоземните нашественици, или надменните латинци щяха да покорят завинаги Визанс, а заедно с това и младата българска държава.

Седнал върху един голям камък, над самите буйни води на Тъжа, Калоян гледаше с грозно сбърчени вежди към юг, там, откъдето идеше неизвестното, може би новото робство, може би славната победа. До него седеше безмълвен и замислен младият Йоан.

Един куманин тихо допълзя. Царят впери в него острия си взор, пълен с ням въпрос.

— Господарю — пошъпна половецът — фръзите са се окопали на юг от крепостта. А малка част от рицарите остава да пази стана им на изток. От един ромеец научих, че преди седем дни един от бароните ходил да обсажда някакво близко село, за да вземе храна, но не успял. Храна нямат рицарите! За това чакат нетърпеливо войските на дожа. След него щели да тръгнат други войски с брата на императора. А сам Балдуин бил тук!

Сурова усмивка сгърчи лицето на царя. Значи, надменният фламанец води войските си! Толкова по-добре… Ах, да се срещнат лице срещу лице в боя!

Свикаха набързо съвета на войводите. Там, около камъка, над буйната река.

— Слушай, Коча — се обърна Калоян към водителя на куманската конница — ти и Манастър заедно с един малък отряд от вашите ще нападнете латинците. Отначало ще почнете да ги дразните с разни хитрини, които знаете. Нападнете стадата, с които се хранят! Конете им, когато излязат на паша! Ако успеете да ги накарате да излязат от окопа си в битка, тогава ще се престорите на изплашени и ще почнете да бягате към блатата на Тъжа. Там аз ще ви чакам с пешаците, стрелците, прашниците и останалата конница. Разбрахте, нали? Да разберем как водят бой латинците.

Като тъмен облак се спусна куманската конница към стана на латинците. Дивото им викане, дръзкото им хвърляне на стрели раздразниха рицарите, част от тях излязоха от прикритията си и с яростен устрем се спуснаха към дребните мургави чужденци. Напразно императорът викаше след тях да не се поддават на тези хитрини. Рицарите се увлякоха след лекокрилата куманска конница и я подгониха на откритото поле.

Със затаен дъх Калоян следеше зад една скала. Ето, вече наближават хълмистите възвишения, зад които се криеше войводата Тодор с храбрите си стотници. Но защо сега завиха към Арда? Нищо. Все едно. Калоян дига рога към устните си. Това е условният знак.

Още един миг… Но какво става там. Какво е това?

Тежковъоръжените коне на фръзите почват да забавят бяга си, рицарите разредяват редиците си, някои бързо се връщат обратно. Със светкавична бързина куманите обръщат конете си и се спущат върху уморените латинци. Хвърлят върху тях облак от стрели, слизат от конете си, заграждат падналите коне, доубиват с ножове ранените кръстоносци, на някои отнемат оръжието, други пленяват. Но голяма част от латинците успяват да избягат.

Втори, трети, четвърти път куманската конница напада окопа на латинците, но вече никой не се измамва. Строго ги бе смъмрал Бодуен за непростимата грешка. Можеше ли такава тежковъоръжена войска да гони леката куманска конница? И още по-строга беше заповедта му.

Никой да не напуща окопа без негово знание.

Със зле сдържана ярост рицарите останаха да търпят дръзките закачки на куманите. А никой не знаеше колко ще стоят така, гладни, в бездействие, със скръстени ръце. И при това с тия досадни кумански конници, които правеха всичко, за да ги изкарат от търпение. Кога ще пристигне Дандоло? А граф Анри? Защо се бавеха? Не знаеха ли, че храната им е съвсем на привършване?

На разсъмване при българите пристигна втори съгледвач:

— Нашите в крепостта се държат. Привършват храната, но чакат само знак да излязат на помощ… Всички градове в Тракия са вече въстанали!

Калоян се обърна към войводата Саца:

— Завършени ли са вече всички засади? Траповете изкопани и покрити с клони? Людете край брода на мочурището да бъдат готови!

Изведнъж лицето му потъмня. Веждите му се свъсиха. Трябваше да се бърза. Да се бърза колкото е възможно повече. Да не се губи време, докато не са пристигнали дожът и братът на Бодуена с войските си.

Нов съгледвач, облечен като овчар, пристигна, свали кожуха си и сложи шлема на главата си.

— Латинците стрелят с каменометките в кулите, а други подкопават стените. Лагерът им е на около пет поприща от града, срещу южната порта на Одринското градище… Казват, че дожът пристигнал вече с венецианците…

Калоян кимна с глава. Стана и препаса меча си.

— Това чаках. — Обърна се към войводите. — Синият полк ще се придвижи към оня хълм там, закрит в горичката на долината, и ще чака знака за общо нападение. Зеленият полк ще се изкачи на оня хълм и последен да се притече на помощ. Сега да дебне в подножието му. Коча, днес ще поведеш отряд от петстотин конници, за да се повтори вчерашното нападение. Този път на всяка цена латинците трябва да се увлекат към оная равнина между двата хълма. Там ще се затворят първите клещи на сините и зелените. Вторите клещи ще се затворят към реката и мочурището. Тъжа̀ е пълноводна, не ще могат да я прегазят. А в мочурището ще ги привлекат тукашните люде, които познават брода, за да излязат после. Ще се приближавате с най-голяма тишина. Никой да не ви забележи. А ти, Саца, ще чакаш с твоите от червения полк знака „Помощ!“ — После той се обърна към войводата Манастър. — Голямото ядро на твоята конница ще се яви чак когато Коча ги привлече поне на пет поприща извън стана им. В долината на река Провадийска има място за голям конен отряд. Нека там се спотаи и отряд пешаци от моравите байрачета. Може в последния миг латинците да ударят през тази долина и побягнат към юг…

Нов съгледвач се промъкна и доложи, че откъм Цурул се приближавали други големи стенобитни машини към Одрин.

В това време пред царя се яви млад войскар. Черните му очи пламтят дръзко и неустрашимо. Тънката коприна на тъмните му въси блести от младост.

— Ето що съм намислил, царю честити — казва той на Калояна, като вперва в него помрачен от грижи взор. — Фръзите нямат храна. Ако пуснем срещу тях едно стадо добитък, не ще ли успеем да ги изкараме извън окопа?

И черните му смели очи издържат тежкия, корав царски поглед.

— Как ти е името, войниче?

— Радул, царю честити.

— Виждал съм те вече някъде… Ако успееш с това, което си намислил, утре ще бъдеш стратор на моята конница.

Гордост трепна по мургавото лице на момъка. Той се поклони доземи и изчезна зад високите скали.

Беше 14 април 1205 година.

Буйни потоци бяха слезли от снежните планини и бяха дигнали водите на трите реки, сочни пасбища се зеленееха с примамлив дъх на млада трева. От широкото чисто небе вееше тиха ведрина.

Ето стадото едър, угоен добитък се доближава и премамливо се мярка пред очите на изгладнелите рицари.

— Измама е това — мълви рицарят Жехан дьо Роншоа — никой да не смее да напуска мястото си!…

С трепетна, нетърпелива ръка стражата на латинския окоп стиска оръжие в десница. Толкова близо е до тях такава обилна храна, а те вече от три дена ядат само по късче сух хляб. А куманите се спущат до самия латински стан, обсипват го със стрели.

В това време цялата войска на император Бодуен, коленичила под благославящата ръка на един фландърски свещеник, слуша Великденската си черковна служба.

— Днес е велики четвъртък — шъпне княз Йоан на чичо си. — Грях е, грях е днес да се пролива кръв…

Лека усмивка просветва за миг по напрегнатото лице на царя. Макар че сърцето му се свива в страшна тревога, той все още има сили да се шегува и подбива.

— Когато станеш цар, Йоане, ще те нарекат христолюбив, благочестив и богобоязлив. Виж мене, кой знае дали ще ме запомнят такъв… Много кръв проля ръката ми и ако съм жив, още много ще пролее. Защо въсиш лице. Йоане? Не го правя, за да заробвам, за да грабя чуждо. Правя го, за да дарувам свобода, за да обединявам… Господ ще ми прости греха. Не бой се… Но гледай, гледай…

Калоян внезапно се изправи на пръсти, засени с ръка челото си и се загледа на юг.

— Сякаш фръзите почнаха да излизат от окопа си! Нещо се чернее пред него…

— Това е стадото на Радул.

Царят наостри орловите си очи.

— Не. Стадото е по-вдясно… Това са латинците… Хванаха се в примката!

Саца впери остър взор в очите на царя.

— Почва ли?

— Почва. — Калоян вдигна високо ръка. — Свети Димитър на помощ!

Бърз като мълния, Калоян се спусна от скалата, слезе при брега на реката.

— Йоане! Тичай веднага при хората си! Радуле, следвай с твоята конница подир Коча! Константин да припълзи с хората си към устието на Арда! Рекирад да легне с копиеносците си зад храстите на Тъжа! Тодор да излезе от доловете и теснините! Дайте копието ми! Знамето напред!

В същия този миг благородният граф Луи дьо Блуа благочестиво се прекръсти и седна на бедната си войнишка трапеза. Тъкмо посегна да счупи късчето си мухлясал хляб, когато една стрела се заби в масата и един от войниците му се втурна запъхтян.

— Господарю! Българите и куманите отново ни нападнаха и първата редица от нашата конница се спусна след тях.

Графът блъсна чашата си, хвърли ножа, с който режеше хляба, и скочи.

— Проклятие! И на самата Пасха тия варвари не ни оставят на мира!

Той бързо надяна шлема си, грабна щит и копие и излезе, последван от двамата си верни оръженосци. Но щом застана пред шатрата, лицето му побледня. Като буйна река се разливаше куманската конница по цялото широко поле. С диви и страшни викове те се нахвърлят върху първите редици на латинците, които бяха излезли извън окопа си. С мъка вече рицарите отблъскваха безстрашните нападатели. Ярост и срам кипяха в жилите на граф дьо Блуа. Как може да се стои така, със скръстени ръце пред врага? Биваше ли един рицар да пази живота си, а да загуби честта си? Не! Луи дьо Блуа не можеше да стои, когато врагът нападаше хората му. С внезапно движение той смъкна резкия наличник на шлема си. Повика да доведат коня му.

— Но императорът заповяда никой да не напуща окопа! — извика смаян рицарят му Ожие.

— Не е достойно за един рицар да гледа как врагът го напада, а той стои и го гледа като страхливец. Не ще бъде угодно богу, ако някога се каже, че Луи дьо Блуа е бягал от битка.

— Но, господарю, нали чакаме дожа и граф Анри? Още не са пристигнали всички войски. Лудост е това!

— Оставете ме да се бия и умра! Един Блуа не се бои от честна смърт! Позорът е по-страшен! Ожие, вземи знамето ми! Жехан, вземи сабята ми! Нека херолдът съобщи на нашите, че тръгваме!

За миг тръбен звук огласи цялата околност и хората на Блуа се събраха около господаря си. Графът се метна на коня си.

— За Франция! За Божигроб! — извика гръмко той и се спусна като вихрушка срещу куманите.

Поразен, император Бодуен, изскочи пред шатрата си и видя как най-скъпият му приятел отива на сигурна гибел. Сякаш не можеше да повярва на очите си. Но ето. Куманската коница в лудото си бягство увличаше след себе си слабия отряд, загражда го, ще го унищожи до крак. Не. Бодуен не може да остави братовчеда си, приятеля си Луи дьо Блуа, с когото другарува още от най-ранно детство, внука на френския крал, най-честния и най-благородния от кръстоносците, не може да го остави да загине пред очите му.

— Известете веднага на маршалите Жофруа дьо Виларуден и Манас дьо Лизъл да напуснат лагера с всички останали войски и да тръгнат след нас. Дайте ми шлема! Сабята! Копия за бой! Знамето напред!

Ужасени, рицарите се тълпят около господаря си. Каква безумна дързост. Те го молят със сълзи на очи да щади живота си, да помисли за империята, за Фландрия. Поне да не излиза сам в битката. Те сами ще догонят отряда на дьо Блуа…

Но императорът не слуша никого.

Той скача на бойния кон и се спуща по дирите на изчезналите конници. Всички рицари грабват копия, щитове, саби, алебарди и тръгват след него. Целият стан трепери от тръбни звуци, от цвилене на коне, от тревожни викове. Закъснелите изтичват и бързат да догонят императора и хората му. В това време вече Бодуен настига граф дьо Блуа. Тежката латинска конница се изравнява по сила и множество с тая на куманите. След малко ще пристигнат и Вилардуен с Лизъл и хората му. С удвоена бързина рицарите летят след тъмния рояк кумани. Ето, вече ги настигат, смесват се. Почва борба на живот и смърт…

В този миг звук от медна тръба оглася високите скали зад Хебъра и от клисурите се спущат като тъмен порой стрелците на цар Калоян.

Иззад тръстиките на блатата израстват като жива стена копиеносцнте на капитан Рекирад.

От север се спущат като буря конниците на войводата Сергий.

От юг долитат рицарите на Вилардуен и Лизъл. Земята кънти от удари на копита. Дребните коне на куманите ловко се въвират между тежковъоръжените с брони латински коне, спущат се, връщат се, отбягват ударите, сякаш срасли в едно тяло с господарите си. Грозните викове на куманите се смесват с цвиленето на конете, съсъка на гавелотите, ека на тръби и барабани, трясъкът на счупени копия и саби заглушава стенанията на ранени и умиращи…

Една тежка сабя счупва шлема на граф дьо Блуа. Той изтървава копието и щита си и пада на земята. Конят му го повлича след себе си. Верният Жехан се спуща след него, освобождава крака му от зенгиите и го качва на коня си. Куп рицари го заграждат и го молят да се върне назад. Умиращият рицар поклаща глава и със сетни сили се мъчи да се изправи на седлото. Зад началника очите му горят в предсмъртна мъка.

— За Франция… За Божигроб!…

Луи дьо Блуа, внукът на френския крал, е мъртъв. Жехан дьо Триер поема скъпия товар в ръцете си и се мъчи да го спаси за благородно погребение. Но една стрела се забива в гърлото му и той пада на земята заедно с мъртвото тяло на господаря си.

— Луи дьо Блуа е убит… Луи дьо Блуа е убит…

Грозната новина се разнася с бързината на вятъра и смущава сърцата на рицарите.

Императорът заклева хората си да не бягат. По-скоро да умрат с чест, отколкото да претърпят позорно поражение. И с безумна дързост грабва една алебарда и се хвърля в грозната сеч. Десет рицари го обкръжават с копия и щитове.

— Жив! Жив го искам… — шъпне Калоян на алагатор Георги и сочи пурпурната наметка, която се вее около сребърната броня на императора.

Със смели, отчаяни удари алагаторът се промъква през копията, които защищават Бодуена. Но една алебарда внезапно го храсва по тила и той пада под копитата на конете.

Тогава Калоян изважда меча си и се впуща в страшната бран.

С широки движения той вдига меча си с две ръце вляво, вдясно и се мъчи да достигне мястото, където се намира императорът. Там иска да го срещне той — очи в очи сред горохота на битката, сред ужаса на толкова смърт и кръв. Там иска да срещне гордия латинец, за да покаже, че Калоян му е равен по юначество и по сила.

Двама копиеносци вървят от двете му страни и го пазят с медните си кръгли щитове.

— Наведи се, чичо! — извика до него един глас.

Калоян снишава глава и една стрела избръмчава над него. За миг той се извръща и вижда учуден до себе си княз Йоан. Копиеносецът му отляво е синът на Асена…

А куманите като малки черни дяволи се провират сред тежката стомана на рицарите, със светкавични движения пронизват коне и хора с дългите си зелени копия, посипват ги с дъжд от стрели, със змийска ловкост отбягват ударите на копия и секири.

Със сетни сили латинците се мъчат да разкъсат страшния обръч, който ги стяга все по-тясно и по-тясно. Тежките им коне затъват в мочурищата на реката, всеки миг като че ли изникват изпод земята все повече и повече нови вражески войски, които с дива смелост се нахвърлят върху тях.

Отчаяни викове огласят полето и се сливат в общ неясен грохот, от който изхвръкват заклинания към бога, победно ликуване, предсмъртни вопли, възклицания на тържество и победа.

— Свети Димитър!… Фландрия!… Сан Марко!… Божигроб!…

Копия и алебарди се удрят със зловещ шум в щитовете, стоманените саби изтръгват искри от шлемовете, от силните удари ризниците ехтят със заглушителен звън. Един след друг падат храбрите рицари — цветът на латинското дворянство: Пиер дьо Бетлем, Робер дьо Роншоа, Матио дьо Брабан, Жан д’Ари, Фери д’Иер, Бодуен дьо Ньовил, Витлеемският епископ, Готие дьо Ньой.

Триста благородни рицари и безброй войници изкупиха гордостта на своя вожд. Купове от мъртви с разцепени глави и пробити гърди се издигат към небето като тъмен упрек. Помежду им лежат в страшен безпорядък захвърлени копня, щитове, саби, загубени шлемове, железни ръкавици, парчета от разчупени набедреници, вратници, наколенници. Грамади от убити коне запречват пътя на отстъпващите. Обезумели, ужасени, те бягат назад, преследвани по петите от куманската конница.

Шепа храбреци продължава да защищава отчаяно императора си. Но ето и техните редици почват да редеят, един по един падат Етиен дьо Перш, Жак д’Авезън, бургундецът Вилиям дьо Данли.

Императорът остава сам. Никой не дига нож въз него. Той познава, че го щадят и искат да го заловят жив в плен. В мига, когато той иска да забие меч в гърдите си, две силни ръце го улавят за лактите и ножът пада на земята.

Император Бодуен е пленик на българския цар.

На запад слънцето гори в румени пламъци и спокойно, безстрастно напуща окървавената земя.

В падащия мрак латинците бягат в грозен безпорядък, като напущат всички шатри, оръжия, обсадни машини, походни олтари. За да заблудят българите, те запалват огньове в стана си и бързо отстъпват към морето… Ромеите отварят портите на Адриановград и с радостни сълзи посрещат освободителите си, присъединяват се към тях и заедно преследват бягащите латинци към юг, чак до Родосто, чак до корабите им без почивка и без отдих.

Калоян остави войски във всички тракийски крепости и се върна обратно.

Беше Великден.

Между това свещеници и люде от околните заселки бяха погребали — според волята на Калоян — всички убити, както българи, така и латинци, с най-големи почести. Пленниците бяха обезоръжени и оковани.

Посрещнат от цялото население на Адриановград, цар Калоян се върна като цар на българите и ромеите, победител на латинците и владетел на полуострова.

Той се смяташе вече за негов владетел.

Защото знаеше, че веднъж разбита главната сила на латинската войска, признат от папата и докато Бодуен е в ръцете му, много лесно вече ще се справи с останалите главни градове. Българите на юг щяха да го посрещнат като свой цар, ромеите му бяха съюзници, а латинците нямаше да смеят да му се противопоставят, докато императорът е жив.

Блянът на Асеновци се изпълваше.