Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Пять похищенных монахов, 1977 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Мая Методиева-Драгнева, 1984 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Юрий Ковал
Заглавие: Пет отвлечени монаха
Преводач: Майя Методиева-Драгнева
Година на превод: 1984
Език, от който е преведено: Руски
Издание: Първо
Издател: Държавно издателство „Отечество“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1984
Тип: Повести
Националност: Руска
Печатница: ДП „Димитър Благоев“
Излязла от печат: август 1984 г.
Отговорен редактор: Лилия Рачева
Редактор: Добринка Савова-Габровска
Художествен редактор: Венелин Вълканов
Технически редактор: Петър Стефанов
Рецензент: Жела Георгиева
Художник: Г. Калиновски
Коректор: Снежана Бошнакова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1554
История
- — Добавяне
Над града
Какви ли не гълъби има по света! Колко много породи са създали хората:
гащати,
монаси,
преметачи,
космачи,
перукери,
брадати,
паунести,
папури,
барабанчици,
пощенски…
Може да изброяваш безкрайно, и пак ще пропуснеш нещо, някои „виенски клюнести“ например.
А това са само питомни гълъби. Диви също има колкото щеш. В нашите гори живеят най-различни — гушести, клинтуси…
Клинтух — това се казва сериозна, строга дума.
На пръв поглед сякаш няма нищо общо с гълъб, но само кажи „клинтух“, и веднага ще видиш как стремително лети над гората свободен, горд гълъб.
Клинтух — ето гълъба, който според мен е истински гълъб.
Рано напролет в боровата гора се чува глух, гъгнещ звук. Сякаш шурти могъщ и нежен пролетен ручей, само че се излива от върха на някой бор. Така гугука клинтухът. Като великолепно насочена, покрита с пера стрела излита той от боровата клонка, бързо и властно размахва криле и се устремява към небето.
В сиво-златистите му криле има толкова сила, че при нужда ще избяга и от сокол.
А колко никакъв е полетът на обикновените градски гълъби! От покрива до тротоара и обратно.
Веднъж видях как ято такива гълъби прелетя от един покрив на друг. Един от тях остана на мястото си — явно очакваше, че другите скоро ще се върнат. Но те не се връщаха. Той поседя известно време сам, не се стърпя, литна към другите и точно тогава те се вдигнаха и полетяха обратно.
Ятото и гълъбът се срещнаха във въздуха. Всеки друг гълъб — монах или пощенски — непременно щеше да направи някаква фигура, да се извие като спирала към небето и да се присъедини към ятото, а този го домързя, той само се дръпна настрани и се спусна на онова място, откъдето ятото току-що беше излетяло. И все пак даже обикновеният сив гълъб, даже враната или врабчето радват душата ми, когато ги видя да летят над града.
Понякога настроението на човека е такова, че даже небето му се струва покрито с асфалт. И изведнъж над застиналите блокове, над ламаринените покриви прелита гълъб, и градското небе веднага става по-дълбоко, по-живо.
Сред домашните гълъби понякога се срещат големи майстори на полета — например преметачите.
Ето, лети над града преметач — спокойно, плавно. Изведнъж прибира криле и се премята. Ту пада като ранен, ту застива, разперил криле. Преметачът се гмурка във въздуха, преобръща се от радост, от щастие, че лети. Преметачът е художникът, артистът сред гълъбите.
Такъв преметач беше Великия Моня — гордостта на блока ни и на цялата „Крестянская застава“ — гълъб монах, който живееше в нашия гълъбарник.
Геврека го купи, когато Моня, както се казва, още не беше се оперил. А след половин година Тимоха Гълъбаря, бившият собственик на Моня, вече не можеше да гледа към небето без сълзи.
От всички породи гълъби Геврека веднъж и завинаги бе избрал монасите.
— Личи си, че са горди — казваше той. — Какво струва само черният качул на главите им!
Когато Геврека пускаше гълъбите, съседите заставаха на прозорците, а чичо Сюва домъкваше на покрива меден леген, пълен с вода, приклякаше и в него наблюдаваше как летят гълъбите, защото иначе небето го заслепяваше.
Дори някои минувачи спираха да погледат как Моня кръжи в небето, а онези от тях, които обикновено гледат в краката си, те, разбира се, не виждаха нищо.