Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Пять похищенных монахов, 1977 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Мая Методиева-Драгнева, 1984 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Юрий Ковал
Заглавие: Пет отвлечени монаха
Преводач: Майя Методиева-Драгнева
Година на превод: 1984
Език, от който е преведено: Руски
Издание: Първо
Издател: Държавно издателство „Отечество“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1984
Тип: Повести
Националност: Руска
Печатница: ДП „Димитър Благоев“
Излязла от печат: август 1984 г.
Отговорен редактор: Лилия Рачева
Редактор: Добринка Савова-Габровска
Художествен редактор: Венелин Вълканов
Технически редактор: Петър Стефанов
Рецензент: Жела Георгиева
Художник: Г. Калиновски
Коректор: Снежана Бошнакова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1554
История
- — Добавяне
Четиринадесет възглавници
— Виновен съм! — каза Наемателя и аз взех, че се засрамих.
Николай Ехо беше Наемател като Наемател и до последния момент бях сигурен, че той не е взел гълъбите. Но сега, както и да го въртиш, трябваше да го погледна в очите.
— Виновен съм — повтори Наемателя, въздъхна и седна в голямото кресло.
— Къде ги държите?
— Ей сегичка — отвърна Наемателя. — Под кревата са.
Геврека падна на колене и погледна под кревата.
— Какво говорите? — каза той. — Та тук няма нищо.
— Как да няма? — възрази Наемателя, мушна се под кревата и измъкна някакво плоско дървено куфарче.
— Това пък какво е? — трепна Геврека и очите му се разшириха.
— Куфар — обясни Наемателя. — Моля за извинение.
Той натисна с големия си пръст сребристата закопчалка и капакът на куфара се отвори.
— Изплюскал ги е! — изрева Геврека. — Всичките ги е изплюскал, нещастникът!
В куфара имаше купчина сиви, кафяви и бели пера.
— Всички монаси е изплюскал! — повтори Геврека и по бузата му се търкулна една сълза.
— Какви ги дрънкате? Не съм ял никакви монаси.
— Излапал си ги, излапал си ги — повтаряше Геврека. — Изплюскал си ги. По очите ти виждам.
— Слушайте! — ядоса се Наемателя. — Не съм ял никакви монаси.
— А това какво е?
— Пера. И изобщо ще ви помоля да не крещите и да ми говорите на „вие“, иначе ще ви изхвърля оттук.
— Всички монаси е излапал — отчаяно повтаряше Геврека. — А от перата иска да си направи възглавница!
— Възглавница ли? — изуми се Наемателя, отворил широко сините си, както се оказа, очи.
— А какво друго? Разбира се, че възглавница.
— Възглавница… — повтори Наемателя с недоумение и скрита болка, намръщи се, замисли се, уморено потърка чело. — Какво пък — горчиво се усмихна той. — Сигурно наистина трябва да направя възглавница. Кому е притрябвало всичко това? Питам се, кому?
Той походи разсеяно из стаята, дръпна един стол до бюфета, отпусна се на него с вид на обречен.
— Трябва да се направи възглавница. Прави сте, момчета.
Наемателя въздъхна, свали от шкафа някакъв четириъгълен кафяв предмет, който наистина приличаше на възглавница, избърса праха с ръкав и го метна върху масата. От тежкия удар масата охна и приклекна.
— Ето — каза Наемателя, — такива възглавници имам цели четиринадесет парчета.
На масата пред нас лежеше тежък, издут албум с кожени корици. На лицевата страна със златни букви беше изписано:
ПЕРА НА ПТИЦИ ОТ ЦЯЛ СВЯТ
СЪБРАЛ НИКОЛАЙ ЕХО
МОСКВА
Геврека протегна ръка към албума, отвори го и отвътре се показаха ярки ветрилообразно наредени пера от пъдпъдъци, от кеклици, от папуняци и от орли. Всяко перо си имаше джобче с надпис, като „рулева от балабан“ или пък „махови от нощна лястовица“.
— Птиците летят и губят пера — говореше Наемателя. — А пък аз ходя и ги събирам; та нали всяко перо е послание на някоя птица до земята. Вижте например перото на горския бекас. Скромно на вид, но какъв цвят, каква мисъл, какво благородство…
— „Каква мисъл, какво благородство“ — повтори объркано Геврека. — А какво има там, в куфарчето?
— Нищо особено — махна с ръка Наемателя. — Главно сойка и копринарка. Неподредена част от колекцията. Махови пера от вашия монах. Вчера ги събрах край гълъбарника.
Геврека пребледня.
„Каква мисъл, какво благородство!“ — избърбори той и взе да отстъпва към вратата:
— Вие такова… вие, това де… Извинявайте де…
— То се знае — промърморих смутено аз.
— Е, хайде, какво пък толкова — успокояваше ни Наемателя. — Елате пак, ще си поговорим за живота, ще погледаме перата…
— То се знае, то се знае — повтарях аз, като гледах как се затваря вратата.