Юрий Ковал
Пет отвлечени монаха (10)

Четиринадесет възглавници

— Виновен съм! — каза Наемателя и аз взех, че се засрамих.

Николай Ехо беше Наемател като Наемател и до последния момент бях сигурен, че той не е взел гълъбите. Но сега, както и да го въртиш, трябваше да го погледна в очите.

— Виновен съм — повтори Наемателя, въздъхна и седна в голямото кресло.

— Къде ги държите?

— Ей сегичка — отвърна Наемателя. — Под кревата са.

Геврека падна на колене и погледна под кревата.

— Какво говорите? — каза той. — Та тук няма нищо.

— Как да няма? — възрази Наемателя, мушна се под кревата и измъкна някакво плоско дървено куфарче.

— Това пък какво е? — трепна Геврека и очите му се разшириха.

— Куфар — обясни Наемателя. — Моля за извинение.

Той натисна с големия си пръст сребристата закопчалка и капакът на куфара се отвори.

— Изплюскал ги е! — изрева Геврека. — Всичките ги е изплюскал, нещастникът!

В куфара имаше купчина сиви, кафяви и бели пера.

— Всички монаси е изплюскал! — повтори Геврека и по бузата му се търкулна една сълза.

— Какви ги дрънкате? Не съм ял никакви монаси.

— Излапал си ги, излапал си ги — повтаряше Геврека. — Изплюскал си ги. По очите ти виждам.

— Слушайте! — ядоса се Наемателя. — Не съм ял никакви монаси.

— А това какво е?

— Пера. И изобщо ще ви помоля да не крещите и да ми говорите на „вие“, иначе ще ви изхвърля оттук.

— Всички монаси е излапал — отчаяно повтаряше Геврека. — А от перата иска да си направи възглавница!

— Възглавница ли? — изуми се Наемателя, отворил широко сините си, както се оказа, очи.

— А какво друго? Разбира се, че възглавница.

— Възглавница… — повтори Наемателя с недоумение и скрита болка, намръщи се, замисли се, уморено потърка чело. — Какво пък — горчиво се усмихна той. — Сигурно наистина трябва да направя възглавница. Кому е притрябвало всичко това? Питам се, кому?

Той походи разсеяно из стаята, дръпна един стол до бюфета, отпусна се на него с вид на обречен.

— Трябва да се направи възглавница. Прави сте, момчета.

Наемателя въздъхна, свали от шкафа някакъв четириъгълен кафяв предмет, който наистина приличаше на възглавница, избърса праха с ръкав и го метна върху масата. От тежкия удар масата охна и приклекна.

— Ето — каза Наемателя, — такива възглавници имам цели четиринадесет парчета.

На масата пред нас лежеше тежък, издут албум с кожени корици. На лицевата страна със златни букви беше изписано:

ПЕРА НА ПТИЦИ ОТ ЦЯЛ СВЯТ

СЪБРАЛ НИКОЛАЙ ЕХО

МОСКВА

Геврека протегна ръка към албума, отвори го и отвътре се показаха ярки ветрилообразно наредени пера от пъдпъдъци, от кеклици, от папуняци и от орли. Всяко перо си имаше джобче с надпис, като „рулева от балабан“ или пък „махови от нощна лястовица“.

— Птиците летят и губят пера — говореше Наемателя. — А пък аз ходя и ги събирам; та нали всяко перо е послание на някоя птица до земята. Вижте например перото на горския бекас. Скромно на вид, но какъв цвят, каква мисъл, какво благородство…

— „Каква мисъл, какво благородство“ — повтори объркано Геврека. — А какво има там, в куфарчето?

— Нищо особено — махна с ръка Наемателя. — Главно сойка и копринарка. Неподредена част от колекцията. Махови пера от вашия монах. Вчера ги събрах край гълъбарника.

Геврека пребледня.

„Каква мисъл, какво благородство!“ — избърбори той и взе да отстъпва към вратата:

— Вие такова… вие, това де… Извинявайте де…

— То се знае — промърморих смутено аз.

— Е, хайде, какво пък толкова — успокояваше ни Наемателя. — Елате пак, ще си поговорим за живота, ще погледаме перата…

— То се знае, то се знае — повтарях аз, като гледах как се затваря вратата.