Юрий Ковал
Пет отвлечени монаха (17)

Кооперативният пазар на град Джобов

Пътниците вкупом се изсипаха на перона и се спуснаха към моста, който се издигаше над железопътната линия като разкрачена буква „П“.

Луничавия веднага се гмурна в тълпата и се стопи, а шапката на Мустакатия дълго време се мяркаше някъде напред. Реката от пътници я подхвърляше като сламена лодка.

Ние се изкачихме на моста заедно с тълпата и видяхме град Джобов: червени покриви, кубетата на манастира и комин, на който беше написано „1959“, та в бъдеще хората да не се мъчат, размишлявайки, в коя епоха е било издигнато това съоръжение. Освен кубетата и комина нищо друго не се извисяваше над покривите на града, по-скоро нещо пропадаше, но какво пропадаше, така и не успяхме да разберем — реката от пътници ни свлече от моста на площадчето пред гарата.

На това място реката се разпадна на ручеи, които се завъртяха около сергиите за хранителни продукти, но на другия край на площада тези ручеи отново се сляха в едно русло и се устремиха към една голяма порта, на която пишеше:

ДЖОБОВСКИ КООПЕРАТИВЕН ПАЗАР

Щом достигнаха портата, пътниците се превърнаха на купувачи, притиснаха ни и ни понесоха напред.

— Семки! Семки! Слънчогледови! Тиквени! Пържени! Печени! Сушени!

Продавачите на семки бяха се строили по войнишки, в две редици, веднага след портата. Те тикаха ръбестите водни чаши направо в лицата на купувачите и стискаха здраво между краката си претъпкани чували. Пазарът на град Джобов се стовари върху ни със семки, боровинки, сушени гъби и раци и взе да ни лашка от сергия на сергия. Вълните на купувачите ни подмятаха като тресчици. Те ту ни изтласкваха към единия бряг, на който имаше купища зелки, хълмове бяла ряпа, могили моркови, ту към другия, където бяха изложени дървени произведения: матрьошки с кървавочервени бузи, лъжици и черпаци от липа, свирки във вид на птичка.

Навалицата в град Джобов ни шашардиса. Геврека се въртеше около дървените шарени яйца като пиян. Какво да говорим — два пазара поред могат да шашнат когото и да е.

Впрочем на пазара в Джобов народът се блъскаше, ръгаше се и се настъпваше по краката много по-силно, отколкото на Птичия. Ние обаче вече не чувствахме кой знае каква разлика. Целият свят се превърна в един огромен пазар и ни беше много трудно да проумеем какво представляваме ние самите: продавачи, купувачи или обикновени семки.

— Семки! Семки!

— Пържени! Печени! Сушени!

Накрая попаднахме в един поток, който ни довлече до самия ъгъл на пазара, под кулата.

Тук пееха петли, гъски надничаха от разни пазарски чанти, мучаха млади бичета. Направо на земята лежаха пуйки, завързани като пленени туземци, и нервно тръскаха сивкавите си бради.

— Където са пуйките, там са и гълъбите — живна Геврека.

Гълъби обаче никъде не се виждаха. Десетгодишен хлапак беше донесъл котка за продан. Котката беше петниста като крава.

— Колко? — попита Геврека.

— Три рубли… а ако я купиш наистина, ще ти я дам за една.

— Защо я продаваш?

— Много драска проклетницата.

Котката се беше сгушила в пазвата му, притворила хитрите си джобовски очи, и не се решаваше да дращи пред хората.

— Познаваш ли Кожения, дето стриже гълъби? — попита Геврека.

— Гълъби ли? Че за какъв дявол ще ги стриже?

— Абе ти от Джобов ли си? Не си ли чувал, че при вас подстригват гълъби?

— Не съм.

— С такива познания никога няма да продадеш котката — каза Геврека и започнахме да си пробиваме път към другата кула, на чийто покрив растеше брезичка.

Тук, под манастирската стена, върху найлонови покривки, на парцали или направо на земята имаше купища брави, скоби, свещници, райбери, рендета, пили. Приклекнали, купувачите се ровеха в железарските вехтории, а продавачите стояха отстрани. Едва ли не на гърдите на всеки продавач висеше ръждясала огърлица от английски, хамбарни, избени, секретни, обикновени и необикновени ключове. Клиенти за ключове имаше много, купуваха ги с десетки.

Имаше тук и един човек, който продаваше кучешки нашийници. На ръцете му от китката до рамото бяха нанизани най-различни нашийници — кожени, железни, на фигури, направени от пиринчени пръстени, на които могат да се закачат кучешки медали.

За примамка на купувачите той беше надянал на шията си най-хубавия нашийник от алпака, на който беше гравирано:

ШАМПИОН НА ПОРОДАТА

— Хайде на греблата! — извика някой зад гърба ни.

Обърнах се и трепнах.

Пред нас стоеше гражданинът Никифоров, а около него, сякаш израснала от земята, имаше цяла горичка гребла.

Гражданинът Никифоров удари греблата в земята и ми заяви:

— И дядо ми, и баща ми бяха селяни! Разбра ли?!