Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Пять похищенных монахов, 1977 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Мая Методиева-Драгнева, 1984 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Юрий Ковал
Заглавие: Пет отвлечени монаха
Преводач: Майя Методиева-Драгнева
Година на превод: 1984
Език, от който е преведено: Руски
Издание: Първо
Издател: Държавно издателство „Отечество“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1984
Тип: Повести
Националност: Руска
Печатница: ДП „Димитър Благоев“
Излязла от печат: август 1984 г.
Отговорен редактор: Лилия Рачева
Редактор: Добринка Савова-Габровска
Художествен редактор: Венелин Вълканов
Технически редактор: Петър Стефанов
Рецензент: Жела Георгиева
Художник: Г. Калиновски
Коректор: Снежана Бошнакова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1554
История
- — Добавяне
Операцията
Отиваше си още един ясен пролетен ден, досущ като вчерашния. Джобовските градини и дворове ухаеха на люляк.
Пазарът опустя. Вече го напуснаха и последните, най-издръжливите продавачи. На площада с ламаринените къщички нямаше жива душа. Капитанският мостик стърчеше печално по средата и предизвикваше тъжни размисли, защото мостик без капитан е като къщичка за скорец без скорец.
Ние лежахме в репеите недалече от същия онзи вход, в който ни беше вмъкнала ръката на старшина Хлебарков. Една изпочупена ограда ни делеше от площада. До нас в храст френско грозде лежеше Василий Гуляйджийски. Неговата задача не беше лека: от една страна, наблюдаваше стрелбището, от друга — наглеждаше нас. Капитан Болдирев искаше да ни пусне, но старшината не се съгласи.
— Трябва да проверим — каза той. — Може да са ни излъгали за монасите. Трябва да се доверява, но да се проверява!
— Чичо Вася — прошепна Геврека, — а що за хора са тия, монасите?
— Бандити. От бандата „Черните монаси“. Преди известно време са откраднали елмази.
— Къде?
— В Джобов.
— Много ли са откраднали?
— Един чувал.
Гуляйджийски извади джобен часовник, отвори капака и в репеите се понесе познатата мелодия:
Я люблю тебя, жизнь,
И надеюсь, что это взаимно…
Ние се спогледахме. Веднага си спомних последния изстрел по джобовски.
— Сега разбра ли? — усмихна се Вася.
— То се знае — отговорих.
— Какво му става? — попита Вася и ме погледна.
— Че какво да му става? — не разбра Геврека.
— Все едно и също повтаря: то се знае, та то се знае. Една свястна дума не може да каже.
— Така ли? — учуди се Геврека. — Не съм забелязал. Той общо взето разговаря. Но понякога се стеснява. Нали, Юрка?
— То се знае — измрънках аз.
Гуляйджийски допря пръст до устните си и се ослуша. Някъде наблизо заблея коза.
— Ш-ш-т… Операцията започва.
Ние се лепнахме към пролуките в оградата, но началото на операцията засега не се виждаше. Пред стрелбището нямаше никой и аз си помислих, че сигурно смисълът на операцията е именно в това, че на площада няма жива душа.
Изведнъж от портата на пазара излязоха трима души.
Двамата бяха с черни костюми и бели ризи с ослепителни якички. Третият беше със сив костюм и вървеше малко по-напред.
Това беше капитан Болдирев.
Те тръгнаха към стрелбището „Вълшебният стрелец“ с мека, пружинираща и едновременно смела и решителна походка.
Прескочиха локвата едновременно, прелитайки над нея като лястовички.
Капитанът изтича по стълбата и решително почука на вратата.
Вратата се открехна.
Капитанът мушна ръка в пролуката и издърпа Барабана на улицата като ряпа от рохкава пръст. Барабана полетя по стъпалата направо в лапите на черния костюм. Костюмът за миг опипа джобовете му и го прехвърли на партньора си, който нежно прегърна брадатия и го метна към средата на площада. Разперил ръкави като безмоторен самолет, Барабана прелетя над локвата и се приземи до капитанския мостик, откъдето веднага се протегна огромна ръка, сграбчи го за яката и го вмъкна под мостика.
Капитанът издуха една прашинка от ръкава си.
— У-ф-ф… — въздъхна Вася и обърса потта от челото си.
Капитанът влезе в стрелбището. След него — двамата в черно. Вратата се затвори и на нея, кой знае откъде, се появи надпис:
В БАЗАТА СЪМ
Мина една минута.
„Вълшебният стрелец“ стоеше спокойно на мястото си. По външния му вид никой не би се досетил, че вътре стават някакви събития.
Мина още една минута. И изведнъж стрелбището трепна. Така, с цяло тяло, трепва крава, когато я ухапе стършел.
След като трепна, стрелбището утихна за секунда и веднага започна ситно да се тресе, сякаш точно под него бе започнало земетресение. От ламаринените стени и покрива се посипа ръжда. Една от стените започна изведнъж да се надува, да набъбва като плюска, покривът се изопна нагоре и по него взеха да се търкалят ламаринени мехури. После покривът внезапно спадна, стените хлътнаха и сломеното стрелбище взе да отслабва пред очите ни и бавно запълзя настрани. Изпълзя на няколко крачки и веднага отскочи назад на старото си място. Вратата се отвори със стон.
Мой миленький дружок,
Любезный пастушок…
се чу в далечината и под звуците на познатата мелодия на стълбата излезе черен костюм. В ръката му блестеше синкав наган.
— Излизай един по един! — заповяда той.
На вратата се появи Кожения. Погледна залязващото слънце и наведе глава.
След него излезе Хръкльо и отново — черен костюм, и той с наган в ръка, голям колкото едра полска врана. Спъвайки се в прага, на бял свят се показаха Пилето и Воденичния камък. Шествието завършваше капитан Болдирев. Сивият му костюм радваше окото. Излезе така, че всички освен капитана бяха облечени в черно. Саката на „монасите“ обаче бяха избелели и на петна, а добре ушитите костюми на хората от милицията имаха наситен кадифен цвят.
Процесията, в която имаше нещо тържествено, се проточи през площада. „Монасите“ крачеха с наведени глави и ръце зад гърба. Само Кожения се озърташе.
И в този момент се появи конят.