Юрий Ковал
Пет отвлечени монаха (25)

Операцията

Отиваше си още един ясен пролетен ден, досущ като вчерашния. Джобовските градини и дворове ухаеха на люляк.

Пазарът опустя. Вече го напуснаха и последните, най-издръжливите продавачи. На площада с ламаринените къщички нямаше жива душа. Капитанският мостик стърчеше печално по средата и предизвикваше тъжни размисли, защото мостик без капитан е като къщичка за скорец без скорец.

Ние лежахме в репеите недалече от същия онзи вход, в който ни беше вмъкнала ръката на старшина Хлебарков. Една изпочупена ограда ни делеше от площада. До нас в храст френско грозде лежеше Василий Гуляйджийски. Неговата задача не беше лека: от една страна, наблюдаваше стрелбището, от друга — наглеждаше нас. Капитан Болдирев искаше да ни пусне, но старшината не се съгласи.

— Трябва да проверим — каза той. — Може да са ни излъгали за монасите. Трябва да се доверява, но да се проверява!

— Чичо Вася — прошепна Геврека, — а що за хора са тия, монасите?

— Бандити. От бандата „Черните монаси“. Преди известно време са откраднали елмази.

— Къде?

— В Джобов.

— Много ли са откраднали?

— Един чувал.

Гуляйджийски извади джобен часовник, отвори капака и в репеите се понесе познатата мелодия:

Я люблю тебя, жизнь,

И надеюсь, что это взаимно…

Ние се спогледахме. Веднага си спомних последния изстрел по джобовски.

— Сега разбра ли? — усмихна се Вася.

— То се знае — отговорих.

— Какво му става? — попита Вася и ме погледна.

— Че какво да му става? — не разбра Геврека.

— Все едно и също повтаря: то се знае, та то се знае. Една свястна дума не може да каже.

— Така ли? — учуди се Геврека. — Не съм забелязал. Той общо взето разговаря. Но понякога се стеснява. Нали, Юрка?

— То се знае — измрънках аз.

Гуляйджийски допря пръст до устните си и се ослуша. Някъде наблизо заблея коза.

— Ш-ш-т… Операцията започва.

Ние се лепнахме към пролуките в оградата, но началото на операцията засега не се виждаше. Пред стрелбището нямаше никой и аз си помислих, че сигурно смисълът на операцията е именно в това, че на площада няма жива душа.

Изведнъж от портата на пазара излязоха трима души.

Двамата бяха с черни костюми и бели ризи с ослепителни якички. Третият беше със сив костюм и вървеше малко по-напред.

Това беше капитан Болдирев.

Те тръгнаха към стрелбището „Вълшебният стрелец“ с мека, пружинираща и едновременно смела и решителна походка.

Прескочиха локвата едновременно, прелитайки над нея като лястовички.

Капитанът изтича по стълбата и решително почука на вратата.

Вратата се открехна.

Капитанът мушна ръка в пролуката и издърпа Барабана на улицата като ряпа от рохкава пръст. Барабана полетя по стъпалата направо в лапите на черния костюм. Костюмът за миг опипа джобовете му и го прехвърли на партньора си, който нежно прегърна брадатия и го метна към средата на площада. Разперил ръкави като безмоторен самолет, Барабана прелетя над локвата и се приземи до капитанския мостик, откъдето веднага се протегна огромна ръка, сграбчи го за яката и го вмъкна под мостика.

Капитанът издуха една прашинка от ръкава си.

— У-ф-ф… — въздъхна Вася и обърса потта от челото си.

Капитанът влезе в стрелбището. След него — двамата в черно. Вратата се затвори и на нея, кой знае откъде, се появи надпис:

В БАЗАТА СЪМ

Мина една минута.

„Вълшебният стрелец“ стоеше спокойно на мястото си. По външния му вид никой не би се досетил, че вътре стават някакви събития.

Мина още една минута. И изведнъж стрелбището трепна. Така, с цяло тяло, трепва крава, когато я ухапе стършел.

След като трепна, стрелбището утихна за секунда и веднага започна ситно да се тресе, сякаш точно под него бе започнало земетресение. От ламаринените стени и покрива се посипа ръжда. Една от стените започна изведнъж да се надува, да набъбва като плюска, покривът се изопна нагоре и по него взеха да се търкалят ламаринени мехури. После покривът внезапно спадна, стените хлътнаха и сломеното стрелбище взе да отслабва пред очите ни и бавно запълзя настрани. Изпълзя на няколко крачки и веднага отскочи назад на старото си място. Вратата се отвори със стон.

Мой миленький дружок,

Любезный пастушок…

се чу в далечината и под звуците на познатата мелодия на стълбата излезе черен костюм. В ръката му блестеше синкав наган.

— Излизай един по един! — заповяда той.

На вратата се появи Кожения. Погледна залязващото слънце и наведе глава.

След него излезе Хръкльо и отново — черен костюм, и той с наган в ръка, голям колкото едра полска врана. Спъвайки се в прага, на бял свят се показаха Пилето и Воденичния камък. Шествието завършваше капитан Болдирев. Сивият му костюм радваше окото. Излезе така, че всички освен капитана бяха облечени в черно. Саката на „монасите“ обаче бяха избелели и на петна, а добре ушитите костюми на хората от милицията имаха наситен кадифен цвят.

Процесията, в която имаше нещо тържествено, се проточи през площада. „Монасите“ крачеха с наведени глави и ръце зад гърба. Само Кожения се озърташе.

И в този момент се появи конят.