Юрий Ковал
Пет отвлечени монаха (38)

Купувачът хаймана

Междувременно човекът, в чийто мозък съжителстваха не особено съвместими неща, излезе от къщи и тръгна към трамвайната спирка.

„Странен е все пак мозъкът ми — мислеше той. — Самият аз не разбирам как съжителстват в него гълъби и телевизори. Разбира се, това е мозък на художник. От една страна, обичам природата, оттук идват гълъбите. От друга страна, съм модерен човек, и ето, налице са телевизорите. Удивителен мозък! Двустранен!“

Похитителят се усмихваше и нежно галеше главата си, в която беше разположен удивителният двустранен мозък. Настроението му беше добро. А пък и временцето, трябва да се отбележи, днес беше чудесно.

По булевардите миришеше на тополов клей. По асфалта подскачаха врабчета с цвят на междуселски път. В небето летяха гълъби и Похитителя им се любуваше, като весело отмъкваше с поглед ту един, ту друг гълъб.

„Чудесно време — мислеше той. — Само за пласиране на крадени вещи. Хубаво, приятно време. В такова време на човек му се иска и малко любов.“

До трамвайната спирка той удари спирачки и нагласи висналата на гърба му раница, в която беше скрит кафезът с гълъбите. На спирката бяха застанали петима милиционери.

„Лош знак — помисли Похитителя. — Може би Монката е имал опашка. «Тайнинската» смес е несигурно нещо, прекалено вони.“

Придирчиво огледа милиционерите отстрани, опита се да надзърне незабелязано в очите им. Но милиционерите криеха очите си под козирките, а щом трамваят дойде, едновременно скочиха в него, като го осветиха с копчетата и значките си.

Похитителя изчака следващия трамвай и с него отиде до гарата. По пътя не видя чак толкова много милиционери — десетина души, не повече. Рядко се мяркаха и на гарата, и във влака за Джобов. Похитителя дори пресметна по колко души се падат на вагон — излезе, че по човек и половина.

„Така все още може да се живее“ — мислеше той.

На пазара в Джобов душата му съвсем се отпусна. Накъдето и да хвърлеше поглед, не се виждаше милиционер, само гъсти пазарски тълпи се вливаха през вратите или се изливаха от тях. Носеше се пъстра пазарска врява и равномерно като морски прибой шумолене на слънчогледови люспи под краката.

До кулата, на която растеше бреза, Похитителя се сблъска с гражданина Никифоров. До този миг Похитителя и гражданинът не се бяха срещали никога през живота си и тази неочаквана среща ги порази.

„Как му шарят очите — мислеше Похитителя и гледаше втренчено гражданина. — Интересно, с какво се занимава тук? А, ясно, продава гребла, сигурно са крадени. Или не — прави дръжките им, а зъбците краде.“

— Гражданино — каза гражданинът Никифоров, — минавайте, не затулвайте стоката.

— Това пък какво е?! — яростно изсъска Похитителя. По неизвестни причини изведнъж му се прииска да вземе греблата и с все сила да удари гражданина.

С усилие на волята Похитителя потисна това свое желание, отдалечи се и извади от раницата кафеза с гълъбите. Но още дълго време не можа да се успокои и с ненавист си повтаряше наум: „Да не му затулват стоката на подлеца!“.

Успокои се едва след половин час, но веднага взе да се тревожи по друга причина: никой не обръщаше внимание на гълъбите, а греблата ги разграбваха. Даже един солиден побелял подполковник си купи две, с което учуди Похитителя. Той никак не можеше да проумее за какво са му на подполковника гребла. „Любител градинар“ — реши Похитителя и пак взе да шари с очи из тълпата, търсейки подходящ купувач.

Пазарът шаваше, мърмореше и се провикваше, въртеше се край гълъбите, но не ги забелязваше.

„Гълъбите са отживелица — убеждаваше се Похитителя. — На хората им трябва кафез с телевизори.“

Едва следобед се появи купувач. Нахлупил кадифен каскет на очите си, с разкопчана риза, с моряшка фланелка под ризата той вървеше през навалицата с походка, която изпитвах желание да нарека хъшлашка. Под каскета му стърчеше нахален нос и от този нос ставаше ясно, че собственикът му е готов веднага да се хвърли в бой.

Гълъбчета мои мили,

гълъбчета сивокрили…

тананикаше си купувачът хаймана и така натъртваше на „сивокрили“, че излизаше „живокрили“.

— Монаси, а? — безцеремонно прекъсна той песента си и посочи кафеза.

— Три и петдесет опашката — мигновено отговори Похитителя.

— Две рубли опашката, петдесет копейки очичките — каза купувачът и хъшлашки бръкна в хулиганския си нос.

— Монасите са екстра качество — поясни Похитителя.

Хъшлакът поклати глава със съмнение, клекна и мушна пръст през решетките на кафеза.

— Къде ги открадна? — попита той тихо.

Похитителя трепна, но веднага разбра, че този човек е много опитен и няма от какво да се страхува.

— Много далече, във Вишний Волочек. Ще им подрежеш крилете, месец ще ги подържиш затворени, а после — пускай.

— Взимам ги по три парчето.

— За тебе — дадено. Брой петнайсет — съгласи се Похитителя.

— Дай си лапата — каза хъшлакът.

Похитителя протегна лапа и в шепата му се озова малък и кръгъл, подобен на монета сребърен предмет. Това беше железничарско копче.

В първия миг Похитителя не го позна, но изведнъж студена тръпка премина по тялото му и го сграбчи за раменете. Той метна копчето право в носа на купувача хаймана и забравил за монасите, търти да бяга.

Провря се на зигзаг през навалицата, изхвръкна от задната врата на пазара, мина край джобовския мостик и стрелбището „Вълшебният стрелец“, изскочи на шосето и се втурна да бяга от град Джобов.