Юрий Ковал
Пет отвлечени монаха (20)

„Мляко“ и „Ябълка“

Оказа се, че и от другата страна на джобовския пазар има площад. Тук очевидно доскоро бе имало панаир.

Насред площада стърчеше странно съоръжение, наподобяващо капитански мостик. До него се бе ширнала кафява локва. По ъглите на площада се виждаха ламаринени барачки без прозорци. Иззад железните им врати излитаха приглушени звуци, сякаш вътре някой забиваше пирони.

Приближихме до ламаринената барака, на която се мъдреше табелка:

ЯБЪЛКА

Геврека отвори вратата и вътре видяхме дълга дървена бариера.

До бариерата, с гръб към нас се бяха наредили няколко души с въздушни пушки в ръце.

— Стрелбище — смаян прошепна Геврека и в този миг всички пушки гръмнаха едновременно.

— Тю да му се не види, пак в неузрялата — ядосано каза един от стрелците, свали шапката си и избърса потното си чело с нея.

На отсрещната страна висяха четири мишени. На всяка беше нарисувана огромна зелена ябълка. Вътре в тази неузряла ябълка имаше друга — жълта. В средата на жълтата имаше оранжева, а в самия център червенееше узряла ябълка, която стрелците се мъчеха да уцелят.

— А вие пък какво търсите тука? — ядосано се обърна към нас този, който постоянно улучваше неузрялата ябълка. — Това стрелбище е за възрастни.

Той стреля отново, свали шапката си и с все сила удари с нея по тезгяха:

— Пак неузрялата!

— Върви за мляко! — каза му човекът, който даваше патроните, и всички стрелци се подсмихнаха.

Неузрелия пламна, хвърли пушката и изхвръкна на улицата.

Цяла минута той се мята по площада и скърца със зъби. Явно неуспехите в стрелбата здравата го разтърсиха. Като дойде на себе си, стрелецът се отправи към съседната барачка, над чиято врата висеше надпис:

МЛЯКО

Ние се шмугнахме през открехнатата врата след него и веднага ни връхлетяха ония звуци, които наподобяваха забиване на пирони. Същата бариера като в „Ябълка“ преграждаше стаята, но мишените тук бяха други — бели, сякаш облети с мляко. В центъра на всяка мишена се чернееше кръгче колкото монета от три копейки. Да се улучи кръгчето, беше трудна работа. Повечето следи от куршуми чернееха в „млякото“.

Неузрелия се суетеше край бариерата, слагаше патрони в цевта и бързаше да стреля.

— Давай! Давай! — подкокоросваше го „шефът“ на стрелбището. — Бий! Млати!

— Вие какво сте се лепнали за мен?! — изведнъж изкрещя стрелецът, като се обърна към нас. — Да ме урочасате ли искате? Няма да я бъде!

Той отново стреля и пак не улучи. Това го потресе. Подскочи на място, смъкна шапката от главата си, хвърли я на пода и взе да я тъпче като побеснял кон.

Ние с Геврека изскочихме на улицата и гонени от викове и изстрели, хукнахме през площада към третата ламаринена барака. Над вратата й се перчеше най-голямата табелка, на която беше нарисуван мустакат човек с шапка с пауново перо. От мустаците му се проточваше крив надпис:

ВЪЛШЕБНИЯТ СТРЕЛЕЦ

Кой знае защо смутени, ние надникнахме вътре и застинахме на прага. Пред нас на един стол седеше Кожения и с шепи изсипваше на тезгяха патрони.