Юрий Ковал
Пет отвлечени монаха (15)

Сто монаха

— На Птичия, разбира се, че на Птичия — говореше Геврека. — Там веднага ще го пипнем. Къде ще дене монасите? Ясно е, че ще ги занесе на Птичия.

Ние тичахме към Птичия по улица „Вековна“ и непрекъснато срещахме хора, които влачеха клетки с канарчета, аквариуми, кафези с гълъби. Край нас профучаваха автобуси, от прозорците им надничаха гълъбари, кучкари, птицевъди, ловци на пойни птици и любители на хамстери.

Още на входа на пазара попаднахме в тълпата на любителите на аквариуми. Тук цареше врява, звън и тракане, блъсканица. В прозрачни буркани се мятаха огнени барбуси, кардинали, макроподи, сомчета, петелчета, скаларии. Ту тук, ту там от тълпата надничаха риби телескопи с такива чудовищно ококорени очи, с каквито навярно си струва да се погледне Луната.

— Гупичка! — провикваше се някой някъде зад навалицата. — Най-малката, най-дребната, най-ситната.

— Инфузории… — предлагаше едва чуто напълно интелигентен човек и показваше на всички буркан, натъпкан догоре с инфузории.

Мене ме притискаха двама. Единият продаваше охлюви, а другият ги купуваше. Заклещих се между тях и купувачът така ми натискаше гърба, сякаш искаше да промуши рублата през него.

— Петела изпусна Червения неон! — изрева някой и тълпата се разпръсна.

Аз отскочих към празното място и едва не паднах върху някакъв човек, коленичил сред навалицата. Това беше Петела — прочутият продавач на рибки.

— Стой! — викна той и ме изгледа свирепо от долу нагоре. После се втурна да лази на четири крака и изведнъж — ох, дявол да го вземе! — заби нос в земята точно пред моята обувка и покри с устни една малка златисточервена рибка, която потрепваше на земята. Червения неон не се хваща с пръсти, а само с устни, само с устни, за да не се наранят нежните му перчици.

Петела скочи на крака и изплю неона в извита стъклена колба. Да, това беше Червен неон — рядка рибка от притоците на река Амазонка. Три и петдесет парчето!

А там, където продаваха гълъби, беше пълно и с народ, и с гълъби. Гълъби — клюнести, качулати, паунести, гащати и какви ли не още — се мятаха в кафези, в кошници, в пазвите и в ръцете на продавачи и купувачи. Десет… двадесет… петдесет… сто монаха пърхаха с криле, кълвяха коноп, преминаваха от едни в други ръце.

— Геврек! Здрасти, Геврек! — изрева някакъв младеж и тикна в лицето на Геврека юмрука си, в който стискаше гълъб. — Не щеш ли черен чистокръвен?

— Геврека дойде! Търси си монасите!

— Откраднали са му Монката!

— Кога?

— Вчера ли?

— Никой ли не е виждал моя Монка? — питаше всяка минута Геврека.

— Две рублички! Две рублички! — дърпаше ме за ръкава възрастен гълъбар. — Вземи, момче, няма да съжаляваш.

Геврека спря пред една клетка, в която имаше точно пет монаха. Това не бяха нашите монаси, но и тези бяха хубави, млади, снажни.

— Какво си зяпнал? — каза на Геврека стопанинът им, гълъбар грубиянин, по прякор Сплеснатия нос.

— Че какво? — каза Геврека.

— Такова — отговори Сплеснатия нос.

— Добре де, добре — каза Геврека.

— То се знае — добавих аз.

— Разкарай се — каза Сплеснатия нос. — Това не са твоите монаси.

— Голяма работа. Човек не може ли да погледне…

Ние се отдръпнахме, но Сплеснатия нос викна подир нас:

— Глупак си ти и това си е! Кифла!

Геврека пламна.

— Кой е кифла? — каза той, присви очи и подскочи към Сплеснатия нос.

— Изпусна Монката — глупак! На Птичия го търсиш — глупак на квадрат.

— Защо?

— Че кой ще тръгне да продава Монката на Птичия? Тук всяко куче го познава.

— Тогава къде ще го занесат?

— Мисли. С мозъка си.

— Не мога да се сетя — обърка се Геврека. — Къде?

Сплеснатия нос го погледна презрително и се изплю:

— В град Джобов.