Юрий Ковал
Пет отвлечени монаха (24)

Стая с цвят на какао

Ръката ни стискаше здраво и не мислеше да ни пуска. Напротив, към първата ръка се прибави и втора, не по-малко сурова и властна. Без да се наговарят, ръцете ни поделиха. Сега едната държеше Геврека, другата — мен.

Някъде високо над ръцете просветваха огромни рижи мустаци. Те помръдваха като пипала на октопод.

Да се забравят такива мустаци, беше невъзможно. Неотдавна те пиеха квас и миришеха елмаза, а сега в тъмния вход трепкаха като лъчи на прожектор и сламената шапка, отразявайки светлината му, проблясваше над тях.

— Тия ли са, или не? — чу се изпод шапката.

— Тия са — отговори познат глас. — Същите.

До Мустакатия се беше изправил вълшебният стрелец Вася.

— Защо? — захленчи Геврека. — Пусни ме!

— Мълчи, не мърдай! — заповядаха мустаците, а ръцете веднага нарушиха заповедта и ни побутнаха напред: — Тръгвай!

— Сега пък накъде?

— В отделението — отвърна Мустакатия, решително ни изтика на улицата, здраво стисна ръцете ни и ни поведе.

Вълшебния стрелец тръгна отпред, сякаш показваше пътя. Той изтича по една кафява стълба, украсена с дърворезба, отвори вратата и ние се озовахме в стая, където зад дървена бариера беше седнал милиционер.

— Здраве желаем! — викна милиционерът.

— Иди да обядваш, Фрезер — отвърна Мустакатия и като отвори една тапицирана с шоколадова мушама врата, ни въведе в някакъв кабинет с тапети с цвят на какао.

На масата седеше човек в сив костюм и си чистеше револвера. Чистеше го грижливо и застрашително. После го вдигна и се прицели в огнеупорната каса.

Касата трепна. Геврека замижа.

„Сега ще гръмне“ — помислих аз.

— Какво ново, другарю старшина? — попита сивият костюм и прибра огнестрелното оръжие в същата каса.

— Има нещичко, другарю капитан — отвърна Мустакатия.

— По-точно?

Стрелецът Вася изрови от джоба си елмаз-стъклорез и го сложи на масата.

— Не виждам нищо ново — каза капитанът.

— А вие го помиришете, другарю капитан — подсказа Вася.

Спокойният до този момент капитан изведнъж трепна и удари с юмрук по масата:

— Пак ли? Миришем, душим, а каква полза? Друго, питам, има ли?

— Ами тези двамата — отговори Мустакатия и ни побутна към масата.

Най-сетне капитанът погледна към нас и очите му веднага като свредели пробиха в гърдите ми няколко малки дупчици, през които проникнаха в душата ми. Почувствах, че ставам на решето.

— И тези ли ще ги миришем? — свирепо попита капитанът.

— Изглежда, ще се наложи — отвърна старшината, наведе се над нас и мустаците му меко се разпериха настрани.

— Накъде тичахте?

— Ами към гарата — захленчи Геврека.

— Без „ами“. Тези твои „амита“ ги забрави! Откъде бягахте?

— От стрелбището.

— А какво правехте там?

— Търсехме монасите — отвърна Геврека и мустаците на старшината мигновено щръкнаха към небето, капитанът трепна, а Вася така се усмихна, сякаш точно това беше очаквал.

— Монасите ли? — повтори старшината и мустаците му ехидно се кръстосаха като буквата „Х“. — И какви такива монаси ви трябваха?

— Гълъби.

— Как така гълъби? Какви гълъби?

— Стоп! — прекъсна ни капитанът. — Нищо не разбирам. Старшина Хлебарков, доложете обстановката. Бъдете кратък.

Старшината се навъси. Мустаците му придобиха строг вид.

— Днес от сутринта — каза той — продължихме разследването по делото с кодово название „Чувал“. В единадесет часа и нула минути нашият човек Василий Гуляйджийски забеляза Подозрителния, който носеше кожено палто, кожен каскет, кожени панталони и кожени обувки. Както се изясни, Подозрителния е завеждащ стрелбището и се скрива под прякора „Моня Кожения“. До Подозрителния се намираха малолетните заподозрени, които помагаха при пласирането на елмаза-стъклорезач. Беше решено заподозрените да бъдат проследени и нашият човек ги проследи до стрелбището, където всички подозирани се оказаха налице. След известно време малолетните изхвръкнаха от стрелбището и се юрнаха нанякъде, натоварени очевидно с престъпна задача. Тогава ние съвместно с Гуляйджийски ги задържахме и ги доставихме в отделението.

Старшина Хлебарков завърши словото си и мустаците му издадоха звук, наподобяващ бурни аплодисменти.

— Така — каза капитанът. — А вие какво ще кажете, малолетни заподозрени? Какво правехте на пазара?

— Търсехме си гълъбите! — отвърна Геврека. — А ако на вас ви трябват монасите, вървете, тичайте, докато играят лото.

— Какво? — намръщи се капитанът. — Кой играе лото?

— Монасите, пет души. Седят в задната стаичка и играят лото.

Капитанът ме погледна.

— И ти ли видя монасите?

— То се знае — отвърнах аз.

— Какво?

— То се знае — повторих и се изкашлях. Изглежда, имаше шанс да се разприказвам.

— Ти това твое „то се знае“ го остави! Говори по същество.

Стана ми задушно. В двора, на улицата тези думи ми стигаха, но за милицията трябваше да обогатявам речника си.

— Какво да говори — помогна Геврека. — Петима монаси седят и играят на лото…

— Стоп! — прекъсна го капитанът. — Нека той да говори!

Изпотих се. Не знаех нито откъде да започна, нито имах думи и багрила. В писмена форма все някак бих изложил цялата работа, но устно, пред хора нямах сили. Аз и в училище винаги страдам и учителите се мъчат с мен.

— Ти какво, езика ли си глътна? — попита капитанът. — Как се казваш?

— Юрка — отговори Геврека.

— А ти?

— Геврек.

— Хубаво име — неочаквано го похвали капитанът. — Просто да ти завиди човек. Кой ти го измисли?

— Момчетата — отговори Геврека и се изчерви.

— Много ти подхожда — забеляза капитанът. — Какво си се огънал като геврек? Я се изправи!

Геврека поизправи рамене, изпъчи корем.

— Е, Геврек, разказвай как стоят работите.

— Откраднаха ни гълъбите и ние дойдохме в Джобов да ги търсим.

— Къде ги откраднаха? Кога? — попита капитанът и извади едно тефтерче.

Докато Геврека разказваше, той си отбелязваше в него нещо с моливче. Вася Гуляйджийски също извади тефтерче като капитанското, но моливчето му беше по-късо.

Старшина Хлебарков не извади тефтер, затова пък мустаците му нито за секунда не оставаха без работа. Те ту провисваха печално като клони на плачеща върба, ту изведнъж щръкваха като игли на бодливец, а миг след това се превръщаха във ветрило и нежно вееха на собствената си брада. Към края на разказа в мустаците пламнаха разноцветни искри и ми се стори, че не мустаци, а опашка на райска птица стърчи под милиционерския нос.

Изобщо мустаците правеха такива фокуси, че капитанът реши да ги призове към ред.

— Престанете! — строго каза капитанът. — Пречите ми да слушам.

Старшината се изчерви. Мустаците срамежливо се отпуснаха върху раменете.

— Моля, опишете по-подробно монасите.

— Какво има да се описва — всичките са плешиви. Единият има брада, другият — нос. А у другите изобщо не се забелязва лице.

— Всичко съвпада — каза капитанът. — У другите няма какво да се види. А брадата е известният бандит по прякор Барабана. Онзи с носа е старият крадец Хръкльо. Другите са дребни риби — Пилето и Воденичния камък. Но най-опасният, разбира се, е Моня Кожения. Не знаех, че е „монах“.

Капитанът вдигна слушалката на телефона, врътна два пъти диска и каза отчетливо:

— Да се обкръжи двеста и осемнадесети сектор.