Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Пять похищенных монахов, 1977 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Мая Методиева-Драгнева, 1984 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Юрий Ковал
Заглавие: Пет отвлечени монаха
Преводач: Майя Методиева-Драгнева
Година на превод: 1984
Език, от който е преведено: Руски
Издание: Първо
Издател: Държавно издателство „Отечество“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1984
Тип: Повести
Националност: Руска
Печатница: ДП „Димитър Благоев“
Излязла от печат: август 1984 г.
Отговорен редактор: Лилия Рачева
Редактор: Добринка Савова-Габровска
Художествен редактор: Венелин Вълканов
Технически редактор: Петър Стефанов
Рецензент: Жела Георгиева
Художник: Г. Калиновски
Коректор: Снежана Бошнакова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1554
История
- — Добавяне
Появяване на гражданина Никифоров
Уличните фенери още не бяха запалени. В дворовете беше мрачно, а във входовете — тъмно.
Свечеряваше се и повечето съседи бяха излезли навън да си побъбрят и да подишат чист въздух. Пръснати по цялата „Крестянская застава“, те стърчаха пред входовете по двама, по трима, на групички. Пред нашия вход имаше даже малка тълпа: Райка Паякова, баба Вълк, разни техни познати и непознати от съседните блокове, че даже и надошли от близката „Дъвкачевска“.
Чуваха се откъслечни фрази, отделни думи:
— И какво, както са си с раса ли ги отведоха?
— Пълен куфар с пари…
— Че как ще се поберат в кошница?
— Пу! — плюна Геврека. — Дрънкат разни врели-некипели.
Сразен от колекцията пера, той посърна съвсем и уморено седна на пейката под американския клен.
— Мога и нови монаси да си намеря, но като Моня втори няма.
— То се знае — кимнах аз.
Геврека въздъхна, прегърна коленете си и се прегърби. В тази поза напълно оправдаваше прякора си. Поначало той беше много висок, по-висок от мен с три мои глави и с четири негови. Преди всички му викаха Дългун и той нарочно взе да се прегърбва, за да изглежда по-нисък, а пък стана Гевречето.
— Ако у някого имаше благородство, това беше Моня. У него имаше мисъл. А как само се премяташе във въздуха — същински акробат!
Тълпата пред нашия блок се люшна, заблъска се, надойдоха още хора, понесоха се викове от рода на: „Я чакай! Стой!“.
— Геврек! — викна някой. — Геврек, насам! Пипнахме един подозрителен.
Ние веднага изскочихме навън.
— Ето го! — викаше баба Вълк. — Ето го Заподозрения! — и здраво стискаше ръкава на някакъв гражданин, който се бранеше с гребло.
— Кой си ти? — напираше от другата страна чичо Сюва. — Защо се въртиш тук? Какво душиш?
— Аз съм Никифоров — обясняваше Заподозрения, мъчейки се да се откачи. — Вървя си, никого не закачам и изведнъж ме спипаха.
— Сега вече, драги, няма да се измъкнеш.
— Няма да се измъкна — съгласи се гражданинът Никифоров. — Спипаха ме най-накрая…
— Спипахме те, спипахме те — потвърди баба Вълк и бутна с лакът гражданина Никифоров. — Навърта се тука, души къде има нещо да свие…
При тези думи бабичката показа как точно гражданинът Никифоров „души“ и това наистина беше застрашително.
— Признай си — бърка ли в бюфета?
— Бърках.
— И къде дяна монасите?
— Какви монаси?
— Много добре знаеш какви.
— Не познавам никакви монаси — заинати се иначе сговорчивият гражданин. — Защо ли ми трябваше да минавам през тази пряка?! По всички улици си ходех, никъде не ме спипаха.
— Не ни баламосвай! — каза баба Вълк. — По покрива се катери, греблото си показва и хоп — гълъбите ги няма.
— Нищо подобно — отново се заинати гражданинът Никифоров. — Не съм се качвал на покрива и греблото си не съм показвал.
— Показваше го, показваше. Сама видях. Качи се на покрива и показа греблото, маскираше се на антена — тръсна баба Вълк и замахна с ръка.
Но тук деликатно се намеси Геврека:
— Бабче, недей…
— Сега пък какво? — обърна се недоволно баба Вълк.
— Бабче — повтори Геврека, — не може да си видяла, че се качва на покрива. Нали беше в асансьора.
— Може да съм имала бинокъл! — изрепчи се тя и веднага млъкна, защото какво общо имаше тук бинокълът?
— Какво общо има тук бинокълът? — рече гражданинът Никифоров. — Вие, мадам, нещо сте объркали. Е, аз тръгвам.
Той ни обърна гръб, трепна и изведнъж с все сила търти да бяга. След секунда от гражданина Никифоров нямаше и помен. Аз нарочно се огледах да видя няма ли някъде помен — нямаше.