Юрий Ковал
Пет отвлечени монаха (35)

Време е да се позагреем!

Геврека почти не се вълнуваше. Странно спокойствие имаше в неговия тон и в гласа му, нечувано спокойствие, бих го нарекъл джобовско. А мене ме обливаше топла и студена, съвсем московска пот.

— Това е направо глупаво — говореше Геврека. — Да идеш на баня и да не влезеш в парилнята. Не се бой, нали сме голи. Голи не може да ни познае.

На мен обаче ми се струваше, че няма да е трудно да ни разпознае даже и голи. Влязох в парилнята с рамото напред и дори малко гърбом, за да не приличам на себе си. В къпалнята господстваше някакъв пенест шум, състоящ се от шумолене на лико, цопване на единични едри капки, звън на шуртяща вода. По каменните пейки лежаха и седяха бледо сивкави хора, които сапунисваха главите си и се търкаха с гъби, а пред обкованата с желязо врата в дъното на залата се тълпяха голи граждани с брезови клонки в ръка и с шапки на глава.

Тази врата водеше към парилнята.

Един дангалак с ръкавици и зелена филцова шапка препречваше пътя на тълпата.

— Чакай, не напирай! — викаше той и изтласкваше назад нетърпеливите. — Парата още не е готова. Къде бе, слонове?! Татето приготвя парата.

— Отваряй вратата! — напираха слоновете. — Измръзнахме. Време е да се позагреем.

— Време е да се позагреем! Време е да се позагреем! — викаха и другите, сред които забелязах и Моня.

Вратата на парилнята изскърца и от нея се показа хилаво старче. Това беше Татето, което приготвяше парата.

— Хайде! — каза той и всички се юрнаха в парилнята.

Тук беше полутъмно. Електрическата крушка, омотана със стоманена жица, се задъхваше в парата.

Плътната и гъста горещина ме сграбчи за раменете още от вратата и почувствал някаква пареща треска, аз се разтреперих. Сякаш ми стана студено от неописуемата горещина.

В редица по един желаещите да се загреят се приближиха до стълбата, която водеше нагоре, към тавана, към онази дървена площадка — нещо като одър. Именно там беше истинският ад — черен и оловносив.

Любителите на загряването падаха на колене и лазеха по стълбата нагоре.

Татето беше приготвило такава пара, че не можеше нито да се стои, нито да се седи. Горещината се спускаше от тавана, между него и черните, сякаш намазани с катран дъски, оставаше съвсем малко място и в това тясно място се сбутаха и Татето, и Моня, и останалите любители, и ние с Геврека.

Всички се натъркаляхме мълчаливо един до друг на черните дъски. Горещината смазваше. Дишах с отворена уста и гледах как от върховете на пръстите ми се стича пот. Миришеше на горещ хляб.

След като полежаха така минута-две, някои взеха да се размърдват. Един по-нетърпелив махна с брезовите клонки, но другите веднага се развикаха:

— Чакай! Дай да подишаме!

И отново всички задишаха — кой нежно, кой проточено, кой леко пресипнало като заек. Нетърпеливият не можеше повече да трае и пак размаха клонките. От махането прииждаха парещи вълни.

— Абе ти да не си вентилатор?! — викнаха срещу него, но да се спре нетърпеливият, беше просто невъзможно.

А ето че и Татето скочи, разсече с глава огнения въздух и викна:

— Давай!

Само след две секунди цялата парилня се шибаше с брезови клонки. Клонките с ярост и наслада се спускаха от тавана като жар-птици, изхвръкваха отдолу, шибаха отстрани, ласкаво галеха, шляпаха, пляскаха, шептяха. Престарелият Тате боравеше едновременно с две снопчета — дъбово и брезово.

— Моето е евкалиптово! — викаше някой.

— Лиснете още четвърт чашка — молеше Татето. — Добави!

Кожата му беше придобила цвета на печен картоф, а до него като играчка за елха сияеше малиновочервен дангалакът със зелената филцова шапка. Себе си не виждах, но Геврека от млечен стана мандаринов, после краката му запламтяха като залез, а главата му заприлича на факел.

От виковете и бъркотията с клонките сърцето ми се разхлопа, а от близостта на Моня затупа в ушите ми. Сграбчих Геврека за ръката и го помъкнах надолу по стълбата.

— Нека още малко да се посгреем — мъркаше Геврека с омекнал глас и кимаше с огнената си глава, но аз все пак го измъкнах от парилнята и го закарах на душовете.

Измихме се набързо, върнахме се в съблекалнята и се стаихме на троновете си. Аз треперех от страх и се надявах само, че Моня няма да забележи липсата веднага. Но той я забеляза. Веднага.

Излезе от парилнята като сварен морков, погледна към трона си и краката му се подкосиха. Коленичи и надникна под трона.

— Пространственико! — прошепна той. — Липса!

— Какво става? — притича Ликовицата и без много да му мисли, също падна на колене и се навря под трона.

— Другари, липса! — шептеше Моня, мърдаше треперещите си устни и бързо намъкваше кожените си гащи и жилетката.

Погледът му скачаше из цялата съблекалня, търсейки панталоните, и изведнъж се натъкна на древните римляни, които излизаха от парилнята. От очите му изхвръкна подозрителна светкавица.

— Плешивия, къде са панталоните? — затича се той към Тибул.

Поетът се стъписа:

— Какви панталони?

— Липса, другари! — обясни Ликовицата.

Тибул долетя до своя трон, сграбчи собствените си шоколадово-вишневи панталони и ги размаха като корабно знаме.

— Тези ли са?! — провикна се той през цялата зала. — На̀! Вземи ги! Притрябвали са ми твоите панталони! Осем ги имам в гардероба!

— А знаеш ли аз колко имам? — възкликна Тиберий, който не желаеше да бъде по-назад от поета. — Знаеш ли колко панталона имам аз?

— Чакайте — намеси се Ликовицата. — А обувките ти тука ли са?

— Обувките ли? — тъпо повтори Кожения. — Не знам къде са ми обувките.

Междувременно той отдавна беше успял да си нахлузи обувките. Изобщо беше се облякъл от глава до пети и не му стигаше само един, но твърде важен детайл, за да добие човешки вид.

— А знаеш ли колко обувки имам? — продължаваше нападките Тибул, но Кожения махна с ръка и изведнъж се приближи към мен и с два пръста отгърна чаршафа ми.

— Ти не видя ли кой ми взе панталоните?

Сърцето ми удари за последен път. Подадох се от чаршафа и проточих врат сякаш за брадвата на палача.

„Не знам кой ви е взел панталоните“ — исках да кажа, и не можах. В тази история имах право само на една фраза. Една-единствена. И повече както и да го въртиш, не можах да кажа.

— То се знае — изтърсих аз и брадвата надвисна над главата ми.

— Копойче! — изсъска Кожения. — Куче такова!

Брадвата със свистене разсече въздуха и ми отряза главата. Главата се търкулна по пода към къпалнята, но Моня ловко я хвана за ушите.

— Я го пусни! — викна Геврека, скачайки от мястото си.

— Кой? — викна Кожения. — Ти ли? Копойчета!

И той протегна ръка, за да сграбчи и Геврека, но в този миг се чу сух и официален глас:

— Гражданино! Вашите документи!

Прегретия с дъбовите клончета на главата потупваше Моня по рамото.