Юрий Ковал
Пет отвлечени монаха (14)

Птичия пазар

Всяка събота в шест часа сутринта на Таганския площад се появяват странни хора. Изсипват се от метрото, раздърпани и загрижени, и тичат през площада. Те мъкнат превързани с въжета куфари и сандъци, корита и туби, от джобовете им стърчат колби, висят гумени маркучи, на гърба на всеки тежи издута раница, от която нещо се просмуква, капе, тече.

Това са постоянните продавачи, запътили се към Птичия пазар. Те развъждат с години риби, канарчета, зайци, хамстери. Ловят ларви от хирономуси и живородки във вировете из покрайнините на Москва, за да могат всяка събота, всяка неделя да бъдат на Птичия. Тези хора са основата, гръбнакът на пазара, те са китовете, на които се държи Птичия пазар.

След час Таганския площад е разрязан на две от дълга опашка. Автобусите не стигат. Десетки постоянни и стотици случайни купувачи изгарят от нетърпение да идат на Птичия пазар. Особено нетърпеливи са случайните. Очите им са широко отворени и всичко — даже опашката за рейса — предизвиква учудване и смях. Помиярчето, което наднича от пазвата на съседа, им се струва нещо уникално. Много от тях отиват на Птичия за първи път, искат всичко да видят, всичко да купят и ако някой носи в джоба си въженце, трудно е да се предвиди каква ще е съдбата му. Въженцето може да върже аквариум, а може и да домъкне в къщи пес с клепнали уши.

А Птичия вече отдавна кипи. Тълпата е задръстила всички улички и кьошенца, сакчета за риба и гълъби излитат над нея, в краката й се лее вода от аквариумите, викат деца, зъбят се фокстериери и някое канарче на стойност десет рубли пее, та се захласва. От „Таганка“, от „Яуза“ и от „Крестянская застава“ на Птичия пазар долитат и врабчета, и гарги, и врани, и гълъби — единствените птици, които тук не се продават и не се купуват, разбира се, ако не са дресирани. Но де да можех да си купя дресирано врабче!

Чудновати, съвсем неочаквани неща може да си купи човек на този пазар!

Ето, там се е изправил един дядка с шапка ушанка, носът му прилича на круша, но е червен като ябълка, в ръцете му книжна кесия, в която има нечуван специалитет — сушен циклоп. Много години стои дядката на своя пост, но запасите от сушен циклоп не секват.

Хей там пък стърчи черновежд гражданин с напрегнато от дълбоки размисли лице. На гърдите му — табелка:

ДОБЕРМАН-ПИНЧЕР

Той гледа навъсено минувачите и сърдито им предлага:

— Купете си сукалче.

В една пазарска чанта в краката му се боричкат кутренца, които никой не купува.

— Кой иска да си осинови едно кученце? — омеква черновеждият.

Но какво са някакви си кутренца — само на Птичия могат да се срещнат хора, които упражняват най-рядко срещания на света занаят — продават пясък. Никой никога не се е сещал, че пясъкът трябва да се продава, но на Птичия са се сетили — продават го и го купуват. Само че пясъкът трябва да е едър и зърнест, горе-долу като варена елда, и струва пет стотинки чашата.

На Птичия може да се купи кораб фрегата, изцяло направен от миди, с някоя изсъхнала морска звезда на носа, може чисто и просто да се купи парче стъкло, но такова, което сияе с всички цветове на дъгата и прилича на брилянта „Кралица Антоанета“. Не зная кому и за какво е нужно такова стъкло, а и не е там работата. На мене например ми е все едно какво ще продавам или ще купувам — стъкло, фрегата, сушен циклоп — само и само да съм всяка събота и неделя на Птичия, да се блъскам в тълпата, да подсвирквам на гълъбите, да галя кучетата, да надничам в гърлата на мюретата^[1], да вдигам за ушите питомни зайци или пък да измъкна от пазвата прозрачна колба и да викна:

— Кой търси жива вода? Насам!