Юрий Ковал
Пет отвлечени монаха (28)

Преследването

Мотоциклетът ревеше.

Ревът му, погълнал мирните джобовски звуци, се чуваше чак тук, на мостика.

— Дай газ! Дай газ! — викаше капитанът от коша.

Вася даваше. Извиваше дръжката на газта и с всичка сила се притискаше към резервоара.

— Ето, ето! — вълнуваше се Геврека. — Сега ще го спипат.

Ала Вася и капитанът така и не можеха да спипат Кожения, макар че надуваха с всичка сила. Имаше нещо загадъчно в това — та каруцата с Моня на борда беше близо, най-много на тридесет метра.

— Какво става? — вълнуваше се Геврека. — Той да не е омагьосан?

Но Кожения не беше омагьосан. Омагьосан беше пътят. Много години наред бяха го омагьосвали булдозери и стада крави. Магиите им бяха направили толкова дупки, че пътят беше превърнат в нещо, което не приличаше на нищо. Всъщност отстрани, в профил, пътят наподобяваше донякъде гребена на тритон. Но докато тритонът сам си живее във вода, по този път имаше вода в дупките и коловозите, в които рано напролет идваха да хвърлят хайвера си тритони от Джобовския вир. В някои от дупките се въдеше и каракуда.

Вкопчил се в пътя, моторът от време на време се скриваше от погледа ни, а на негово място избиваше фонтан, сякаш бе открито нефтено находище.

Конят беше по-умен от мотоциклет, дори и от милиционерски. Конят знаеше дупките наизуст, чувстваше накъде да направи крачка. Впрочем каруцата понякога подскачаше и с четирите си колела, а от време на време и плуваше като гемия.

— Пази се! — викна Кожения и метна един бидон.

Бидонът прелетя над главата на капитана, свистейки като реактивен самолет.

— Дай газ де! Дай газ! — молеше капитанът, но Вася и без това караше на най-високи обороти.

Нещо трябваше да се измисли и капитанът реши да рискува. Отвинти коша в движение и скочи на задната седалка. Кошът не измина и един сантиметър и потъна.

Моторът веднага се понесе напред. Разстоянието между каруцата и него бавно намаляваше.

— Давай! — крещеше Геврека от трибуната. — Надувай!

— Пази резервоара! — викна Кожения и метна още един бидон. Разстоянието между мотора и коня започна да се увеличава.

Като видя това, Кожения се развесели. Оглеждаше се усмихнат, показваше среден пръст, вдигаше каскет за поздрав и махаше с него за сбогом. Краищата на палтото му плющяха от вятъра като пиратско знаме.

Капитанът извади пистолета си.

Прегърна по-здраво Гуляйджийски с лявата си ръка, а с дясната се прицели. Моторът обаче така се мяташе, че изстрелът заплашваше със самоубийство.

Моторът с пълен хол пльосна в една особено коварна дупка и капитан Болдирев излетя от седалката.

Той висеше във въздуха, хванал се за шията на Вася, а моторът продължаваше да хвърчи напред. Ще не ще, капитанът изтегляше Вася от седалката.

Работата можеше да свърши зле. Всяка минута те и двамата можеха да се намерят в калта, а това щеше да има лоши последствия. Вася и капитанът щяха да изостанат от Кожения веднъж завинаги.

Незабавно трябваше да се вземе някакво решение и капитанът реши. Пусна Вася. Вася остана на седалката, а самият капитан прелетя над пътя и за да не падне в калта, направи двойно салто. Приземи се на банкета, здраво стъпил на краката си. По сивия му костюм нямаше нито едно петънце.

Моторът скочи напред, настигайки каруцата, а капитанът вдигна пистолета.

Екна изстрел. Куршумът удари едно от колелетата, изби му особено важна спица и то изхвръкна. Кожения падна от каруцата в една локва и като камък потъна на дъното.

В средата на локвата израсна кафяв мехур, пукна се бавно, а когато Вася пристигна, водата вече беше се успокоила. Дори кръгове нямаше на повърхността й. Вася изключи мотора, слезе, наведе се и погледна към дъното на локвата.

— Удави се! — викна той и безпомощно погледна капитана.

Изведнъж отпред, на около двадесет метра от Вася, от една друга локва на пътя се показа мокър каскет. Кожения изскочи от водата, изтръска се така, че за миг около него се появи дъга, и се юрна през есенниците.

— Стой! — викна Вася и хукна след него.

От джобовския мостик се виждаха добре малките фигурки, които се движеха към тъмнеещата вечерна гора. Ето — на полето остана само една фигурка, ето — и тя се скри зад брезите.

Капитан Болдирев отиде при коня, ласкаво го потупа по гърба. После нагласи падналото колело, обърна каруцата и тръгна назад към град Джобов, събирайки пътьом празните бидони, коша, мотора.

Но това ние вече не го виждахме, защото отдавна пътувахме с влака към къщи. Към Москва. Към улица „Чадърска“.