Юрий Ковал
Пет отвлечени монаха (30)

Утрото на Похитителя

Моторизираният милиционер настигна Похитителя, удари го с предната гума по петите и го свали като гълъб, улучен в полет.

„Събуди се!“ — викна отчаяно Похитителя, рухна на земята и най-сетне се събуди.

Лежеше на пода в собствения си апартамент. Над него стърчаха на тънките си крака телевизорите, в кафеза се мятаха монасите.

Някой звънна на вратата и Похитителя трепна за втори път. Това не му хареса. Свил волята си в юмрук, той мислено си заповяда да не трепва повече, отвори вратата и не можа да се сдържи — трепна пак.

На вратата се беше изправил човек, изпръскан от глава до пети с кал, а от джобовете на коженото му палто стърчеше сивкава слама.

— Монка! — възкликна Похитителя. — Ти ли си?

— Какво, не ме ли позна? — заядливо попита Моня Кожения и изтри потта от челото си. — Чак от Джобов идвам пеша при теб. Капитан Болдирев ни спипа всичките. И Хръкльо загази, и Пилето.

— А Барабана?

— И Барабана изгоря.

— Нямаш ли опашка?

— Какви ги дрънкаш? Посипал съм следите с „тайнинска“ смес.

— С какво?

— С „тайнинска“ смес, не си ли чувал? Изобретил е един старец от гара Тайнинка. Прах срещу милиционерски кучета. Махорка, пипер, счукан чесън и лопен-овча опашка. Кучето не само обонянието си губи, ами направо носът му окапва. Ще ти сипя половин чашка да го опиташ.

Кожения извади от джоба си табакерата от крокодилска кожа и изсипа на дланта си малко червеникавокафяв прах. Похитителя рече да го помирише, но очите му веднага станаха като недоузрели череши, а носът му подскочи и взе да танцува, кихайки отчаяно.

През това време Кожения оглеждаше квартирата.

— Все с дреболии ли се занимаваш? — попита той, когато Похитителя се накиха.

— Какво искаш да кажеш?

— На сандъци ли си минал?

— Какви сандъци? — не разбра Похитителя. Днес той още от сутринта загряваше бавно, а и „тайнинската“ смес го беше замаяла.

— Ами тези, с дупката.

— Гълъбите излизат от мода, а телевизорът е модерна вещ.

— Глупости — каза намръщено Кожения. — Детски играчки. А ти си човек на възраст, трийсет и седем лазарника. Време е да помислиш за нещо по-сериозно.

— Какво им е несериозното на телевизорите?

— Какво им е сериозното? Сандъци за краставици.

— Ами четири програми, различни предавания…

— Няма какво да се гледа — каза Моня и така ядосано махна с ръка, че Похитителя смени темата.

— А аз съм тръгнал за Джобов — каза той. — Трябва да разкарам едни гълъби.

— Монасите ли?

— Ти откъде знаеш?

— Вчера на нашия пазар два червея си търсеха монасите; аз по едно време помислих, че са от нашия занаят.

— Единият — дангалак, другият със стърчащи пирги.

— Точно така.

— Приличат на моите клиенти. Значи вчера са били в Джобов, а днес сигурно ще идат на Птичия. Точно сега е моментът да ида в Джобов.

— Изчезвай, а аз ще остана тук. Трябва да се измия.

— Няма да стане — каза Похитителя. — Спряха водата.

— Как така?

— Тук често е така. Все нещо ремонтират. Иди на баня. Воронцовската има почивен ден. Иди в Тетеринската.

— Стига си лъгал — каза Моня и го погледна втренчено. — Не искаш да се връзваш с мене! Страх те е!

— Че от какво ще ме е страх! — възмути се Похитителя. — Спряха водата и толкова.

Моня отиде до чешмата и отвъртя крана. Медният кран забълбука като глухар и пусна една ръждива капка.

— Да-а-а — каза Моня, завинти крана, потупа Похитителя по рамото и се упъти към входната врата.

Похитителя затвори вратата след него и въздъхна с облекчение. Той наистина нямаше никакво желание да се връзва с Кожения. Моня Кожения беше опасен човек, а с опасни хора Похитителя никога не се беше връзвал.

„Защо ще се връзвам с опасни — разсъждаваше той. — По-добре да се вържа с неопасни. Но, честно казано, и с неопасни понякога е опасно да се връзваш. Днес е неопасен, а утре стане толкова опасен, че яка ти душа. Най-добре е с никого да не се връзваш.“

Похитителя внимателно гледаше през пердето как Моня излиза от входа, пресича улицата, качва се в трамвая.

„Дали Кожения не доведе опашка?“ — питаше се той.