Юрий Ковал
Пет отвлечени монаха (3)

„Няма кой брезичката да скърши…“

За този Наемател трябва да се разкаже по-подробно, защото подозренията паднаха преди всичко върху него. Паднаха обаче малко по-късно, след около час, а в момента Наемателя от двадесет и девети апартамент си стоеше пред входа, слушаше музика и засега беше извън всяко подозрение. Впрочем стоеше доста умърлушен, с отпуснати рамене, свил глава, сякаш се страхуваше, че нещо ще падне отгоре му.

Изведнъж той разкърши рамене, гордо вдигна глава и тръгна право към нас. Да се стигне до нас обаче, не беше лесно. Геврека издухваше от устната си хармоника вече не дърво, а гъсталаци от музика, бодливи като шипкови храсти. Наемателя с мъка се провираше през тях, шлиферът му пращеше, а Геврека свиреше все по-силно и по-силно, сякаш искаше да превърне гъсталака в джунгла.

— Моля — рече Наемателя и протегна ръка.

— Какво има? — не разбра Геврека и откъсна хармониката от устата си.

— Музиката уталожва скръбта — каза Наемателя и внимателно му отне музикалния инструмент. Измъкна от джоба си носна кърпа на лилави цветчета, старателно избърса хармониката и я поднесе към устните си. Той не я налапа, както правеше Геврека, а направи фльонга с устни и доближи фльонгата до отворите прозорчета. Хармониката учудено прошепна: „Финкелщайн“.

Наемателя поклати недоволно глава и се зае отново да бърше и продухва хармониката. После направи още по-красива фльонга, очите му се насълзиха и тихо-тихо, печално и страстно засвири: „Няма кой брезичката да скърши…“.

И джунглите на Геврека веднага увехнаха, храстите клюмнала, листата опадаха, сгушиха се под американския клен и някак от само себе си край нас изникна златно пшеничено поле и брезичка, трептяща на вятъра. Наемателя свиреше, загледан в небето, полюшваше се леко и в зеления си шлифер постепенно заприлича на брезичката, която никой не обича и кой знае защо не иска да скърши.

Леля Паня се надвеси от прозореца да види кой свири, натъжи се кучето Валет, даже Райка намусено надникна през зеления лук и приглади косата си. Американският клен — нашето единствено дърво — разлюля клони в такт с музиката, а нашият дом, старият, пететажният, помръкна, размишлявайки над думата „скърши“.

— Хваща те направо за душата — каза чичо Сюва, — и те държи.

Той сбърчи лице и стисна с ръка гърлото си.

— Душата ми разкъса — каза той. — Не ме хващай така за душата! Моля те, не ме хващай!

Ласкаво, като плюш, музиката обвиваше етажите и под нейните звуци в двора влезе сухичка старица с черно палто. Тя се спря насред двора и вдигна към небето показалеца си.

Това беше баба Вълк.