Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Пять похищенных монахов, 1977 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Мая Методиева-Драгнева, 1984 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Юрий Ковал
Заглавие: Пет отвлечени монаха
Преводач: Майя Методиева-Драгнева
Година на превод: 1984
Език, от който е преведено: Руски
Издание: Първо
Издател: Държавно издателство „Отечество“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1984
Тип: Повести
Националност: Руска
Печатница: ДП „Димитър Благоев“
Излязла от печат: август 1984 г.
Отговорен редактор: Лилия Рачева
Редактор: Добринка Савова-Габровска
Художествен редактор: Венелин Вълканов
Технически редактор: Петър Стефанов
Рецензент: Жела Георгиева
Художник: Г. Калиновски
Коректор: Снежана Бошнакова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1554
История
- — Добавяне
Преметача и бегача
До вечерта ние някак оглупяхме.
Отдавна съм забелязал, че привечер хората оглупяват. През деня горе-долу се държат, но вечер оглупяват просто пред очите ти: гледат телевизия с часове, ядат много.
Та и ние бяхме оглупели. Гледахме Моня и не можехме да проумеем, че това е той. А той, белокрилият с черната качулка, се разхождаше по покрива и кълвеше трохи.
Най-сетне Геврека падна на колене, сграбчи Моня и го притисна до гърдите си, без да забележи, че на крака на великия преметач има пръстен от жица, с който е закрепена бележка. Исках да му обърна внимание на това, но не намирах подходящи думи, а в случая „то се знае“ не вършеше работа. Геврека не забелязваше бележката.
— То се знае — все пак казах аз.
Геврека не обръщаше внимание, духаше в носа на Моня и броеше перата му.
— То се знае де, то се знае… — продължавах аз.
Геврека се изплези и с върха на езика си взе да докосва клюна на Моня. Всичко това беше доста глупаво.
— То се знае, дявол да го вземе — не издържах аз. — Монката виждаш, а бележката — не. Да не си ослепял?
Геврека трепна, погледна ме изумен и притисна Монката към гърдите си.
— То се знае, някой трябва да ти отвори очите — продължавах аз, без да мога да спра. — Отвори си кепенците, на крака на Моня има бележка.
Геврека ме гледаше изплашено и нищо не разбираше. Тогава аз взех работата в свои ръце, измъкнах бележката. Ето какво пишеше в нея: „Копчето свърши работа. Останалите монаси, четири на брой, се намират в управлението на милицията в град Джобов. Гуляйджийски“.
— Какъв Гуляйджийски? — нервно питаше Геврека. — Откъде?
Най-сетне Геврека с Моня в ръце се затича към тавана, спусна се по стълбите и изскочи навън. Настигнах го едва на трамвайната спирка. Необикновено бавно се влачеше тоя трамвай, дълго-дълго чакахме влак на гарата. Влакът пълзеше, спираше на всяка гара. И все пак до Джобов стигнахме бързо, уцелихме точно момента, когато старшина Хлебарков хранеше гълъбите със салам.
— Като веществено доказателство вече не го бива — обясняваше старшината, — но за гълъбите става.
— Гълъбите не ядат салам — възразяваше Фрезер. — За тях са необходими зърнени култури от рода на елдата.
— Всичко е наред, Геврече! — смееше се Гуляйджийски. — Можеш да пускаш монасите да летят колкото си искаш.
Геврека се смущаваше, изчервяваше се, стискаше ръката на Фрезер и току броеше гълъбите.
— А ти доволен ли си? — питаше ме Вася. — Какво мълчиш? Кажи нещо, отдавна не сме те чували.
— То се знае — мърморех аз и дърпах Геврека за ръкава.
Привечер вече си бяхме в къщи и дори успяхме да пуснем гълъбите да летят. То се знае, дворът беше пълен с хора, някои даже бяха се качили на покрива, за да видят това чудо — монаси, летящи във вечерното небе.
Изведнъж откъм червената кооперация се чу рязко изсвирване. Свиреше Тимоха Гълъбаря. От края на „Чадърска“ излетя гълъб. Той шеметно мина край монасите, бял като сняг, и се устреми право нагоре.
Това беше знаменитият Бегач на Тимоха.
Щом го видя, Моня се откъсна от ятото и духна след него.
Геврека започна бясно да свири, мушнал в уста буквално всичките си пръсти; подкрепих го и аз, и чичо Сюва, и Райка Паякова, и леля Паня засвири бясно от своя етаж, и даже баба Вълк свирна така, че и умрелите можеше да събуди.
А Бегача беше вече високо и продължаваше с лек наклон да набира височина… Беше просто жалко, че няма облаци, за да ги разцепва в полета си на две.
След малко той замря във въздуха като чучулига, прибра криле и се понесе надолу като камък.
Моня веднага полетя около него — завъртя спирала.
Бегача падна на покрива на червената кооперация, като в последния миг разпери криле, а Моня се преобърна през крило, после презглава, почти докосна перчема на Тимоха и отново се устреми нагоре, за да настигне монасите.
Слънцето не се виждаше вече. Само опашката на залеза се аленееше зад кооперацията. На „Чадърска“ запалиха фенерите, а на небето се появиха две или три звезди. Улица „Чадърска“ се разстилаше под вечерното московско небе, виолетова и мрачна. Отгоре, от покрива, вече не се виждаха лицата нито на баба Вълк, седнала под американския клен, нито на подалия се от прозореца на третия етаж чичо Сюва. До нас долитаха само откъслечни думи:
— Сега да имаше сельодка…
— Намират ми се две червеноочки, заповядайте, бабо.
Съкооператорите притичваха от вход до вход, блъскаха се врати, светваха прозорци.
На празното място пак горяха щайги и край огъня се виждаше нечий разкривен силует с гребло в ръце. Той ту размахваше греблото, сякаш гонеше врани, ту го премяташе през рамо като автомат, ту пък ровеше с него в огъня. Накрая го счупи в коляното си, хвърли го в огъня и дълго седя клекнал, гледайки как гори.
Зад Червения блок на „Крестянская застава“ припламваха фарове на тролейбуси и коли, от метрото излизаха разноцветни човешки сенки, разпръсваха се на всички страни и само от време на време някоя сянка завиваше към нашата улица.
— Пак е закачила кокошката на вратата — чу се сърдит глас. — Купи си най-сетне хладилник!
— Я си гледай работата! — не премълча Райка. — Ще я закачам където си искам. Оставете ме на мира.
Райка се приближи до прозореца, поля с лейка кромида, надникна в двора, но в двора не се виждаше никой — нито баба Вълк, нито чичо Сюва. Не се виждаше и Наемателя от апартамент двадесет и девет.
Той седеше в къщи самотен и разглеждаше перата — червени и златни, скромни и пъстроцветни.
„Каква е ползата от тях? — мислеше той. — Няма да ми помогнат да полетя.“
Наемателя си спомни съня за Райка Паякова, но веднага му мина през ума: „Защо пък Райка? Тази груба жена. Та тя не може дори да се усмихне. Само обижда“.
Наемателя затвори албума, метна го на гардероба, облече си сакото и излезе навън.
От мрачен по-мрачен поседя той под американския клен, въздъхна и излезе от двора.
„Дълго няма да ме бъде“ — мислеше Наемателя.
От мрачен по-мрачен крачеше той по улицата, крачеше ли, крачеше, и не се обръщаше. А напразно не се обръщаше, защото след него вървеше Райка Паякова и се усмихваше, както умееше.