Юрий Ковал
Пет отвлечени монаха (39)

Плачът на Похитителя

По бузите на Похитителя се стичаха сълзи и блестяха от слънцето.

Той беше избягал на десет километра от Джобов и сега, дишайки тежко, седеше в крайпътната канавка, гледаше колите, които профучаваха край него, и плачеше.

„Нима съм хлътнал? — мислеше той и разтреперан си спомняше хъшлака, за когото и самият дявол не би допуснал, че е човек на милицията. — Не, не, не може да бъде! За телевизорите никой нищо не знае. Сигурно съм хлътнал само по линия на гълъбите, а по телевизионната засега всичко е наред.“

Похитителя се успокояваше, но не можеше да се успокои. От очите му се лееха сълзи на потоци и от слънчевата светлина лицето му изглеждаше като посипано със скъпоценни камъни. Навел поглед, той се опитваше да разгледа сълзите си. После извади от джоба си огледалце и като видя умореното си лице с черни кръгове под очите, зарида още по-силно.

Една сълза дълго вися на върха на носа му, а като повися, цамбурна като капка от чешма. На нейно място възникна нова, която приличаше на кристална висулка от полилей в Болшой театър. Тя падна върху листо на живовляк и се разби на хиляди пръски.

„Трябва да се започва нов живот — мислеше Похитителя. — Ще тръгна на работа като всички хора, понякога ще карам ски. А телевизорите ще върна на собствениците им. Така и така, ще кажа, крадях, но сега ги връщам, защото реших да започна нов живот. Ах, че хубаво ще бъде! Може даже във вестниците да пишат за мен статия под заглавие «Златен човек». Нека тази статия да започва така: «У този човек най-важното е душата. Тя е златна. Да, той е бил крадец. Но са крали талантливите му ръце, а душата се е стремяла да им попречи. Ръцете и душата повели борба. И ето, най-сетне душата победи и насочи ръцете към служба на общото дело! И тъй, да живее душата и да живеят ръцете, и да живее нашето общо дело!».“

Похитителя беше затворил очи и съвсем ясно виждаше вестникарската страница с въпросната статия, четеше я с горчива радост и плачеше, чувствайки как в гърдите му сияе златната душа, а в джобовете му тежат талантливите ръце.

„Трябва, трябва — мислеше той. — Трябва да се започва нов живот. И като начало ще зарежа краденето. Разбира се, няма да го зарежа изведнъж, а постепенно. Изведнъж никой нищо не зарязва. Даже пушенето не зарязват изведнъж. Ще зарежа краденето на гълъби, а телевизори засега ще продължавам да крада. Но по малко. Веднъж на седмицата. Засега и това е достатъчно. После — веднъж на месец, иначе ще ми е трудно да отвикна. Все пак телевизорът е приятно нещо, включваш го и гледаш. Пък и за бъдещата книга за престъпните ми деяния ще трябва да събера повечко материал.“

Тези мисли поуспокоиха Похитителя, той избърса сълзите си и изскочи на шосето.

Щом се върна в къщи, извади „Краткото описание“ и записа:

Днес преживях тежка душевна криза. Температурата на моето тяло е 37 и 2. Реших да поема кормилото на своя живот в ръцете си и да започна нов, съвършено нов живот, защото нямам вече сили да влача стария.