Юрий Ковал
Пет отвлечени монаха (37)

Надеждите рухват

Пред банята спря автофургонът от град Джобов. Кожения и старшина Хлебарков се качиха прегърнати по стълбичката му и фургонът се изтърколи по пресечката. Всички крале на Тетеринската баня бяха се показали от прозорците да го изпратят.

Да, „тайнинската“ смес не можа да помогне на Моня. Нещо повече, тя явно му беше навредила. Сърцераздирателната миризма беше се проточила от Джобов до Тетеринските бани и разбира се, кучетата, които случайно попаднаха на тази адска пътечка, веднага изгубиха обонянието си. Затова пък Гуляйджийски нито веднъж не загуби следата. Само носът му малко подпухна.

— Дребна работа — каза Гуляйджийски. — Ще го намажа с „перловски“ крем и дори и помен няма да остане. В Перловка живее едно старче, което изобрети крем против „тайнинската“ смес. Чудесно помага.

Гуляйджийски измъкна от джоба си шарен флакон от синьо стъкло и бръкна с малкия си пръст в него. Ние гледахме с дълбоко уважение как Василий Гуляйджийски си маже носа. А той го мажеше обилно и компетентно. Гуляйджийският нос пред очите ни добиваше предишните си размери.

— Чичо Вася — каза смутено Геврека. — Какво имахте в клонките си?

— Нищо — отвърна Гуляйджийски, като с широки заключителни мазвания придаваше на носа си завършен вид.

— Как така! Нали сам видях: нещо блестеше.

— В очите ти е блестяло. Ти изобщо имаш някакъв ненормален блясък в очите. Когато сграбчи панталоните, очите ти направо ме заслепяваха.

— Исках Ликовицата да извика милиция — каза Геврека и скромно присви очи, та поне малко да прикрие блясъка.

— Хайде, не се стеснявай — каза Гуляйджийски. — По-добре блясък, отколкото замъгленост. А с панталоните добре го измисли.

По улица „Тетеринская“ излязохме на „Садовая“, стигнахме до метрото и спряхме до продавачка на пирожки.

— У нас в Джобов пирожките са по-едри — каза Гуляйджийски и купи на всеки по една пирожка. — Само плънката им е колкото цялата тази пирожка. А и плънката ни е по-вкусна. Слагат повече лук. И подправки. А в тези има малко подправки.

— Да имаха дафинов лист, нали, чичо Вася? — каза, леко подмазвайки се, Геврека. Той ту притваряше, ту отваряше очи: за да не заслепи случайните минувачи.

— Нещо ново по вашия гълъбарник? Не намерихте ли следи на покрива?

— Намерихме едно копче.

— Покажи го!

Геврека извади копчето и му го подаде с уважение.

Гуляйджийски го повъртя в ръка и каза замислено:

— Сигурно е съвпадение.

— Какво? — не разбра Геврека.

— Не, не, съвпадение е. Капитанът търси един тип, който краде телевизори. Страшен телекрадец! Свие телевизора, а на прозореца остави копче: ту войнишко, ту моряшко. Вярно, досега железничарски не е имало. А и не може един и същ човек да краде и телевизори, и гълъби.

— Защо?

— Ами помисли сам: гълъби и телевизори. Прекалено различни неща. Не могат да съжителстват в един мозък.

— Ами ако мозъкът е такъв, че да могат?

— Не ми се вярва. Но… добре, ще взема копчето да го покажа на капитана.

Гуляйджийски измъкна от джоба си една малка кутия, подобна на тези, в които учениците носят писалки и моливи, и пъхна в нея копчето. Отвътре кутийката беше тапицирана с черно кадифе, а на капака пишеше: „За веществени доказателства“.

— Минете някой път към нас, чичо Вася — каза Геврека.

— Ще гледам да мина — обеща Гуляйджийски и добави, протягайки ми ръка: — А ти защо мълчиш? Искаш ли да дойда?

— То се знае — смутих се аз.

— Юнак! — каза Вася и ме тупна по рамото. — Карай, карай, учи нови думи.

Гуляйджийски направи две крачки и изведнъж бързо и неочаквано се смеси с тълпата. Ние гледахме след него, но той сякаш се беше стопил, само нечия ръка излетя над тълпата и махна на някого, но не беше ясно на нас ли махна, или на друг.

— Не ми се прибира — каза неочаквано Геврека. — Нямам сили да гледам гълъбарника.

В банята Геврека беше истински герой, и пред метрото, като се сбогуваше с Гуляйджийски, се държа както подобава, а сега изведнъж се вкисна.

Какво да правиш? Случва се понякога.

Понякога се случва да видиш човек, който тича нанякъде, яростно звъни по телефоните, иска билети, пропуски, кара се с продавачите, кипи и изведнъж се вкисва. На никъде не тича, нищо не иска, а гледа с угаснали очи мътния свят и вижда плакат:

ДРЪЖТЕ ПАРИТЕ СИ В СПЕСТОВНАТА КАСА

„Не мога — мисли си той. — Не искам да гледам и да виждам всичко това.“

Над него виси избеляло небе и глупавото слънце осветява с жалките си лъчи бледата руменина на хлътналите му бузи.

— Отмалял съм — казва си той. — Разбити надежди. — Седи в креслото, обул на бос крак домашните си пантофи, гледа телевизия, спи нервно, събужда се отегчен. Той може да умре, защото е загубил надеждата си.

Ние с Геврека също бяхме загубили надежда, но засега не се канехме да умираме.

Тръгнахме бавно към къщи, към улица „Чадърска“, а надеждата се влачеше някъде отзад, спря пред плаката „Дръжте парите си…“ и скоро съвсем изостана.