Юрий Ковал
Пет отвлечени монаха (19)

Кожения

Човекът, който ни показа Никифоров, беше с гръб към нас. В този малко превит, дълъг и тесен гръб се долавяше нещо фризьорско.

Над острите кожени рамене се виждаше черен кожен каскет, а отдолу, от палтото, стърчаха панталони от фина кожа и обувки с предизвикателен цвят.

Геврека се приближи към кожения гръб и смутено се изкашля.

Гърбът изпращя — човекът се обърна. За мое учудване той и отпред беше стегнат с кожа. От разкопчаното палто надничаше велурена жилетка, препасана с колан от недообработена кожа. Под жилетката — кожена фланелка.

— Какво има? — попита Кожения. Гласът му пращеше и скърцаше.

— Ние идваме във връзка с подстригването — започна Геврека и се обърка. — Не сте ли подстригвали… Ние сме от Москва… Във връзка с бръснаро-фризьорството…

Геврека махна с ръка, искаше да обясни, но не можа. Чувстваше се зле в Джобов. Да беше в Москва, при това на улица „Чадърска“, веднага би сграбчил фризьора за кожените рамене, но тук изгуби кураж и взе да мънка:

— Не са ли ви носили да подстригвате… Случва се, носят… Е, то и в Москва подстригват, ама…

— За какво стригане става дума? — надменно каза Кожения и извади от джоба ръката си с велурена ръкавица. В ръката му имаше малка табакера от крокодилска кожа.

— Казаха ни, че вие подстригвате… — запъна се Геврека.

— Аз да подстригвам? Що за глупости! Та аз през живота си не съм държал ножици в ръка. Виж, ако става дума за елмаз — моля. Реже всякакво стъкло във всички посоки.

Той извади от табакерата някакъв малък предмет, нещо средно между чукче и гъбичка, с желязна глава и дървено краче.

— Колко? — каза високо някой зад гърба ми.

Огледах се. Зад нас се беше изправил Луничавия нос, онзи същият, който досаждаше с въпросите си на Мустакатия с шапката.

— Колко струва? — попита Носа, облегна се на раменете ми и взе да разглежда елмаза.

— Десетачка.

— Давам петачка.

— Петачка за елмаз, който реже във всички посоки?!

— Петачката също е пари — каза Носа солидно. — Е, добре, ще прибавя още три.

— Прибави още две рубли.

— Абе, отстъпи поне една.

— Ако ти трябва елмаз — вземай го, ако не — пръждосвай се — каза Кожения, поклати елмаза и го мушна под носа на Луничавия нос. Онзи се наведе, оценявайки с поглед инструмента, и кой знае защо, го помириса.

— Добре — съгласи се той. — На̀ ти парите, давай елмаза.

— Така-а-а — казваше Кожения, като броеше парите. — Три… четири… седем… осем… а къде е последната рубла?

— Няма ли все пак да отстъпиш? — настояваше Носа и мушна елмаза във вътрешния си джоб.

— Ще ти отстъпя аз на тебе! — освирепя Кожения, сграбчи купувача за ръкава и се опита да бръкне във вътрешния му джоб. — Дръжте го, момчета!

Геврека подскочи към купувача отляво, притисна го:

— Ей, момче, на нас такива не ни минават!

— Добре, добре, успокой се — каза Луничавия и отстрани Геврека. — Заградихте ме отвсякъде.

Той извади от джоба си една рубла, даде я на продавача и се шмугна в тълпата.

Кожения загърна палтото си и тръгна в обратна посока, без дори да ни кимне.

Геврека гледаше объркано след него. Да, Джобов не беше лъжица за неговата уста. Лъжица за неговата уста беше улица „Чадърска“, а тук всичко ставаше другояче, даже въздухът беше особен, джобовски, вмирисан на бира и слънчогледови семки.

— Май че не казах каквото трябваше. Трябваше да го попитам за монасите.

— То се знае — потвърдих аз.

— Ами ти защо мълча? — разсърди се Геврека, хвана ме за ръката и ме помъкна към изхода. — Търси кожения гръб!

Втурнахме се през пазара; аз въртях глава на всички посоки, но вече никъде не видях кожен гръб. А и гърбове изобщо не се виждаха: пазарът ту гледаше изпод вежди, ту се обръщаше с рамо, ту показваше ухо, златен зъб, къдрав перчем и едва когато стигнахме изхода, пазарът изведнъж се обърна с гръб.

Изпъкнал и хлътнал, черен и кафяв се оказа гърбът на пазара в Джобов, но нищо кожено не се виждаше в него.

За сметка на това пък забелязах една жълта бъчва на колела, а до нея с чаша в ръка се беше изправил Луничавия нос. До него — Мустакатия със сламената шапка. Той също държеше чаша, от която се надигаше бял калпак от пяна. Пъхнал мустаците си в този калпак, Мустакатия разглеждаше елмаза стъклорез, който държеше в другата си ръка.

— Помиришете го, помиришете! — дочух аз.

Мустакатия избърса с ръкав мустаците си и приближи елмаза към носа си.

— Мирише на хляб — каза той.

— Квасът мирише на хляб, помиришете по-внимателно.

— Ти, Васка, имаш нос като на куче — каза Мустакатия и като отпи от кваса, пак помириса елмаза.

Геврека ме дръпна за ръкава.

— Хайде, ще изпуснем гърба! — извика той и ние изскочихме от портата, не от онази, в която се влизаше, а от другата, от противоположната страна.