Юрий Ковал
Пет отвлечени монаха (23)

Петима остригани монаси

Монасите седяха около масата, облечени в дълги черни одежди, а над тях на вълни на вълни се носеше цигарен дим.

Сред сивите вълни пламъкът на свещта се люлееше като корабно платно, а от масата се вдигаше като вулкан трилитрова бутилка, пълна с бира.

Монасите до един бяха подстригани нула номер. В първия миг това ме потресе. Голите им глави, осветени от свещта, сияеха над масата като кубета на църква. Под първото кубе надничаше къдрава брада, която отдавна не беше виждала ножица, под второто висеше като банан нос с грамадни ноздри. Другите две кубета бяха по-малки, светеха по-слабо и под тях лица не се виждаха, само уста, налапали цигари.

По масата бяха разхвърляни монети и картони, разчертани на квадратчета.

Ноздрестият извади от една синя торбичка малка дървена бъчвичка с резбована цифра, от тия, с които се играе „лото“, и обяви:

— Седемдесет и седем!

— Бандитизъм — каза брадатият.

Всички взеха да грабят монети и да ги поставят в квадратчетата с цифра 77.

— Осемдесет и девет — каза ноздрестият.

— Кражба чрез взлом — обади се Кожения от вратата и монасите като един се обърнаха към нас. — Член осемдесет и девети от Наказателния кодекс — продължи Кожения. — За кражба чрез взлом се наказва със затвор до шест години.

Кубетата ни разглеждаха мълчаливо. Единият — къдравата брада, стана, приближи се и каза с плътен и приятен кадифен глас:

— Какви са тези мутри?

— Ами търсят монасите… — каза Кожения.

— Какво? — попита брадатият и почука с пръст по купола си. — Да не са се разхлопали дъските ти от стрелбището?

— Я си седни на мястото, Барабан, я трай! — каза Кожения и целият му тоалет заскърца от гняв.

— Само знаеш мечката от бъчвата да избиваш — недоволно боботеше брадатият, но седна на мястото си.

— Знам аз от къде какво да избивам. — В гласа на Кожения се появи лека заплаха: — Разбра ли, Барабан?

— Разбрах, разбрах — каза Барабана и сниши глас. — А тия защо ги домъкна тук? Какво искат?

— Попитай ги какво искат.

— Какво искате бе, палета? — свирепо попита Барабана.

— Монасите — прошепна Геврека. Гласът му трепереше.

— Какви монаси?

— Нашите.

— Колко монаси ви трябват?

— Пет.

— Пет???!!! — повтори брадатият малко смаяно. — Не са ли множко? Един не е ли достатъчен?

— Поне Моня — жално каза Геврека.

— Виждаш ли — каза Кожения. — Всичко съвпада.

— Всичко съвпада — каза Барабана и взе да се чеше по брадата с ярост и почуда.

— Е, какво — каза Кожения и ни прегърна през раменете. — Ето ги петимата монаси. Всички са пред вас.

— Къде? — не разбра Геврека и даже надникна под масата, да види дали няма кафез с гълъби.

— Ами ето ги — поясни Кожения, — играят на лото. А аз съм Моня.

— Какво??

— Аз съм Моня, Моня Кожения — с известна гордост потвърди Кожения. — Казвай какво има.

— Какво има ли? — прошепна Геврека с абсолютно смазан глас. — Нищо няма.

— Как така нищо? Тогава защо си дошъл?

— Ние търсим монасите — каза Геврека тъпо и взе да се оглежда като звяр, попаднал в капан. Той никак не можеше да разбере какво означава всичко това: Моня, Великия белокрил Моня, и изведнъж — кожено палто, каскет, жилетка.

Наистина, да се проумее всичко това беше трудно, даже невъзможно, но трябваше да се проумее и Геврека се напъна, мръщейки чело. Аз отдавна бях разбрал всичко. Бях разбрал, че Джобов не ви е Москва, че тук всичко е възможно, а ако на някого това не му харесва, хич да не идва тук.

— Аз съм Моня Кожения — повтаряше Кожения. — Казвай какво има! Кой ви изпрати?

— Сигурно Сара ги изпраща — обади се един от невзрачните.

— Търсим монасите — отчаяно замънка Геврека.

— Пу! — плюна Моня Кожения. — За какво са ти монасите?

— Да летят… — изтърси Геврека.

В главата му очевидно беше пълен хаос. Ако доскоро тя беше заета само с пет отвлечени монаха, то сега в Джобов се напълни с толкова много различен боклук, че да се измете с един замах, беше невъзможно. Гребла, елмази, стрелба по джобовски — всичко се смеси, а към петте монаха се прибавиха още пет. Общо десет. Едните бяха в главата му, другите играеха лото. Геврека не беше в състояние да проумее всичко това.

— Да летят ли? — учуди се Кожения и разпери ръце, опитвайки се да проумее как така монасите ще летят.

— Абе сигурно Сара ги праща — пак се обади невзрачният. — Сарчето винаги ще забърка някоя каша…

В този момент ноздрестият, който досега мълчеше, хвърли торбичката на масата и махна с ръкави като гълъб, който се кани да излети:

— Абе ти не виждаш ли?! — със злобен шепот изсъска той. — Това са копойчета! Да „летим“ ще ни карат! Стига! Летели сме вече!

Той скочи към нас, сграбчи ме за рамото, а Геврека за яката, и взе да ни тресе. Почувствах, че се превръщам в синя торбичка. Костите ми затракаха като дървени бъчвички за лото.

— Летели сме! Летели сме! Кой ви изпрати? Копойчета са тия, подхвърлени са ни!

— Сплеснатия нос… от Птичия… „Търсете, вика, в Джобов. Ако са откраднати, сигурно са там.“ И ние тръгнахме да търсим монасите.

— Лъжеш, молец такъв, червей! — изрева Барабана. — Ето ги монасите, всички са пред вас.

— Ама не тия монаси! — изкрещя Геврека. — Ние търсим гълъби! Откраднаха ни гълъбите и ние тръгнахме да търсим Кожения. Дето фризира гълъбите.

— Чакайте — каза Кожения. — Аз по-рано наистина имах фризьорничка, сресвах гълъби. Но отдавна разпуснах клиентелата. На вас, значи, гълъби монаси са ви откраднали, така ли?

— Монаси, монаси! — зарадва се Геврека. — Гълъби.

— Пу! — плюна Кожения. — Мислех, че друго ви трябва.

— Много мислиш! — натърти Барабана. — В манастир ли искаш да ни вкараш? Знаеш само мечката от бъчвата да избиваш!

— Аз на тебе знаеш ли какво ще ти избия?! — свирепо попита Кожения. — Разбра ли какво? Или не?

— Разбрах, разбрах — веднага отговори Барабана.

— А вие, гълъбчета — погледна ни Кожения, — веднага се измитайте оттука и повече в Джобов да не сте се мярнали!

— Разбрахме, разбрахме — каза Геврека с облекчение и понечи да се измете, но тук отново скочи ноздрестият:

— Къде? Никъде няма да ходят! Копойчета са тия! От капитан Болдирев са подхвърлени.

— Не сме подхвърлени! — викна Геврека.

— Само да сте ми подхвърлени! — каза Моня Кожения и надникна първо в очите на Геврека, после в моите. — Само да сте ми подхвърлени — вдън земя ще ви намеря!

Той блъсна вратата с крак, премъкна ни през цялото стрелбище и ни изтика на улицата.

Геврека се спъна и падна, но веднага скочи и духна през площада към гарата. За една секунда той набра такава скорост, че по завоите поднасяше и се завърташе като камион на лед. Градини и дворове се мяркаха отстрани, а ние тичахме все по-бързо и по-бързо и бяхме съвсем близо до гарата, когато изневиделица от някакъв вход се протегна огромна ръка, литна след нас и ни сграбчи и двамата — и мен, и Геврека.

— Стой! — каза ръката и ни вмъкна във входа.