Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Los pasos perdidos, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Anichka0872 (2016 г.)

Издание:

Автор: Алехо Карпентиер

Заглавие: Загубените следи

Преводач: Валентина Рафаилова

Година на превод: 1966

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1966

Тип: роман

Националност: Кубинска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Редактор: Стефан Танев

Художествен редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Олга Стоянова

Художник: Александър Поплилов

Коректор: Йорданка Маркова; Цветанка Апостолова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2276

История

  1. — Добавяне

IX

По-късно

 

Малко след като останах сам край огъня, дочух от един ъгъл на помещението някакви тихи гласове. Между кочани царевица и краставици на една кухненска маса някой бе оставил отворен един радиоапарат — най-стария възможен модел. Щях да го изключа, когато от злополучната кутия се разнесе прекалено позната квинта от валдхорни. Същата, която не много отдавна ме накара да избягам от концертната зала. Но тази вечер, близо до главните, пръскащи искри, при пеещите между сивите греди на тавана щурци, тази творба, изпълнявана някъде далеч, придобиваше тайнствена сила. Безликите, неизвестни, невидими изпълнители бяха сякаш неосезаеми тълкуватели на написаното. Музиката, прелетяла над върховете и стигнала, до подножието на тези планини, идваше към мен кой знае откъде и звучността й не беше в нотите, а в отзвука, който те намираха вътре в самия мен. Доближих лице и заслушах. Квинтата на валдхорните вече бе подета в терци от вторите цигулки и от виолончелите; очертаха се две низходящи мелодии, сякаш отронени от лъковете на първите цигулки и на виолите — с неохота, която скоро се превърна в тревога, в настойчива подкана за бягство пред внезапно освободена сила. И сред разкъсаните буреносни облаци се появи главната тема на Деветата симфония. Помислих, че ще си отдъхна с облекчение в уравновесената тоналност, но едно бързо приглушаване на струните — магическо разрушаване на изграденото — ме върна към тревогата на зараждащата се фраза.

Толкова време не исках да знам нейното съществуване, а сега музикалната ода се връщаше при мен с всичките спомени, които напразно се опитвах да не свързвам със започващото кресчендо — още колебливо, сякаш несигурно в пътя си. Всеки път, когато металическият глас на валдхорната подчертаваше някой акорд, аз като че ли виждах баща си, с неговата остра брадичка, издал напред глава, за да разчете отворения щим, с онова своеобразно за всеки валдхорнист движение, който не се интересува, когато свири, че устните му прилепват към мундщука на голямата медна тръба и това придава на цялата му фигура сходство с коринтски капител. Благодарение на тази своеобразна мимикрия, която обикновено прави обоистите слаби и сухи, а тромбонистите весели и дебелобузести, гласът на моя баща накрая придоби медни нотки, които трептяха носово, когато аз седях до него на плетено столче, а той ми показваше гравюри, изобразяващи прадедите на неговия благороден инструмент: византийски олифанти, романски буксини, сарацински рогове и сребърни тръби на Фридрих Барбароса. Според него стените на Йерихон[1] са могли да паднат само от ужасния рев на онази тръба, чието име, произнесено с подчертано придобиваше в устата му тежестта на бронза. Баща ми беше получил образованието си в консерватории в немска Швейцария и защищаваше превъзходството на валдхорната с подчертано металическо звучене — потомък на ловния рог, звучал из целия Шварцвалд, — противопоставяйки го на онова, което той пренебрежително наричаше на френски „le cor“, защото смяташе, че преподаваната в Париж техника приравнявала неговия мъжествен инструмент към женствено звучащите дървени инструменти. За да докаже това, той надяваше корпуса на своята валдхорна и темата на Зигфрид[2] се понасяше над стените на двора с такъв устрем, сякаш възвестяваше започването на Страшния съд. В действителност моето раждане отсам океана се дължеше на една ловджийска сцена от „Раймунда“ на Глазунов. Атентатът в Сараево сварил баща ми в разгара на един вагнеровски сезон на кралския театър в Мадрид и вбесен от неочаквания войнствен подем на немските и френските социалисти, той се отрекъл от стария прогнил континент и приел да свири първа валдхорна при едно турне на Ана Павлова[3] из Антилските острови. Благодарение на един брак, чиито сантиментални предпоставки ми бяха неясни, аз се впуснах в първите си приключения, пълзейки на четири крака в един двор, под сенките на голямо тамариндово дърво, докато майка ми даваше нареждания на готвачката негърка и ми пееше приказката за сеньор дон Котарак, който седял на златен трон и го питали дали иска да се ожени за една дива котка, племенница на Сивия Котарак. Продължаването на войната и слабото търсене на този инструмент, необходим само в оперните сезони през зимата, когато духали северните ветрове, принудили моя баща да отвори малко магазинче за музикални инструменти. Измъчван от тъгата си по симфоничните оркестри, в които бе свирил, той понякога изваждаше от витрината една диригентска палка, отваряше партитурата на Деветата симфония и започваше да дирижира въображаеми оркестри, имитирайки движенията на Никиш[4] или на Малер[5], като изпяваше цялата творба и възпроизвеждаше по най-невероятен начин гласовете на ударните инструменти, на басите и на медните инструменти. Майка ми бърже-бърже затваряше прозорците, за да не го помислят за луд, но все пак вършеше това с присъщата за испанските жени кротост: ех, каквото и да направи съпругът — щом не пие, нито играе на комар, — то трябва да се приема като добро, макар че може да изглежда чудачество. Моят баща много обичаше да тананика със своя благороден баритон възходящата и същевременно тъжна, мрачна и тържествена мелодия тъкмо на тази кода, която сега започваше върху хроматичното трептене в дълбочините на ниските регистри. Две бързи гами се изляха в съзвучието на едно встъпление, изтръгнато от оркестъра сякаш с юмручни удари. И настъпи тишина. Тишина, която много скоро бе завладяна от радостната песен на щурците и от пращането на главните. Но аз с нетърпение чаках внезапното начало на скерцото. И вече се бях оставил да ме обгърне, да ме понесе дяволитата арабеска, която рисуваха вторите цигулки, чужд на всичко друго освен на музиката, когато тъй своеобразно звучащият „дует“ от валдхорни, нанесен от Вагнер в партитурата на Бетовен, за да поправи някаква грешка при преписването, отново ме пренесе до моя баща — в онези дни, когато тя вече не беше между нас, с торбичката си за ръкоделие от синьо кадифе, тя, която толкова много ми беше пяла приказката за сеньор дон Котарак, романса за Малбрук и жалбата на Алфонсо XII за мъртвата Мерседес: „Четирима графове я носеха по улиците на Алдави“. Но тогава, в онези вечери, ние четяхме старата лютеранска библия, която майка ми с нейния католицизъм бе крила толкова години на дъното на един шкаф. Помръкнал в своето вдовство, огорчен от самотата си, която не умееше да утеши с развлечения вън от къщи, моят баща скъса с всичко, което го свързваше с моя горещ и шумен роден град, и ние заминахме за Северна Америка, където той отново започна своята търговия със съвсем оскъдни средства. Размишленията над „Еклезиаста“, над „Псалмите“ го потапяха в неочаквана скръб. Тъкмо тогава започна да ми говори за работниците, които слушали Деветата симфония. Неуспехите му на този континент се превръщаха все повече в тъга по Европа, която той виждаше тържествуваща, издигната високо-високо, в своя апогей. Онова, което наричаха Новия свят, се беше превърнало за него в континент без история, чужд на великите традиции на Средиземноморието, земя на индианци и на негри, населена с отрепките от великите европейски народи. Той не забравяше и класическите проститутки, натоварвани на кораби за Ню Орлеан от жандармите с тривърхи шапки и изпращани с маршове, изпълнявани на пиколо. Последната подробност, предполагам, беше свързана със спомените му от някоя опера в неговия репертоар. И, напротив, с благоговение говореше за страните от стария континент, изграждайки пред възторжените ми очи един Хайделбергски университет, който аз можех да си представя само обвит в зеленината на прастар бръшлян. Моето въображение ме пренасяше от лютните на ангелския хор до знаменитите мозайки на Гевандхауз[6], от състезанията на минезингерите[7] на концертите в Потсдам. Имената на отделни градове сами по себе си извикваха в съзнанието ми някакви цветни миражи: в охра, бяло и бронз — за Бон; пухкави като лебеди — за Сиена. Но моят баща, за когото утвърждаването на известни принципи представляваше най-върховно достойнство на цивилизацията, изтъкваше на първо място уважението, което там хранели към свещения живот на човека. Разказваше ми за писатели, които от покоя на своите кабинети карали монархията да трепери и никой не смеел да им направи нищо. Спомените за „Аз обвинявам“[8], за процеса Ратено — резултат от капитулацията на Людовик XVI пред Мирабо[9] — винаги стигаха до разсъждения за неудържимия напредък, за постепенното обобществяване, за всеобщата култура и завършваха с темата за образованите работници, които там, в неговия роден град, до една катедрала от XIII век, прекарвали свободните си часове в обществените библиотеки, а в неделен ден, вместо да затъпяват на църковни богослужения, водели семействата си да слушат Деветата симфония, защото култът към науката вече измествал суеверията. Тъй си ги бях представял аз още в юношеството си — тези работници, облечени в сини ризи и панталони от памучно кадифе, дълбоко развълнувани от дъха на гениалната Бетовенова творба, вслушани може би в същото това трио, чиято тъй топла, тъй всеобхващаща фраза се подемаше сега от виолончелите и виолите. И толкова силно беше очарованието ми от онова бягство назад в спомените, че когато баща ми умря, аз посветих оскъдните средства от неговото мъничко наследство — дохода от публичната разпродажба на разни сонати и партитури — на усилията да открия своите корени. Пресякох океана един прекрасен ден с твърдото решение да не се завръщам. Но след първите възторзи, които по-късно аз на шега наричах „преклонение пред фасадите“, дойде срещата с действителността, а тя странно противоречеше на поученията на моя баща. Далеч от мисълта да се занимава с Деветата симфония, интелигенцията беше жадна да тупа крак по манифестации, които преминаваха под дървени триумфални арки и край тотемически стълбове, украсени със старинни символи на слънцето. Превръщането на мрамора и бронза на древните апотеози в подиуми-еднодневки и емблеми от позлатен картон, за които се пилееха огромни средства, би трябвало да направи по-недоверчиви онези, които слушаха прекалено гръмливите през високоговорителите речи, мислех си аз. Но изглеждаше, че не е така. Всеки се чувствуваше облечен в извънредни пълномощия, а имаше и мнозина, които сядаха от дясната страна на бога, за да съдят хората от миналото за престъплението, че не са могли да предвидят бъдещето. Разбира се, вече бях срещнал един метафизик от Хайделберг, който биеше първия барабан на един парад на млади философи. Те маршируваха, вдигайки високо крак, сякаш гласуваха за онези, които помитаха всичко интелектуално. Бях видял и двойки да се изкачват на Хълма на вещиците в нощите на слънцестоенето и да палят древните жертвени огньове, лишени вече от всякакъв смисъл. Но нищо не ми беше направило толкова силно впечатление, както онова призоваване на съд, възкресяването, за да бъде наказан, и оскверняването на гроба на човека, който завършва една своя симфония с хорал на Аугсбургската изповед[10], или на другия, който с тъй чист глас бе извикал пред зеленикавосивите вълни на Северно море: „Обичам те, море…“[11] Изморих се да декламирам „Интермецо“[12] на тих глас и да слушам да говорят за трупове, събирани по улиците, за предстоящи терористически акции, за нови масови изселвания и потърсих убежище — както преследваният се скрива в храма господен — в успокояващия полумрак на музеите. Предприех дълги пътешествия назад във вековете. Но когато излязох от картинните галерии, нещата вървяха от зле по-зле. Вестниците подканваха към сеч. Вярващите трепереха под амвоните, когато техните епископи повишаваха глас. Равинът криеше своята тора[13], а пасторите биваха изхвърляни от техните църквици. Пред очите на всички обредите се унищожаваха, а словото загубваше силата си. Студентите от знаменити факултети изгаряха нощем по площадите книги на големи клади. Не можеше човек да направи една крачка по този континент, без да види снимки на деца, умрели при бомбардировки на открити градове; без да чуе за учени, осъдени на каторжна работа в солни рудници, за необясними конфискации, за погроми и насилия; за селяни, разстреляни с картечница на арени за борба с бикове. Огорчен, оскърбен до дъното на душата си, аз се удивлявах на тази разлика между света, за който моят баща мечтаеше, и света, който бях познал. Там, където търсех усмивката на Еразъм[14], „Разсъждение за метода“[15], хуманистичния дух, фаустовския устрем и аполоновската душа, аз се сблъсквах с някое аутодафе, със съда на някоя Света инквизиция, с политически процес, който не представляваше нищо друго освен съвременна ордалия. Човек не можеше вече да разглежда някакъв знаменит тимпан, някаква камбанария, някоя украсена с фигури водосточна тръба или някой усмихващ се ангел, без да чуе да казват край него, че в тях вече се предугаждали идеите на съвремието и че на рождество Христово овчарите се кланяли на нещо, но то всъщност не било точно онова, което греело в яслите.

Тази епоха постепенно ме изморяваше. Ужасявах се, като си помислех, че човек не може да избяга — освен във въображението си — от този свят без скривалища, с опитомена от векове природа; от този свят, където почти пълната синхронизация на съществуванията бе съсредоточила всички борби около два или три жизненоважни проблема. Речите бяха изместили митовете, лозунгите — догмите. Отвратен от общите приказки, претопявани в желязо, от цензурата над писаното слово, от празните катедри, аз се приближих отново към Атлантическия океан с намерението да го пресека, сега вече в обратна посока. Два дни преди да отпътувам имах възможност да съзерцавам един забравен вече мъртвешки танц[16], чиито мотиви бяха гравирани по дървените стълбове на гробището „Свети Синфориан“ в Блоа. То беше някакво подобие на чифликчийски двор — обрасло в треволяци, потънало във вековна печал. По надгробните колони бе развита — за кой ли път — неизчерпаемата тема за тщеславието на земното величие, за скрития под сластолюбива плът скелет, за прогнилите ребра под епатрихила на свещенослужителя, за тъпана, по който бият два пищяла — сред пронизителен концерт от удрящи се една в друга кости. Но тук бедните обори, обграждащи „вечния пример“, близостта на бурната и мътна река, съседството на чифлици и фабрики, присъствието на грухтящи като прасето на свети Антоний[17] свини в подножието на черепите, гравирани върху дървото, посивяло от дъжда през вековете — всичко това придаваше своеобразна жизненост на този олтар на прахта, на тленното, на нищото, издигайки го до сегашната епоха. А тимпаните, които тъй често бият в Бетовеновото скерцо, придобиха сега някаква злокобна натъртеност, защото ги свързах в съзнанието си с гробището в Блоа, пред чийто вход ме застигнаха вечерните издания с вестта, че е започнала войната.

Главните се бяха превърнали в жарава. Някъде по склона, над покрива и боровете, виеше куче в мъглата. Отдалечил се от музиката чрез самата музика, аз се връщах към нея с помощта на щурците и очаквах да прозвучи едно „си бемол“, което вече пееше в ушите ми. От една проста подкана на фагота и кларинета вече се раждаше възхитителната фраза на адажиото — тъй дълбока в свенливостта на своята лиричност. Това беше единственото място в симфонията, което майка ми, свикнала повече с хабанерите и с избрани откъси от опери, понякога успяваше, благодарение на бавния му темп, да изсвири по една аранжировка за пиано, която тя изваждаше от някакво чекмедже в магазина. Веднъж, точно на шестия такт, завършващ спокойно, като ехо, аз се връщам от училище, след като дълго съм тичал и съм се пързалял по обсипаните с дребничките плодове на тополите тротоари. Нашата къща има широк вход с варосани колони. Той е разположен като стъпало в стълбата, образувана от съседните входове — един по-висок, друг по-нисък, всичките пресечени от наклона на улицата, пълзяща нагоре към църквата „Хесус дел Монте“, която се издига там, над покривите, със своите дървета, посадени върху насипа, обграден с перила. Къщата е принадлежала някога на знатни хора; в нея още са запазени големи мебели от тъмно дърво, дълбоки шкафове и един кристален полилей, който се изпълва с множество малки дъги, когато го огреят последните лъчи на слънцето, проникнали през сините, бели и червени стъкълца, които завършват свода над приемната с голямо стъклено ветрило. Сядам с опънати крака в един люлеещ се стол — прекалено висок и широк за едно дете — и отварям кратката граматика, издание на Кралската академия. Този следобед трябва да я преговоря. „Туй, Фабио — о, мъка! — което виждаш тук сега…“ — гласи примерът, който неотдавна изплува в паметта ми. „Туй, Фабио — о, мъка! — което виждаш тук сега…“ Там, сред изцапаните със сажди тенджери, негърката пее някаква песен, в която се разказва за времето на колонизацията и за мустаците на войниците от гражданската гвардия. Както обикновено, на пианото, на което майка ми свири, клавишът на „фа“ залепва. В дъното на къщата има една стая, по чиято решетка пълзи стрък от тиква. Извиквам Мария дел Кармен — тя играе сред палмите в саксии, сред розовите храсти в пръстени гърнета, сред разсадниците с карамфили, калии, сред слънчогледите в задния двор на своя баща-градинар. Промъква се през тесния проход на оградата от бодливи храсти и ляга до мен в панера за пране, продълговат като лодка — това е корабът на нашите пътешествия. От този панер ни обгръща миризма на тръстика, на ракитак и на село. Всяка седмица го донася един плувнал в пот великан, който поглъща огромни чинии фасул и когото наричат Баудилио. Ненаситно притискам момиченцето в ръцете си. Топлината й ми влива приятна леност, която бих искал да продължава безкрайно. Но тя се отегчава да лежи тъй неподвижно и аз я укротявам, като й казвам, че сме в морето и че малко остава да стигнем до пристанището — онзи сандък с извит капак, покрит с пъстроцветна ламарина; на неговите дръжки се връзват корабите. В училище ми бяха говорили за разни мръсотии между мъже и жени. Отхвърлих ги с възмущение, защото знаех, че това са свинщини, измислени от големите, за да се подиграват с малките. В деня, когато ми казаха тези неща, не смеех да погледна майка си в очите. Сега питам Мария дел Кармен дали иска да бъде моя жена и тъй като тя отговаря, че иска, аз я притискам малко по-силно, а за да не се отдели от мене, подражавам с гласа си звука на корабните сирени. Дишането ми се затруднява, сърцето ми забива често-често, но това състояние е толкова приятно, че не разбирам защо негърката се ядосва, когато ни сварва така, измъква ни от панера, хвърля го върху един шкаф и крещи, че вече съм бил много голям за такива игри. Но нищо не казва на майка ми. Накрая аз се оплаквам на мама, а тя ми отговаря, че е време да седна да уча. Връщам се към кратката граматика, но ме преследва мирисът на ракитак, на тръстика — този мирис, споменът за който понякога се връща от миналото тъй действителен, че целият изтръпвам. Този мирис, който отново усещам тази вечер край шкафа с билки, когато адажиото завършва с четири акорда пианисимо, първия арпеджиран, и дори през разстоянието се долавя как някаква тръпка на вълнение разтърсва хористите, чието встъпване наближава. Чувствувам енергичното движение на невидимия диригент, с което изведнъж се навлиза в драмата, подготвяща появата на Шилеровата ода. Бурята на медните инструменти и тимпаните — която се разразява, за да намери по-късно отзвук на самата себе си — обрамва едно повторение на вече известните теми. Но сега тези теми се появяват разпокъсани, превърнати в дрипи, захвърлени в някакъв хаос, от който се ражда бъдещето — всеки път, когато те поискат да се издигнат, да се затвърдят, да станат пак онова, което са били. Тези отломки от теми, които сега пресичат цялата симфония, биха могли да бъдат — мисля си с професионална извратеност — драматичен акомпанимент на документален филм, снет по пътищата, обходени от мен като военен преводач в края на войната. Това бяха пътищата на Апокалипсиса[18], които минаваха между стени, разрушени по такъв начин, че приличаха на букви от някаква неизвестна азбука; пътища с трапове, пълни с отломки от статуи; пътища, които пресичаха абатства без покрив, с обезглавени ангели вместо крайпътни камъни, които завиваха покрай някоя „Тайна вечеря“, изхвърлена под открито небе от снарядите, и свършваха пред прахта и пепелта на главното хранилище на амброзианското песнопение[19] от векове насам.

Но ужасите на войната са дело на човека. Всяка епоха е оставила своите ужаси — гравирани върху мед или приглушени от мастилата на офортите. Новото тук, невижданото, съвременното беше този вертеп на ужаса, този щаб на ужаса, този разсадник на ужаса, който ни се бе паднало да познаем с нашия напредък, това убежище на смъртта, където всичко свидетелствува за мъчения, за масови изтребления, за кремации — между стени, изпръскани с кръв и с изпражнения, сред купища кости, човешки челюсти, наринати с лопата в ъглите; да не говорим за още по-страшни видове смърт, предизвиквана хладнокръвно от ръце в гумени ръкавици, сред стерилната, безупречна, светла белота на операционните зали. На две крачки от всичко това едно чувствително и добродетелно човечество — без да обръща внимание на отвратителния дим от някои комини, от които до неотдавна се леели напомнящи вопли молитви на идиш — продължаваше да колекционира марки, да изучава славното минало на расата, да свири „Малка нощна музика“ от Моцарт, да чете на децата си „Русалката“ от Андерсен. Този факт също беше нов, зловещо съвременен, потресаващо невиждан. Нещо рухна в мен онази привечер, когато излязох от ужасяващия парк на беззаконията, който си наложих да посетя, за да се уверя, че е възможно подобно нещо. Излязох оттам с пресъхнала уста и с чувството, че съм погълнал гипсов прах. Никога не бих могъл да си представя такова пълно падение на човека от Запада като това, което се бе отпечатало тук, в останките от ужаса. Като дете ме ужасяваха историите, които тогава се разправяха за жестокостите на Панчо Виля[20], чието име бе свързано в съзнанието ми с косматата нощна сянка на Мандинга[21]. „Културата задължава“ — обичаше да казва баща ми, когато гледаше снимки на разни разстрели, публикувани тогава в печата. С този девиз на новото рицарство на духа той изразяваше своята вяра в залеза на несправедливостта благодарение на Книгата. Той посвоему беше манихеец и разглеждаше света като поле за борба между светлината на писаното слово и мрака на животинската първичност, способна да породи всякакви жестокости у онези, които живееха без представата, че на света има катедри, музика, лаборатории. Олицетворение на злото според него беше всеки, който изправяше своите врагове пред стената за разстрел и повтаряше след толкова векове жеста на асирийския принц, ослепил с копие своите пленници, или на жестокия кръстоносец, зазидал катарите[22] в пещерите на Мон Сегюр. Злото, от което Европа на Бетовен вече бе освободена, бе намерило последно убежище на „континента с бедна история“…

Но след като посетих Убежището на смъртта — този лагер, измислен, създаден, организиран от хора, които разбираха от толкова възвишени неща, — изстрелите на галопиращи конници, градовете, превземани с упоритост, влаковете, извадени от релсите сред кактуси, престрелките в пиянски нощи ми се струваха весели картинки от приключенски романи, пълни със слънце, препускане на коне, мъжествени прояви, доблестна гибел върху потното седло, заметнати с покривала войнишки жени, родили току-що край пътя. Но най-страшното беше, че в онази нощ, когато се сблъсках с най-хладнокръвното варварство в човешката история, и палачите, и пазачите, и онези, които отнасяха в кофи кървавите памуци, и другите, които си вземаха бележки в подвързани с черна мушама тетрадки — затворени в един хангар, — след вечерята дансба започнаха да пеят. Разбуден от почуда, седнах на своя нар и ги слушах да пеят също както сега, насочвали от палката на далечния диригент, пееха и хористите:

Freund, shöner Götterfunken,

Tochter aus Alysium!

Wir betreten feuertrunken,

Himlische, dien Heiligtum.

Най-сетне бях открил Деветата симфония — причината за моето предишно пътуване, — макар и не там, където моят баща мислеше, че тя се намира.

Радост, дева вдъхновена,

лъч божествен — дивен дар,

свеждаме опиянени

взор пред твоя свят олтар.

Стиховете на Шилер ме изпълваха с раздиращ сарказъм. Те бяха връхна точка на едно вековно изкачване, при което човечеството непрекъснато бе вървяло към търпимост, доброта, разбиране на ближния. Деветата симфония — това беше меката баница на Монтен[23], лазурът на „Утопията“[24], същността на всичко издадено от Елзевир[25], гласът на Волтер на процеса Калас[26], Сега се разрастваше, напращяло от ликуване, това „…alle Menschen warden bruder wo deir sanfter Flügel weildt“[27], както и в онази нощ, когато загубих вяра в хората, които лъжеха, когато говореха за своите принципи, и произнасяха текстове, чийто дълбок смисъл бе забравен. За да не мисля толкова за Танца на смъртта, който се развихряше навсякъде около мен, аз възприех манталитета на наемник и се оставих на своите другари по оръжие да ме влачат по кръчми и бардаци. Започнах да пия като тях и потънах в някакво особено безсъзнание, поддържано от собственото ми падение, което ми позволи да дочакам края на войната, без да се въодушевявам нито от думи, нито от действия. Нашата победа ме остави победен. Не успя да ме развълнува дори нощта, прекарана зад кулисите на театъра в Байройт, под Вагнеровите лебеди и коне, закачени на гладкия таван, когато лежах до един прояден от молци Фафнир[28], чиято глава сякаш търсеше подслон под моя походен креват на завоевател.

И в големия град се завърна един човек без надежди и влезе в първия бар, за да се бронира предварително срещу всякакви пристъпи на идеализъм. Това беше човекът, който направи опит да се почувствува силен, като открадна чуждата жена, за да се върне в края на краищата към самотата на несподеленото легло. Този човек, наричан Човек, предната сутрин още допускаше, че може да измами с вехтошарски инструменти онзи, който му се беше доверил… И изведнъж тази Девета симфония ме раздразва със своите неизпълнени обещания, с месианските си стремления, подчертани от панаирджийския арсенал на „турската музика“, която тъй вулгарно се развихря в престисимото на финала. Не дочаквам величественото встъпление — „Tochter aus Elysium! Freude shöner Götterfunken“[29]. Изключвам радиото и се питам как можах да изслушам почти цялата партитура, и то с такъв унес, че на моменти, когато асоциациите с моите спомени не бяха прекалено силни, просто забравях, че съществувам. Ръката ми напипва една краставица, чиято хладина сякаш се процежда през кожицата й и прониква в мен; другата взема една зелена чушка, палецът я разчупва, окъпва се в нейния сок, който после устата с наслада изпива. Отварям шкафа с билките, изваждам шепа сухи листа и дълбоко вдъхвам техния мирис. В камината последният въглен все още тупти в черно и червено, като нещо живо. Поглеждам през прозореца: най-близките дървета са потънали в мъгла. Гъсокът в задния двор изважда главата си изпод крилото и полуотваря човка, но не се събужда напълно. Един плод пада в нощта.

Бележки

[1] Според преданието стените на град Йерихон в Палестина паднали само от звука на тръбата, на която обсаждащите засвирили. — Б.пр.

[2] Става дума за тема от едноименната опера на Верди. — Б.пр.

[3] Знаменита руска балерина, танцувала на сцената на Мариинския театър в Петербург. Първата световна война я сварила на турне в чужбина, след което тя образувала собствена балетна трупа и с нея пътувала по света. — Б.пр.

[4] Артур Никиш (1855–1922) — голям немски диригент. — Б.пр.

[5] Густав Малер (1860–1911) — австрийски композитор и диригент. — Б.пр.

[6] Прочута концертна зала в Лайпциг. — Б.пр.

[7] Германски средновековни певци. — Б.пр.

[8] Отворено писмо на Емил Зола до френския президент Фор в защита на Драйфус. — Б.пр.

[9] Една от главните фигури на Френската буржоазна революция. Неговите статии, памфлети и речи повлияли на Людвик XVI да свика Генералните щати след 175 години прекъсване. — Б.пр.

[10] Реформаторската симфония на Менделсон-Бартолди, посветена на Лютер, завършва с протестантски хорал, наречен „Аугсбургска изповед“ по името на документа, в който са изложени принципите на лютеранството. — Б.пр.

[11] Стих от Хайне. — Б.пр.

[12] Авторът има, пред вид „Лирическо интермецо“ от Хайне. — Б.пр.

[13] Дреха за богослужение на равина. — Б.пр.

[14] Еразъм Ротердамски — велик холандски хуманист, живял в края на XV и началото на XVI в. — Б.пр.

[15] Известен труд на френския философ Рене Декарт (1590–1650), в който авторът защищава превъзходството на разума над догматизма и схоластиката. — Б.пр.

[16] Много разпространен в средновековните театрални представления, а после и в живописта сюжет, изобразяващ идеята за смъртта. — Б.пр.

[17] Според легендата, в знак на своето смирение отшелникът Антоний навсякъде водел със себе си едно прасе. — Б.пр.

[18] Произведение от времето на ранното християнство (I век), което влиза в Новия завет. — Б.пр.

[19] Католически химни, въведени от реформатора на църковното пеене, миланския архиепископ Амброзий (IV в.). — Б.пр.

[20] Един от водачите на селячеството в буржоазната революция в Мексико през 1910–1917 г. Истинското му име е Доротео Аранго (1877–1923). — Б.пр.

[21] Дяволът в индианската митология. — Б.пр.

[22] Членове на еретически секти в Южна Франция и в Италия през ХП-ХШ век. Папа Инокентий III организирал срещу тях кръстоносен поход. — Б.пр.

[23] Френски писател, философ-хуманист 1(1533–1592). — Б.пр.

[24] Съчинение на английския хуманист Томас Мор (1478–1535), което съдържа мечтите на своя автор за социална справедливост. — Б.пр.

[25] Холандски издатели от XVT-XVII век. — Б.пр.

[26] В 1761 г. Волтер публикувал брошурата „За търпимостта“ с която излязъл в защита на френския търговец-протестант Жан Калас, осъден по обвинение в убийство на сина си по религиозни подбуди. — Б.пр.

[27] „… братя стават всички люде, ти разпериш ли крило“ („Към радостта“ от Шилер.). — Б.пр.

[28] Чудовище в германските легенди; в текста — действуващо лице от операта на Вагнер „Зигфрид“. — Б.пр.

[29] „Радост, дева вдъхновена, лъч божествен — дивен дар“ („Към радостта“ от Шилер; превод от немски на Д. Стоевски). — Б.пр.