Алехо Карпентиер
Загубените следи (35)

XXXV

По-късно

Бях придобил навика да вървя в такт с дишането си и ме учудва, като виждам как хората край мен вървят нагоре и надолу, насам и нататък, разминават се на широкия тротоар в такт, чужд на волята на организма им. Те ходят с такава стъпка, а не с друга, защото вървежът им е подчинен на натрапчивата мисъл да стигнат до ъгъла навреме, точно когато се запали зелената светлина, за да могат веднага да пресекат улицата. Понякога множеството, което стремително бликва от устията на подземната железница всеки няколко минути с редовността на пулса, сякаш нарушава общия ритъм на улицата и го прави още по-забързан от обикновено; но скоро се възстановява обичайният такт на движението от семафор до семафор.

Вече не съумявам да се приспособя към законите на това колективно движение, затова предпочитам да тръгна обратно, покрай витрините, където съществува някаква зона на снизхождение към старците, сакатите и към всички онези, които не бързат. Тогава откривам, че в тесните защитени пространства между две витрини или между две неприлепени плътно една до друга сгради си почиват разни хора — като зашеметени, подобни на изправени мумии. В една вдлъбнатина като пещ стои жена в напреднала бременност с восъчно лице; в будка от червени тухли един негър, завит в протъркано наметало, опитва новата си окарина; под един свод куче трепери от студ между обувките на някакъв пиян, заспал прав. Стигам до една църква и възходящите звуци на органа ме привличат в нейния окаден с тамян полумрак. Латинските думи на литургията звучат с дълбоко ехо под сводовете на преддверието. Гледам лицата, обърнати към божия служител, в които се отразява жълтата светлина на свещите: никой от присъствуващите на тази вечерна служба не разбира нищо от думите на свещеника. Красотата на текста им е недостъпна. Сега, когато латинският език е изхвърлен от училищата като непотребен, това, което виждам тук, е чисто зрелище, някакво все по-непонятно представление. Между олтара и вярващите все повече се разширява пропаст, пълна с мъртви думи. Вече се издига григорианската песен:

Justus ut palrna florebitis

Sicus cedrus libani multiplicaburs

Plantatus in domo Domini:

In artis domus Dei nostril^[1]

Към неразбираемостта на текста се прибавя и неразбираемостта на музиката, престанала да бъде музика за повечето от хората. Присъствуващите чуват, но не слушат мелодията — както чуват, без да слушат, мъртвия език, който я придружава. Сега осъзнавам колко далече са, колкото чужди са събраните тук мъже и жени на това, което им се говори и пее на непознат език, и си мисля, че същото неразбиране, с което присъствуват на богослужението, е присъщо на всичките им постъпки. Когато тук се венчават, разменят си халки, дават зестра, посипват им главите с шепи ориз, те не знаят смисъла на тези свои символични действия, извършвани от хилядолетия. Търсят бобеното зърно в тортата в деня на света Епифания, носят бадеми при кръщаване, отрупват елхата със свещи и гирлянди, без да знаят какво означава бобеното зърно, бадемът и украсеното дърво. Хората тук с гордост пазят традиции, чийто произход са забравили, и които в повечето случаи се подчиняват на автоматизма на колективния рефлекс — събират предмети с неизвестно предназначение, покрити с надписи, престанали да говорят от преди четиридесет века. Напротив, в света, където ще се върна, не извършват нито едно движение, чийто смисъл да не им е известен: вечерята върху гроба, прочистването на жилището, танцът на маскирания, окъпването с треви, откупването на невестата, танцът на предизвикателството, забуленото огледало, изкупителният удар, хорото на дяволите в деня на тялото Христово — това са обреди, в които се знае смисълът и на най-малката подробност.

Вдигам очи към фриза на една обществена библиотека, която се извисява сред площада като древен храм; между нейните триглифи личи глава на бик, изобразена от някой прилежен архитект, който надали е знаел, че този орнамент, извлечен от нощта на вековете, е всъщност изображение на още опръскан със съсирена кръв ловен трофей, който главата на семейството окачвал над вратата на своето жилище. След завръщането си намирам града покрит с развалини — повече развалини, отколкото в действителност съществуват. Навсякъде виждам болни колони и агонизиращи сгради с последните класически антаблементи, изпълнени в нашия век, и последните възрожденски аканти, повехнали по сградите със старовремски елементи, които новата архитектура е изоставила, без да ги замени с нови елементи или с нов забележителен стил. Някое красиво хрумване на Паладио, някоя гениална извивка на Боромини^[2] губят всякакъв смисъл по тези фасади, събрали късчета от най-различни предишни култури, които окръжаващият ги бетон твърде скоро съвсем ще задуши. От гърлата на този бетон излизат изнурени мъже и жени, продали на фирмите-хранителки още един ден от своето време. Изживели са един ден, без наистина да го изживеят, и сега ще възстановят силите си, за да изживеят утре още един ден, който също няма да бъде изживян; или ще избягат, както правех аз преди в този час, в шума на танците и в забравата на алкохола, за да се почувствуват още по-безпомощни, по-тъжни, по-уморени при следващия изгрев на слънцето.

Стигнах до светещите електрически букви на „Венусберг“ — мястото, където толкова пъти бяхме идвали с Муш да пием. Тръгвам след онези, които искат да се забавляват, и слизам в подземието. По стените му са нарисувани сухи мъртви равнини, осеяни със скелети, разрушени арки, велосипеди без колоездачи, патерици, подкрепящи някакви могъщи каменни фалуси; а на преден план стърчат уморени от безнадеждност отчаяни старци, които сякаш не забелязват присъствието на една безжизнена Горгона с разтворен гръден кош, над прояден от зелени мравки корем. По-нататък един метроном, една клепсидра и една пружина от часовник се мъдрят върху корниза на гръцки храм, чиито колони са женски крака в черни чорапи с червени жартиери вместо капител. Подиумът на оркестъра е монтиран върху конструкция от дърво, мазилка и парчета метал, с малки осветени пещери в нея, които приютяват гипсови глави, морски кончета, анатомически атласи, една гола женска гръд от восък, поставена върху въртящ се кръг, и една мраморна ръка, която при всяко завъртване на гърдите докосва зърната им със средния си пръст. В една малко по-голяма пещера стоят силно увеличени снимки на Людовик Баварски^[3], на кочияша Хорниг и на актьора Йосиф Кайнц^[4], облечен като Ромео, а зад тях се разкриват панорамни изгледи на вагнериански замъци в рококо, с подчертан мюнхенски облик, издигнати от краля, дошъл на мода поради възторженото отношение на някои среди към лудостта, впрочем вече твърде остаряло, макар че Муш до неотдавна му беше вярна, в желанието си да се противопоставя на всичко, което наричаше „еснафски дух“. Гладкият таван имитира свод на пещера, позеленял тук-там от мухъл и влага.

Огледах познатата ми обстановка и сега наблюдавам хората около себе си. На площадката за танцуване е невероятна каша от притиснати тела, впити едно в друго, с приплетени ръце и крака; те се размесват като частици на някаква магма, като раздвижена отвътре лава, в такта на един блус, сведен само до ритмичната си тъкан. Изгасват лампите и тъмнината — благоприятна за безсмисленото притискане, за още по-тесния допир, силно възбуждащ през леките прегради от коприна или вълна — придава нова печал на това общо движение, напомнящо някакъв подземен обред или танц, чиято цел сякаш беше да се утъпче земята, без да има земя за утъпкване…

Отново съм на улицата и си представям, че най-добрите паметници за тези хора биха били някакви грамадни разгонени бикове, възкачили се тържествено върху своите крави, поставени посред градските площади на пиедестали, облагородени с говежди изпражнения. Спирам се пред витрината на една изложбена зала; на нея са наредени мъртви идоли, лишени от смисъл, защото вече нямат поклонници. В техните загадъчни или ужасни лица се взират мнозина съвременни художници, за да открият тайната на едно загубено красноречие — със същия подтик на инстинктивните сили, който бе накарал не един композитор от моето поколение да търси първичната сила на първобитните ритми в прекаленото използуване на ударните инструменти. В продължение на двадесет години една уморена култура бе правила опити да се подмлади и да намери нови сокове в поощряването на съвсем несвързани с разума стремления. Но сега ми изглеждаха смешни старанията на онези, които размахваха срещу устоите на „Разсъждения за метода“ маски от Бандиагара, африкански ибиси, настръхнали от гвоздеи фетиши, без да познават истинския смисъл на предметите, които държаха в ръце. Като картезианци, като отвлечени мислители, чиито умозаключения са несъвместими с истината, те търсеха варварство във вещи, които съвсем не са били варварски, когато са изпълнявали своята обредна функция в присъщата им обстановка. Някои искаха да обновят музиката на Запада, подражавайки на ритми, които никога не са имали музикално предназначение за своите първобитни създатели. Тези разсъждения ме отведоха до мисълта, че със своите решителни хора, с неочакваните си срещи джунглата, застанала на прага на своето развитие, ми беше помогнала много повече да разбера самата същност на моето изкуство, дълбокия смисъл на някои литературни произведения, непознатото величие на някои явления, отколкото четенето на толкова много книги, които лежаха в моята библиотека, вече мъртви завинаги. При Аделантадо разбрах, че главната задача, възложена на всяко човешко същество, е да си изкове съдба. А тук, сред тичащото множество — и неудържимо, и подчинено същевременно — виждам много лица и малко съдби. Защото всяко дълбоко желание, всяко непокорство, всеки порив зад тези лица се задушава от страха. Изпитват страх от укора, страх от часа, страх от някоя вест, страх от колективността, която умножава робството; изпитват страх от собственото си тяло, от въпросите и от строго вдигнатия показалец на обществеността; изпитват страх от утробата, поела семето, страх от плодовете и от водата; страх от датите, страх от законите, страх от забраните, страх от грешката, страх от неразпечатания плик, страх от нещо, което би могло да се случи. Тази улица ме върна в света на Апокалипсиса, в който всички, изглежда, чакат отварянето на Шестия печат — оня миг, когато луната става червена като кръв, звездите капят като смокини и островите се изместват. Всичко издава този страх: кориците на изданията, изложени по витрините, рекламираните заглавия, буквите, които тичат по фасадите, думите, излъчвани в ефира. Сякаш времето в този лабиринт и в други подобни лабиринти вече е претеглено, изчислено, разпределено. И в този миг с облекчение си спомням кръчмата в Пуерто Анунсиасион, където джунглата дойде при мен в лицето на Аделантадо. Връща се в устата ми лешниковият вкус на силната ракия с лимони и сол и ми се струва, че зад челото ми изпъкват украсените със сенки и гирлянди букви и изписват името на кръчмата: „Спомени за бъдещето“. Тази вечер аз съм тук временно, отбил съм се пътем, и си спомням за бъдещето — за просторната страна, където са допустими утопиите, където са възможни Икаровците. Защото моето пътешествие заличи в мен понятията за минало, настояще и за бъдеще. Не може да бъде настояще това, което ще бъде „вчера“, още преди човекът да е могъл да го изживее и осъзнае; не може да бъде настояще тази студена, безстилна геометрия, където всичко се изморява и състарява няколко часа след раждането си. Вярвам вече само в настоящето на недокоснатото; в бъдещето на онова, което се създава с лице към светлината на Сътворението. Не приемам вече положението на Човека-Оса, на Човека-Нищо, и не съм съгласен ритъмът на моя живот да бъде отмерван от дървения чук на Каторжния надзирател.