Алехо Карпентиер
Загубените следи (30)

XXX

Първото ми желание — от вярност към един стар замисъл от юношеството — беше да работя върху „Освободеният Прометей“ на Шели, чиято първа глава сама по себе си представлява, както третата на „Вторият Фауст“, прекрасна тема за кантата. Освобождаването на окования, което аз свързвам мислено със своето бягство от там, съдържа смисъла на възкръсването, на завръщането от мрака, а това съвпада напълно с истинския замисъл на плача — магьосническо пеене, предназначено да върне един мъртвец към живота. Някои стихове, които сега си спомням, прекрасно биха съответствуваля на желанието ми да, работя върху текст с прости, конкретни думи:

Ah, me! Alas, pain, pain, pain, ever, for ever!

No change, no pause, no hope! Yet I endure!^[1]

А после, тези хорове от планини, от ручеи, от вихри: от елементи, които сега ме обкръжават и които чувствувам. Този глас на Земята, която е Майка и същевременно пръст и утроба, както майките на богове, още почитани в джунглата. И тези „хрътки от ада“ — hounds of hell, — които нахълтват в драмата и вият по-скоро с глас на вакханки, отколкото на фурии.

Ah, Iscent lige! Let me but look into his eyes! *1

Но не. Глупаво е да разпалвам въображението си, защото нямам текста на Шели и никога не ще го имам тук, където има само три книги: „Женевиева Брабантска“ на Росарио; „Liber Usualis“ с текстовете, необходими за службите на брат Педро, и „Одисеята“ на Янес. Прелиствам „Женевиева Брабантска“ и с изненада откривам, че ако се поочисти от непоносимия стил, темата на разказа не е много по-лоша от либретата на някои прекрасни опери и прилича доста на „Пелеас“^[2]. Колкото до църковната проза, тя би ме отдалечила от идеята за Плача, защото би придала молитвен, библейски стил на цялата кантата. Остава ми „Одисеята“, чийто текст е на испански. Никога не бях мислил да композирам музика за поема, написана на този език, който сам по себе си би представлявал вечна спънка за изпълнението на една хорова творба във всеки голям център на изкуството.

Изведнъж ме ядосва това несъзнателно признание, че ми се иска „да се чуя изпълнен“. Моето отричане от онзи свят не би било никога истинско, докато се улавям в подобни мисли. Аз съм поетът от пустия остров на Райнер Мария^[3] и като такъв трябва да творя по дълбока вътрешна необходимост. Освен това, кой е моят роден език? Знаех немски от баща си, с Рут говорех на английски — езика, на който се учих в гимназията; с Муш най-често на френски; на испански, езика на моя кратък курс по граматика — „Туй, Фабио — о, мъка! — което виждаш тук сега…“ — говорех с Росарио. Но испанският език беше също езикът на подвързаната с виолетово кадифе „Жития на светии“, от която толкова много ми беше чела моята майка: света Роса Лимска — Росарио. В това голямо съвпадение виждам добро предзнаменование. И без повече колебания се връщам към „Одисеята“. Нейната риторика най-напред ме обезсърчава, защото не искам да използувам звателни форми като „Сине на Кронион, татко мой, върховни господарю“ или „Сине на Лаерт, издънка на боговете, хитроумии Одисей“. Това съвсем не е подходящ за моите нужди текст. Чета и препрочитам някои пасажи с горещото нетърпение да започна да пиша. Спирам се няколко пъти на епизода с Полифем, но накрая започва да ми се струва прекалено раздвижен и пълен с перипетии. Излизам от къщи раздразнен и се въртя под дъжда, за ужас на Росарио. Едва отговарям на Твоята жена, а тя се тревожи, като ме вижда такъв нервен. Но скоро престава да ме разпитва, приемайки, че мъжът има своите „лоши дни“ и че в никакъв случай не е длъжен да обяснява какво кара челото му да се мръщи. За да не ми досажда, сяда в един ъгъл зад гърба ми и с връхчето на едно бамбуково клонче започва да чисти ушите на Гавилан, които са пълни с кърлежи.

Но скоро доброто ми настроение се връща. Разрешаването на проблема беше просто: достатъчно е да разговаря текста на Омир от общите приказки, за да намеря желаната простота. Изведнъж в епизода за призоваването на мъртвите намирам заклинателния, прост и същевременно точен и тържествен тон:

Дупка направих със меча, широка и дълга до лакът,

около нея възлях незабавно за всички умрели

първом със медено мляко, а после със вино приятно,

трето с вода, а накрая ечмично брашно им поръсих.^[4]

Колкото повече текстът придобива желаната плътност, толкова по-дълбоко вниквам в структурата на музикалната реч. Преминаването от думата към музиката ще стане, когато гласът на корифея се смекчи, почти незабележимо, на строфата, където се говори за девиците в траур и за воините, паднали пронизани от бронзови копия. Мелизмите, които ще трябва да сложа на първия глас, ще бъдат внесени от жалбата на Елпенор, който се вайка, че няма „свой гроб на земята, покрай пътищата“. В самата поема се говори за продължително стенание; него аз ще предам в глас, който ще бъде прелюдия към неговата молба:

Ти си не тръгвай повторно, оставил ме там неоплакан

и непогребан, да стана причина за гняв на безсмъртни.

Ти ме сложи върху клада със всичките мои доспехи,

па ми могила вдигни край брега на морето пенливо,

за да си спомнят за клетия воин и бъдните люде.^[5]

Появата на Антиклея ще внесе звучността на контраалта в гласовия строеж, който все по-ясно се очертава в мен, и ще навлезе като фобурдон^[6] в дисканта на Одисей и Елпенор. Един съвсем открит акорд на оркестъра, със звучността на орган при натиснат педал, ще оповести идването на Тирезий.

Но тук се спирам. Необходимостта да пиша музика е толкова властна, че започвам да работя върху набелязаното и виждам как изпод графита на молива ми отново се раждат музикалните знаци, забравени от толкова време. Когато свършвам първата страница, спирам се очарован пред тези тромави, неравно разчертани петолиния — по-скоро от събиращи се, а не успоредни линии, върху които се нанизват първите ноти на моята хомофонична музика. Дори в нейното графическо изображение има нещо знахарско, нещо заклинателно; съвсем различна е от музиката, която съм писал досега. По нищо не прилича на сръчно изписаните ноти на онази злополучна „Прелюдия“ към „Окованият Прометей“, напълно съобразена с вкусовете на деня. В нея, както мнозина други, аз се бях опитал да намеря жизнеността и спонтанността на занаятчийското музикално изкуство — творбата се започва в сряда, а в неделя вече се изпълнява на църковната служба, — вземайки неговите формули, неговите правила за контрапункта, неговата риторика, но без да вникна в духа му. Не дисонансите, не звуковете, поставени там, където не им е мястото; не суровото звучене на инструментите, използувани нарочно в най-грубите и неподходящи регистри, ще осигурят просъществуването на едно подражателско, студено изкуство, осъвременило само мъртвия завет — формите и похватите на „изложението“ — в творби, които прекалено често и съзнателно забравяха необикновената сила на бавните времена, възвишеното вдъхновение на ариите, за да правят фокуси с оглушителните звуци, с бързането, с препускането на алегрите. Някакво лутане бе измъчвало години наред авторите на кончерти гроси^[7], в които две движения в осмини и в шестнадесетини — сякаш не съществуваха цели и половини ноти, — разбити от сложени не на място ударения, противоречащи на самото дихание на музиката, трептяха от двете страни на едно ricercare^[8], чиято идейна празнота се криеше под най-лошо звучащия контрапункт; по-лош не би могъл и да се измисли. Аз също, както толкова други, се бях поддал на призивите за „връщане към реда“, за необходимостта от чистота, от геометрическа правилност, от стерилност, и заглушавах в себе си всяка песен, стремяща се да въстане. Сега, далеч от концертните зали, от манифестите, от безкрайната скука на полемиките за изкуството, съчинявам музика с лекота, която ме учудва — сякаш мислите, слезли от мозъка, пълнят шепата ми и се блъскат да излязат през графита на молива. Знам, че не трябва да вярвам на нищо, което се създава без мъка. Но сега ще имам време да задрасквам, да критикувам, да съкращавам. Сред дъжда, който непрестанно вали, пиша с радостно нетърпение, сякаш подтикван от някаква бликаща вътре в мен сила, и често сбивам написаното в някаква стенограма, която само аз бих могъл да разчета. Когато легнах да спя тази нощ, първите тактове на „Плач“ бяха изпълнили цялата „Тетрадка по… на…“