Алехо Карпентиер
Загубените следи (31)

XXXI

Бях неприятно изненадан. Отидох да поискам от Аделантадо нова тетрадка, а той ме попита дали не ги гълтам. Обясних му за какво ми беше необходима още хартия.

— Давам ти последната — каза ми намръщено и после ми обясни, че тези тетрадки били предназначени за вписване на закони, на решения и за водене на полезни бележки и по никакъв начин не можели да се хабят за писане на музика. За да разсее моето огорчение, предложи ми китарата на сина си Маркос. Както разбрах, той не вижда никаква връзка между композирането и необходимостта да пишеш. Единствената музика, която познава, е музиката, изпълнявана от арфисти, от свирачи на бандола и на струнни инструменти — музикантите, които и до днес са тръбачи на Средновековието, както и дошлите с първите каравели, никак не се нуждаят от партитури и дори не са виждали хартия с петолиния.

Ядосан, отивам да се оплача на брат Педро. Но монахът-капуцин оправдава напълно Аделантадо и добавя, че скоро ще трябва да се заведат Книга за кръщенията и Книга за погребенията в селището, за което Аделантадо очевидно е забравил, да не говорим за Регистъра за браковете. И изведнъж застава срещу мен и ме запитва дали цял живот възнамерявам да живея в конкубинат. Толкова малко очаквах такъв въпрос, че измърморвам нещо съвсем несвързано. Тогава брат Педро започва да кори онези, които се мислят за културни и умни и спъват неговата работа в покръстването на индианците, защото им дават лош пример. Разправя, че съм длъжен да се оженя за Росарио, защото законните бракове, благословени от църквата, трябва да легнат в основата на реда, който ще се въведе в „Света Моника“, закрилница на елените. Неочаквано самочувствието ми се връща и му подхвърлям иронично, че тук хората си живеят много добре и без неговата църква. Всички вени по лицето на монаха сякаш едновременно се издуват; разгневен ми крещи — с яростта на човек, който ругае някого, — че няма да допусне никакви съмнения в законността на неговата дейност и оправдава присъствието си тук с някакви думи на Христос за овцете, които не били от неговото стадо и трябвало да се съберат, за да чуят словото му. Изненадан от гнева на брат Педро, който чука по земята с тоягата си, аз свивам рамене и поглеждам встрани, запазвайки за себе си каквото исках да му кажа: ето каква е ползата от църквата. Вече лъсват въжетата, скривани досега под самарянската дреха. Значи, две тела не могат да лежат едно до друго и да си даряват наслада, ако някакви пръсти с черни нокти не са очертали над тях знака на кръста. Някой неделен ден, когато ще се съгласим да станем действуващи лица в поучителното зрелище, той непременно трябва да напръска със светена вода рогозките, върху които телата ни се сливат. Толкова смешна ми се вижда тази щампа на бракосъчетанието, че прихвам да се смея и излизам от църквата. Зейналите по стените й процепи са запълнени временно с широки листа от маланга; по тях се стича дъждът и глухо барабани. Връщам се в нашата колиба и трябва да си призная, че моята насмешка, предизвикателният ми смях не бяха нищо друго освен най-лесен отговор на човек с твърде книжни представи за свободата, който търси начин да скрие една неприятна истина: вече съм женен. И това не би имало никакво значение, ако не обичах дълбоко, от дъното на душата си Росарио. На такова разстояние от моята страна и от нейните съдилища двуженството е престъпление, което не би могло да се докаже. Бих могъл да участвувам в поучителната комедия, както монахът настоява, и всички биха били доволни. Но мина времето на измамата. Откакто се чувствувам отново човек, аз се зарекох да не си служа с лъжата. Най-много ценя предаността на Росарио към всичко, свързано с мен, затова само мисълта, че мога да я излъжа, ме възмущава. При това да я излъжа за нещо, на което жената по инстинкт придава голямо значение, защото се стреми да си устрои дом, в който да приюти живия дом на своето майчинство. Не бих могъл да понеса жестоката гледка: да я виждам как пази между дрехите си — може би с радостта на празнично облечено момиче — свидетелството, написано върху лист от тетрадка и скрепяващо нашия съюз на „мъж и жена пред бога“. Съвестта на моята съвест ми забранява вече подобни низости. Същевременно се страхувам от тактиката, до която би могъл да прибегне монахът; Педро де Енестроса е твърд в решението си и ще въздействува върху съзнанието на Твоята жена, за да сложи нейния пръст на спусъка. Тогава ще бъда заставен или да призная истината, или да излъжа. Истината — ако я кажа — ще ме постави в много трудно положение пред мисионера, а спокойната и проста хармония в живота ми с Росарио ще се омърси. Лъжата — ако я приема — ще разруши с тежко провинение честността в постъпките ми, която си бях определил като ненарушим закон в моя нов живот.

За да избягам от тези тревожни, от тези натрапчиви мисли, правя опит да се съсредоточа в работата по партитурата и накрая успявам, с голямо усилие. Стигнал съм до твърде трудния момент, когато се появява Антиклея. Тя измества гласа на Одисей до обикновен дискант, под мелизмите на Елпеноровия плач. Тук вмъквам първия лиричен епизод в кантатата — епизод, чиято тема ще премине в оркестъра след влизането на Тирезий и ще послужи за основа на първата инструментална разработка, успоредно с полифоничния план на гласовете.

В края на деня, макар да бях писал колкото е възможно по-гъсто, виждам, че съм запълнил вече две трети от втората тетрадка. Належащо е очевидно съвсем скоро да намеря някакъв начин да разреша този въпрос. Трябва да има някаква материя в джунглата — тъй богата на естествени тъкани, на странни видове юта, на влакна, обвивки от влакна, — върху която да е възможно да се пише. Но вали непрекъснато. Нищо сухо няма в цялата Долина на платата. С хитростите на краснописците сгъстявам още повече нотите, за да мога да оползотворя всеки милиметър хартия. Но тази дребнава, скъперническа грижа, противна на широтата на вдъхновението, спъва потока на мислите ми, заставяйки ме да си представям в мънички размери онова, което трябва да виждам нашироко. Чувствувам се като с вързани ръце, нерешителен, смешен, и накрая захвърлям работата, малко преди да се е стъмнило, обзет от люта досада. Никога не съм мислил, че въображението може някога да се сблъска с такова глупаво препятствие като липсата на хартия. И когато съм най-раздразнен, Росарио ме пита на кого пиша писма, щом като тук няма поща да ги изпратя. Тази нейна грешка, представата за писмото, написано, за да се изпрати, ме кара да помисля изведнъж за безсмислието на моите занимания от вчера насам. Никакъв смисъл няма в една партитура, която не ще бъде изпълнена. Една творба на изкуството се предназначава за другите, а особено музиката, която притежава възможността да достигне до най-широк кръг слушатели. Трябваше да избягам от местата, където би могла да бъде чута моя творба, за да започна наистина да съчинявам музика. Това е глупаво, безсмислено, смешно. И въпреки това, дори да си обещая, да се закълна тихичко пред себе си, че „Плачът“ ще остане там, където е сега, че няма да мръдне по-нататък от първата трета на втората тетрадка, знам, че утре призори завладялата ме сила ще ме застави да взема молива и да нахвърля в общи черти страницата за появата на Тирезий, която вече звучи в ушите ми със своята празнична тържественост, присъща на органа: три обоя, три кларнета, един фагот, две валдхорни, един тромбон. Няма значение, че „Плачът“ никога няма да бъде изпълнен. Трябва да го напиша и ще го напиша, каквото и да става: макар и само за да докажа на самия себе си, че не съм опустошен, напълно, опустошен, както в един ден през тази година исках да накарам Пазителя да повярва.

Малко успокоен си лягам в моя хамак. Отново мисля за монаха и за неговото настойчиво искане. Твоята жена е зад мен, допича няколко кочана царевица върху жарта на огъня, който много трудно се запали поради влагата. Лицето ми е в сянка, оттам тя не може да го види и няма да може да следи израза ми, докато й говоря. Решавам се най-сетне да я попитам — с глас, който не ми прозвучава особено твърдо — дали тя мисли, че е полезно и желателно да се оженим. И когато чакам тя да се вкопчи за тази възможност да ме направи герой от картинка в книгите за неделна служба, чувам я изненадан да казва, че за нищо на света не иска да се омъжва. Моята изненада веднага се превръща в ревност и раздразнение. Приближавам се към Росарио много оскърбен, искам обяснение. Но тя ме обезсърчава с доводи, които са доводи на нейните сестри, били са сигурно доводи на нейната майка и навярно са причина за вътрешната гордост на тези жени, непознаващи страх пред нищо. Според нея бракът, законното обвързване, отнема всякаква възможност на жената да се защищава срещу мъжа. Леката възможност всеки миг да напусне другаря, който се държи безочливо, да го остави сам, без той да има начин да предявява някакви права — това е оръжие за жената. Законната съпруга според Росарио е жена, която могат да тръгнат да търсят с полиция, ако напусне дома, където мъжът е въдворил измамата, жестокостта или побоищата и кавгите след пиянство. Да се омъжиш, това значи да попаднеш под тежестта на законите, създадени от мъжете, а не от жените. В един свободен съюз, напротив — поучително твърди Росарио, — „мъжът знае, че от неговото отношение зависи дали ще притежава онази, която му създава удоволствие и се грижи за него“. Признавам, че нищо не мога да възразя срещу селската логика на това гледище. Очевидно в живота Твоята жена се движи в един свят от понятия, обичаи, принципи, които са ми чужди. И въпреки това се чувствувам унизен, обзет от някакво досадно чувство на непълноценност — защото сега аз искам да я заставя да се омъжи за мен; аз сам искам да се видя като герой на поучителната сватбена церемония и да слушам брат Педро да произнася пред събраните индианци обредната формула за бракосъчетанието. Но има една хартийка, подписана и узаконена там, много далеч, и тя ми отнема всякаква морал на сила. Там е в прекалено големи количества хартията, Която тук тъй липсва…

В този миг се обръщам, защото Росарио изпищява и започва ускорено да диша, като от силна уплаха. Там, в рамката на прозореца, стои самата проказа: великата проказа на древността, класическата, забравената от толкова народи; проказата на Левит^[1], която още има страхотни носители в дъното на тази джунгла. Под една островърха шапка виждам някакви остатъци, някакви парцали от лице, една дрипа от човешка плът, която още се крепи около една черна дупка, зееща на мястото на устата, около две безизразни очи, като втвърдени сълзи, готови също да се разтворят, да се втечнят сред общото разлагане на съществото, което ги движи и изпуска през трахеята си някакво хрипливо хъркане, сочейки с пепелносива ръка кочаните царевица. Не знам какво да правя пред този кошмар, пред това тяло, този труп, който маха с ръце тъй близо, движи парчета от пръсти и е заставил Росарио да коленичи на пода, онемяла от ужас.

— Върви си, Никасио! — казва без раздразнение гласът на Маркос, който спокойно се приближава. — Върви си, Никасио! Върви си! — И го подбутва леко с един раздвоен клон, за да го отдели от прозореца. После влиза в нашата колиба, смеейки се, взема един кочан царевица и го хвърля на нещастника, а той го прибира в някаква торба и се отдалечава към планината, тътрейки се, а не вървейки.

Сега разбирам, че съм видял Никасио: златотърсач, когото Аделантадо сварил тук, когато пристигнал, вече много болен; живеел в далечна пещера и очаквал смъртта, но тя прекалено дълго, изглежда, не се сеща за него. Забранено му било да идва в селището. Но толкова дълго време не е посмявал да се приближи, че днес няма да бъде наказан. Ужасен от мисълта, че прокаженият може да се върне, поканвам сина на Аделантадо да раздели с нас вечерята ни. Той бързо изтичва под дъжда да вземе старата си китара с четири струни — същата, звучала някога на борда на каравелите — и в ритъм, от който под мелодията на романса закипява негърска кръв, започва да пее:

Син съм на краля-мулат

и на кралица-мулатка;

която за мен се омъжи,

мулатка ще стане.