Алехо Карпентиер
Загубените следи (7)

VII

Събота, 10

Бяхме пристигнали в Лос Алтос рано следобед с малка теснолинейка, подобна на влакче от лунапарк. Мястото тъй много ми харесваше, че за трети път отивах на мостчето над потока и облакътен на перилата, съзерцавах цялото селище, което в предишните си разходки бях обходил педя по педя, надничайки нахално в къщите. Нищо от онова, което очите виждаха, не беше нито монументално, нито забележително; нищо не беше влязло още в пощенските картички, нито бе превъзнесено в пътеводителите за туристи, но в това провинциално кътче, където всеки ъгъл, всяка обкована с гвоздеи врата отговаряше на един особен начин на живот, аз намирах очарование, което бяха загубили прекалено често опипваните, прекалено много фотографирваните камъни в селищата-музеи. Вечер градчето, опряло гръб в планината, се превръщаше в иконостас с гравюри, изобразяващи поучителни сцени, и гравюри, изобразяващи сцени от ада, които лампите на общинската електрическа мрежа извличаха от мрака. Тези петнадесет улични лампи, около които постоянно кръжаха насекоми, изолираха всичко наоколо, както светилниците пред олтара или прожекторите в театъра, и показваха в пълно осветление отделни моменти от криволичещия път към върха на Голгота. И тъй като във всяка алегория за праведния живот и за греховния живот лошите винаги горят в пламъците отдолу, първата лампа осветяваше кръчмата на говедарите, където продаваха писко, чаранда^[1] и ракии от гърбица и от къпина — място на комарджии и пропаднали типове, с пияници, заспали върху бъчвите пред вратата. Втората лампа се люлееше над къщата на Лола, където Кармен, Нимфа и Есперанса, облечени в бяло, розово и бледосиньо, чакаха под китайски фенер, седнали на диван от изтъркан плюш, принадлежал някога на някакъв член на испанския кралски съд. В кръга на третата лампа се въртяха камилите, лъвовете и щраусите на една детска въртележка, а докато се извъртеше плочата с „Валсът на кънкьорите“, висящите столчета на виенското колело се изкачваха нагоре в мрака и се връщаха от него — защото светлината не достигаше такава височина. Слязла сякаш от небето на славата, светлината на четвъртата лампа заливаше в бяло статуята на Поета — пресветъл син на града, автор на удостоен с награда „Химн на земеделието“; той продължаваше да плете стихове върху мраморен къс хартия, с плесенясало перо, насочван от показалеца на едноръка муза. Под петата лампа нямаше нищо забележително освен две заспали магарета. Шестата лампа беше над Лурдската пещера^[2] — погълнала много труд постройка от цимент и камъни, донесени много отдалеч; тази творба беше още по-забележителна с това, че за да я направят, било необходимо да зазидат една истинска пещера, която била на същото място. Седмата лампа принадлежеше, на един черно-зелен бор и на розов храст, който пълзеше по една вечно затворена врата. Сетне идваше катедралата с дебели контрафорси, осветени от осмата лампа, която беше закачена на висок стълб и затова достигаше циферблата на часовника, чиито стрелки бяха заспали преди четиридесет години на седем и половина; според приказките на църковниците и набожните стрелките сочели часа на предстоящия Страшен съд, пред който щели да отговарят разпасаните жени в градчето. Деветата лампа беше до атенея, където се уреждаха културни прояви и се чествуваха разни патриотични събития; към него имаше малък музей, където се пазеше една халка, на която бил закачен за една нощ хамакът на героя от битката при Рискос; едно зърно ориз, на което били преписани няколко пасажа от „Дон Кихот“; един портрет на Наполеон, изработен с буквата „х“ на пишеща машина, и пълна колекция на отровните змии в областта, спиртосани в шишета. Сградата на Лоджията^[3] заемаше цялото светло поле на десетата лампа; сдържана и тайнствена, тя беше застанала в рамката на две тъмносиви вити колони, а покривът й беше разкрачен като пергел от капител до капител. После беше манастирът на реколетите, със своята гора, едва осветена от единадесетия фенер, пълен с мъртви насекоми. Насреща беше казармата; тя си поделяше светлината от следващата лампа с дорийската беседка, чийто купол бил разсечен от гръм, но която още служеше за разходки на младите в летните вечери — мъжете на една страна, жените на друга. В конуса на тринадесетата лампа стоеше изправен на задните си крака зелен кон, яхнат от някакъв бронзов, измит от дъждовете каудильо, чиято гола сабя разсичаше леката мъглица на две бавни течения. После идваше черната ивица с трепкащите светлини на свещите и мангалите в индианските колиби; всяка от тях беше като малка гравюра, изобразяваща рождество Христово или бдение край ковчега на мъртвец. По-нагоре, под предпоследната лампа, един циментов пиедестал очакваше да опъне лък храбрият стрелец, борец срещу конквистадорите, комуто франкмасоните и комунистите бяха поръчали паметник от дялан камък, за да дразнят поповете. След него беше черна нощ. А в края на тази нощ — тъй нависоко, че сякаш принадлежеше на друг свят — последната лампа осветяваше три дървени кръста, забити в купчини от обли камъни там, където вятърът шибаше най-силно. Там свършваше иконостасът на града, върху фон от звезди и облаци, обсипан с други, по-малки светлинки, които едва се различаваха. Всичко останало бяха пръстени покриви, които в мрака се сливаха с планината.

Подгонен от студа, слязъл от върховете, аз се връщах по кривите улички към къщата на художничката. Трябва да кажа, че тази особа, на която предишните дни не бях отделил голямо внимание — приемайки това случайно съжителство, както бих приел и всяко друго, — ме дразнеше все повече, откакто бяхме излезли от столицата, защото Муш й отделяше все по-голямо внимание. В началото ми се беше сторила твърде безлична, а сега с всеки изминат час се утвърждаваше като противодействуваща сила. Нарочно произнасяше думите бавно, което им придаваше тежест, и по този начин предопределяше и най-незначителните решения, засягащи нас тримата, с едва доловима, но упорита властност, на която моята приятелка се подчиняваше с неприсъща за нейния характер кротост. Тя, която толкова обичаше да превръща прищевките си в закон, винаги даваше право на домакинята, макар няколко минути преди това да е била съгласна с мен, че трябва да се откаже от нещо, което после приемаше с огромно удоволствие. Неизменно излизаше, когато аз не исках, или все й се почиваше, когато аз предлагах да се изкачим до обвитите в мъгли върхове на планината. Това издаваше желанието й непрекъснато да се харесва на другата; следеше нейните реакции и ги хвалеше. Ясно беше, че Муш държеше на това ново приятелство и този факт разкриваше, че тя тъгува — след толкова малко дни — по живота, който бяхме оставили зад себе си. Докато промяната в надморската височина, чистият въздух, нарушаването на Старите привички, новата среща с езика на моето детство подготвяха у мен някакво връщане — още колебливо, но вече доловимо — към равновесието, загубено преди много време, у нея се забелязваха признаци на отегчение, макар че тя още не го признаваше. Очевидно нищо от видяното досега не съответствуваше на онова, което тя би искала да намери в това пътуване — ако изобщо бе искала да намери нещо. А Муш често говореше умно за обиколката си из Италия преди нашето запознаване. Затова, като наблюдавах колко неправилни и безпомощни бяха реакциите й в тази страна, където бяхме попаднали неочаквано, неподготвени, без да знаем нищо за нейното минало, без да сме прочели нищо за нея, аз започвах да се питам дали в действителност острите й наблюдения за тайнствената чувственост на прозорците в двореца Барберини^[4], за налудничавостта на херувимите в небесата на тавана на „Свети Йоан“ в Латеран^[5], за почти женствената интимност на „Свети Карло с четирите врати“^[6], с манастира с многобройните извивки, не бяха само подходящи цитати, приспособени към нуждата на момента, взети от прочетени или чути неща, нагълтани от най-общодостъпни извори. Съжденията й винаги съответствуваха на някакъв действуващ в даден момент естетически девиз. Говореше за плесен и за сенки, ако се смяташе модно да се говори за плесен и за сенки. Но затова пък, когато се сблъскваше с непознат предмет, с труден за асоциация факт, с архитектурен стил, за който не беше прочела в никоя книга, аз я виждах как изведнъж се объркваше, колебаеше се, неспособна да изкаже някакво свястно мнение, и купуваше като литературна реликва потънало в прах морско конче там, където би могла да купи една примитивно изработена религиозна миниатюра на света Роса с цъфнала палма. Тъй като канадската художничка била някога любовница на един поет, известен с есетата си за Луис и Ана Редклиф^[7], Муш с голяма радост отново витаеше в облаците на сюрреализма, на астрологията, тълкуването на сънищата — с всичките му последствия. Всеки път, когато срещнеше някоя жена, с която имали „общ език“, както тя казваше в такива случаи — това все пак не ставаше често, — тя се отдаваше на новото приятелство, посвещаваше му всеки свободен час, отделяше му изключително внимание, тревожеше се и всичко това просто ме вбесяваше. Тези изблици не траеха дълго време; те завършваха най-неочаквано и тъй внезапно, както бяха започнали. Но докато траеха, събуждаха у мен най-непоносими подозрения. И сега, както друг път, аз имах само някакво предчувствие, усещах смътно безпокойство, съмнение; нищо не ми доказваше, че тя е виновна. Но тази разяждаща мисъл ме беше обхванала предишния следобед, след погребението на капелмайстора. Като се върнах от гробищата, където бях отишъл заедно с други гости на хотела, в хола още имаше листца от погребалните цветя, страшно ароматни в тази страна. Уличните метачи вдигаха мършата, чиято воня ни задушаваше по време на нашето затворничество. Краката на коня, оглозгани от лешоядите, не се събираха в каруцата, затова ги отсичаха с мачете. Копита, кости и подкови полетяваха сред рояците зелени мухи, които кръжаха над асфалта. Вътре слугите, върнали се от революцията като от обикновена разходка, поставяха мебелите по местата им и лъскаха дръжките на вратите с еленова кожа. Когато след полицейския час двете се появиха, твърдейки, че били вървели по улиците сред тълпата, празнуваща победата на спечелилата партия, стори ми се, че бяха в някакво особено състояние. Двете бяха обхванати от несвойствено за тях студено безразличие към всичко, от някакво чувство на задоволеност, като след пътешествие в забранени земи. Наблюдавах ги много зорко, за да уловя някакъв съучастнически поглед; претеглях всяка дума, изречена от едната или от другата, търсейки в нея скрит или издаващ истината смисъл; опитвах се да ги засека с объркващи, противоречиви въпроси, но без никаква полза. Опитът ми от дългото общуване с някои среди и придобитият цинизъм ми подсказваха, че този начин на действие е смешен. И въпреки това измъчваше ме нещо много по-лошо от ревността: непоносимото чувство, че съм оставен вън от играта, която тъкмо поради това ставаше още по отвратителна. Не можех да понасям сегашното коварство, притворството, представата за онова скрито и сладостно „нещо“, което може би плетяха зад гърба ми двете жени. Изведнъж моето въображение придаваше конкретен образ на най-отвратителни плътски наслади и макар да си бях повтарял хиляди пъти, че онова, което ме свързваше с Муш, беше навик на сетивата, а не любов, аз виждах, че съм способен да се държа като съпруг от мелодрама. Знаех, че когато премине бурята и призная на моята приятелка терзанията си, тя щеше да свие рамене и да каже, че това е прекалено смешно, за да я разсърди, и щеше да обясни животинското начало в подобни мои реакции с факта, че първоначално съм възпитаван в латиноамериканска среда.

Но сред спокойствието на тези пусти улички подозренията отново ме налегнаха. Ускорих крачка, за да стигна в къщи по-скоро — със страха и същевременно с желанието да се добера до някакво доказателство. А там се сблъсках с нещо неочаквано: в ателието имаше страшна глъчка и чашите често се наливаха. Трима младежи, хора на изкуството, току-що бяха пристигнали от столицата. Избягали като нас от полицейския час, който ги заставял да се затварят в домовете си още по здрач. Музикантът беше толкова силно изразен тип на бял, поетът — толкова подчертан индианец, а художникът такъв красноречив представител на черната раса, че не можах да не си спомня за влъхвите, като ги видях около хамака, в който Муш лениво се беше излегнала и отговаряше на въпросите им, оставила се сякаш на тяхното обожание. Темата беше една-единствена: Париж. И аз наблюдавах тези младежи, докато те разпитваха моята приятелка, както сигурно селяните от Средновековието са разпитвали поклонника, завърнал се от Светите места. Не им омръзваше да я молят да разкаже подробно каква била външността на еди-кой си ръководител на някоя школа, когото Муш се хвалеше, че познава; искаха да знаят дали еди-кой си писател още посещава еди-кое си кафене, дали някакви други двама писатели се били помирили след полемиката около Киркегор^[8]; дали абстрактната живопис имала все същите защитници. И когато знанията им по френски или английски не достигаха, за да разберат всичко, което им разказваше моята приятелка, поглеждаха с умоляващи очи към художничката, за да благоволи тя да преведе някой анекдот, някое изречение, чийто ценен смисъл те не можеха да доловят. Намесих се в разговора със злорадото намерение да отнема на Муш възможността да блести и започнах да разпитвам тези младежи за историята на тяхната страна, за първите несигурни стъпки на тяхната колониална литература, за техните народни традиции. Забелязах, че промяната на разговора никак не ги зарадва. Тогава — за да не оставя думата на моята приятелка — ги запитах дали са били в джунглата. Поетът индианец отговори, свивайки рамене, че нищо няма за гледане там, колкото и навътре да отиде човек, и че такива пътешествия те оставяли за чужденците, жадни да колекционират лъкове и колчани. Културата — заяви художникът негър — не била в джунглата. Според музиканта съвременният човек на изкуството, можел да живее само там, където сега мисълта и творчеството са най-активни. И той отново заговори за града, чиято интелектуална топография живееше в съзнанието и на неговите другари — много склонни, както сами признаха, да сънуват будни над някоя карта „Тарид“^[9], върху която станциите на метрото са отбелязани с дебели сини кръгове: Солферино, Оберкампф, Корвизар, Мутон-Дюверне. Между тези кръгове, пресичайки светлите артерии на Сена, са нанесени улиците, преплетени като мрежа. В тази мрежа скоро щяха да попаднат и младите влъхви, водени от звездата, която грее над големите ясли на Сен Жермен де Пре. Според настроението на деня щяха да им говорят за стремежа да избягаш от всекидневието, за предимствата на самоубийството, за необходимостта да оскверняваш трупове или да стреляш срещу първия срещнат. Някой майстор на транса щеше да ги накара да прегърнат култа към Дионис^[10] — „бог на екстаза и на ужаса, на диващината и на освобождаването от задръжки; лудият бог, чието появяване само хвърля живите същества в състояние на транс“. Но нямаше да им каже, че проповедникът на Дионис, офицерът Ницше, накарал да го нарисуват в униформа на Райхсвера, със сабя в ръка и с каска, поставена върху масичка в мюнхенски стил — като злокобен първообраз на бога на ужаса, който наистина връхлетя върху Европа на Деветата симфония. Виждах ги как слабеят и бледнеят в мрачните ателиета — как индианецът придобива зеленикав тен, как негърът загубва усмивката си, как белият се развращава; как все повече забравят слънцето, останало далече зад тях, и правят отчаяни опити да вършат онова, което там, в мрежата, се върши само по себе си. След години, когато загубят младостта си в това дело, ще се върнат в родината си с празни очи, с пречупени пориви, без желание да се заемат с единствената задача, необходима според мен в тази среда, която бавно ми разкрива сега своите достойнства: да сложат както Адам имена на нещата. Докато ги гледах тази вечер, осъзнавах какво зло ми беше причинило ранното изтръгване от тази среда, която бе и моя среда до юношеството ми; колко бе спомогнала за моите заблуждения лекотата, с която хората от моето поколение се палеха по едно или друго, отвеждани от разни теории в същите интелектуални лабиринти, където същите минотаври ги разкъсваха. Някои идеи вече ме изморяваха — толкова ги бях носил в себе си — и аз усещах смътно желание да кажа нещо, различно от повтаряните всеки ден тук и там разсъждения на хората, смятащи се „в течение“ на неща, които след петнадесет години ще бъдат отречени, потъпкани. И тук ме настигнаха споровете, които толкова ме развличаха понякога в дома на Муш. Но облегнат на този балкон, над потока, който глухо бълбукаше в дъното на рова, вдишвайки режещия въздух с дъх на мокро сено, тъй близко до земните твари, които пълзяха под червеникавозелената люцерна и носеха смъртта в зъбите си — в тази минута, когато нощта беше особено осезателна за мен, някои теми на „модерното“ ми се струваха непоносими. Бих искал да заставя да млъкнат тези гласове, разговарящи зад гърба ми, и да послушам многогласното квакане на жабите, пронизителното свирене на щурците, тракането на една каруца, чиито оси скърцаха някъде по-нависоко от Голготата в облаците.

Ядосан на Муш, на всички, които си оставаха само с желанието да напишат нещо, да композират нещо, аз излязох от къщата и слязох към брега на потока да се полюбувам отново на градчето-олтар. Горе някой взе неуверено няколко акорда на пианото на художничката. После започна да свири младият музикант — след колебливите акорди увереността на пръстите издаваше присъствието на композитора. На шега преброих дванадесет ноти без повторение, докато той отново се върна до първоначалния ми бемол на своето измъчено анданте. Можех да се обзаложа, че атоналността бе стигнала и до тази страна; рецептите й вече се използуваха по тези земи. Продължих надолу към кръчмата, да изпия една къпинова ракия. Завити в наметалата си, говедарите разказваха за дървета, които кървели, когато ги нараниш с брадва на разпети петък, и за бодлите, които израствали от коремчетата на осите, задушени от дима на някакво планинско дърво. Изведнъж, сякаш излязъл от нощта, един арфист се приближи до тезгяха. Бос, с преметнат на гърба инструмент, с шапка в ръка, той поиска разрешение да ни посвири. Идвал от много далеч, от някакво село в окръга Тембладерас, където отишъл да изпълни, както и други години, обещанието си да свири пред църквата на Кръстовден. Сега искал само да се подкрепи с ракия от магей^[11] и срещу нея да ни посвири. Настъпи тишина. Със сериозността на човек, изпълняващ някакъв обред, арфистът сложи длани върху струните. За да си раздвижи пръстите, засвири с дълбоко вдъхновение своята прелюдия, която ме изпълни с възхищение. В неговите гами, в строго звучащите му речитативи, прекъсвани от могъщи и широки акорди, имаше нещо, което напомняше празничното величие на прелюдиите за орган от Средновековието. Същевременно несъвършената настройка на този селски инструмент заставяше изпълнителя да се движи в една гама без всичките ноти и това оставяше впечатлението, че свиренето му е подчинено на майсторското владеене на древните канони и на църковните песни, с което артистът по истински първобитен път стигаше до най-ценни издирвания на някои съвременни композитори. Неговата съвършена по форма импровизация напомняше традициите на органа, на виуелата и на лютнята, но извличаше ново жизнено туптене от този инструмент с коническа форма, притиснат между напуканите глезени на музиканта. А после засвири танци. Шеметно бързи танци, в които двувременни ритми преминаваха необуздано в тривременни — и всичкото това в рамките на една тонова система, която никога не е бивала подлагала на подобни опити. Прииска ми се да се кача горе в къщата, да хвана за ухото младия композитор и да го доведа да си вземе поука от това, което тук се свиреше. Но в този момент дойдоха гумените наметала и фенерите на патрула и полицията нареди кръчмата да бъде затворена. Научих, че и тук няколко дни ще съблюдават полицейския час след залез-слънце. Това неприятно обстоятелство щеше да направи още по-тясно нашето противно за мен съжителство с канадката и то ме накара да взема изведнъж едно решение, което увенча дълъг процес на размишления и преоценки. Тъкмо от Лос Алтос тръгваха автобусите към пристанището, откъдето по реката можеше да се стигне до голямата Южна джунгла. Нямаше да живеем повече в измамата, измислена от моята приятелка, щом като обстоятелствата на всяка стъпка й се противопоставяха. Поради революцията стойността на моите пари беше пораснала много по отношение на местната монета. С една дума, най-просто, най-честно, най-интересно беше да използувам останалите дни от отпуската, за да изпълня задължението си пред Пазителя и пред Университета и добросъвестно да доведа докрай възложената ми задача. И за да не си дам време да премисля своето решение, аз купих от кръчмаря два билета за автобуса, който тръгваше на разсъмване. Не ме интересуваше какво мисли Муш: за първи път се чувствувах способен да й наложа своята воля.