Алехо Карпентиер
Загубените следи (6)

VI

Петък, 9

На другия ден не можехме да излезем, затова направихме опит да се приспособим към условията на обсаден град, на кораб под карантина, наложени от събитията. Но трагичното положение, завладяло улиците, не само не предразполагаше към лентяйство, а напротив, между тези стени, които ни защищаваха от външния свят, то се изрази в необходимостта да правим нещо. Който имаше професия, се стремеше да си подреди работно място или кабинет, сякаш за да покаже на останалите, че при ненормални обстоятелства е нужно да продължаваш да се трудиш. На подиума за музикантите в столовата един пианист изпълняваше класическо рондо, с неговите трилери и морденти, стремейки се да извлече от прекалено твърдите клавиши звучността на клавесин. Подпрени на бара, балерините от една балетна трупа правеха упражнения, а примабалерината чертаеше бавни арабески върху намазания с восък под, между изправените покрай стените маси. Из цялата сграда чукаха пишещи машини. В салона, където се помещаваше пощенският клон, търговците преобръщаха съдържанието на големите си чанти от телешка кожа. Застанал пред огледалото в своята стая, австрийският капелмайстор, поканен от филхармоничното дружество в града, дирижираше „Реквием“-а на Брамс с прекрасни жестове, давайки знак на голям въображаем хор да встъпи. На щанда за вестници и разни книжки не беше останало нито едно списание, нито един детективски роман, никакво развлекателно четиво. Муш отиде да вземе банския си костюм, защото бяха отворили вратите на един защитен вътрешен двор, където няколко души, останали без работа, се печаха на слънце около фонтан с мозайки, между палми в саксии и жаби от зелена керамика. Забелязах с известна тревога, че предвидливите гости се бяха запасили с тютюн, опустошавайки всички цигари в лавката при хотела. Приближих се до входа на хола, чиято бронзова решетка беше затворена. Навън стрелбата бе отслабнала. Изглежда, че по-скоро някакви малки, партизански групи се биеха в отделни квартали и завързваха кратки, но ожесточени битки — ако се съди по бързината, с която стреляха оръжията. От терасите и покривите изсвистяваха отделни куршуми. В северната част на града бе избухнал голям пожар — някои твърдяха, че горели казарми. Имената, които, изглежда, бяха начело на събитията, нищо не ми говореха, затова се отказах да задавам въпроси. Потънах в четенето на стари вестници и даже забавни ми бяха съобщенията от далечни места, в които често се разказваше за бури, за изхвърлени на брега китове, за разни магьосничества. Удари единадесет — час, който аз очаквах с известно нетърпение, — но забелязах, че масите в бара продължаваха да си стоят изправени край стените. Тогава разбрахме, че последната вярна прислуга си била отишла малко след зазоряване, за да се присъедини към революцията. Тази новина, която ми се стори много тревожна, предизвика истинска паника сред гостите. Всички захвърлиха заниманията си и се стекоха в хола, където управителят се опитваше да успокои духовете. Като разбра, че този ден няма да има хляб, една жена избухна в плач. В този миг един отворен кран изплю с хриптене малко ръждива водица, а после подхвана някаква тиролски извивки, които затичаха по всички тръби в сградата. Видяхме, че водната струя, бликаща от устата на тритона в средата на фонтана, изтънява и разбрахме, че от този миг можехме да разчитаме само на своите запаси вода, а те бяха малки. Заговориха за епидемии, болести, които щели да вземат големи размери поради тропическия климат. Един опита да се свърже със своето консулство, но телефоните не даваха връзка и тяхната немота ги правеше толкова безполезни — такива едноръки, с увиснала на вилката слушалка, — че някои в раздразнението си ги разтърсваха, блъскаха ги по масите, за да ги накарат да проговорят. „Това е Червеят“ — казваше управителят, повтаряйки шегата, станала в столицата обяснение на всички катастрофални явления. „Това е Червеят.“ А аз си мислех колко се ожесточава човек, когато неговите машини престанат да го слушат, и търсех някоя ръчна стълба, за да се изкача до прозорчето на една баня на четвъртия етаж, от което не беше опасно да се гледа навън. Когато ми омръзна да наблюдавам панорамата от покриви, забелязах, че нещо необикновено става долу, на равнището на подметките ми. Сякаш някакъв подземен живот изведнъж бе излязъл наяве, измъквайки от мрака множество чудновати животинки. По празните водопроводни тръби, пълни с далечно хриптене, прииждаха странни гниди, сиви трошички, които пълзяха, мокрици с петна по бронята и няколко къси стоножки, привлечени може би от сапуна, които се свиваха на кълбо при най-малката уплаха и се спираха неподвижни на пода, като мънички медни спирали. От устата на крановете се подаваха пипала, дебнеха недоверчиво, а телцата, които ги носеха, не се подаваха. Шкафовете бяха пълни с почти недоловими шумове — гризене на хартия, драскане по дърво — и ако се отвореше внезапно някоя врата, всичките насекоми побягваха веднага, но несвикнали да тичат по намазания с восък под, те се подхлъзваха и се обръщаха с крачетата нагоре, преструвайки се на мъртви. Едно шише с подсладено лекарство, оставено на нощното шкафче, бе привлякло рой червени мравки и те пълзяха нагоре към него. Под килимите също имаше насекоми, а от дупките на ключалките надничаха паяци. Няколко часа безредие и небрежност от страна на човека към построеното от него бяха достатъчни в този град, за да могат рожбите на хумуса, използувайки празните вътрешни тръби, да завладеят обсаденото място.

Близък взрив ме накара да забравя насекомите. Върнах се в хотела, където нервното напрежение се бе изострило до крайност. Капелмайсторът се появи горе на стълбата с диригентска палка в ръка, привлечен от шумните спорове на присъствуващите. При вида на разчорлената му глава, на строгите му очи със смръщени вежди, всички замълчаха. Гледахме го с очакване и надежда, сякаш той притежаваше някаква извънредна сила, способна да разсее нашата тревога. Използувайки властта си, на която бе свикнал в своята професия, маестрото, осъди малодушието на паникьорите и нареди веднага да бъде излъчена комисия измежду гостите; тя трябваше да издири всички хранителни продукти в сградата, за да създаде точна картина за положението. Ако стане нужда, той — свикналият да заповядва на хората — ще въведе дажби. И за да ободри духовете, накрая припомни великия пример на Хайлигенщад.

Сигурно някакъв труп, някое мъртво животно се разлагаше на слънцето близо до хотела, защото воня на мърша се промъкваше през отдушниците на бара — единствените външни прозорци на партера, които не беше опасно да държим отворени, защото бяха над конзолата, с която завършваше облицовката от махагоново дърво. Освен това към обед мухите, изглежда, се бяха умножили и с вбесяваща настойчивост кръжаха около главите ни. Отегчена от седенето на двора, Муш влезе в хола, завързвайки връзките на плюшения си халат, и се оплака, че й дали само половин кофа вода да се изкъпе след слънчевата баня. Придружаваше я канадската художничка с напевен и нисък глас — почти грозна, но привлекателна, — която ни се беше представила предишната вечер. Тя познаваше страната и приемаше събитията с безгрижие, което успокояваше раздразнението на моята приятелка. Според канадката скоро щяла да настъпи развръзка на положението. Оставих Муш с нейната нова приятелка и отзовавайки се на повика на капелмайстора, слязох в избата заедно с другите членове на комисията, за да проверим с какви хранителни продукти разполагаме. Скоро разбрахме, че беше възможно да устоим на обсадата около две седмици, при условие, че не злоупотребяваме с наличните запаси. Управителят се заемаше, с помощта на чуждия персонал в хотела, да приготвя за всяко ядене някакво просто ястие, което ние сами щяхме да си вземаме от кухните. Стъпвахме по влажни и прохладни дървени стърготини, а полумракът в това подземно царство и приятните миризми на салами ни предразположиха да се отпуснем. Настроението ни се повиши и ние отидохме да направим проверка във винарската изба. Там имаше бутилки и бъчви за дълго време…

Като разбрали, че скоро няма да се върнем, другите слезли в коридорите на подземието и ни намериха край канелките на бъчвите, където ние пиехме, кой в каквото беше намерил. Нашият отчет предизвика заразителна радост. Преливано от бъчвите в шишета, виното започна да се изкачва по сградата, от основите до най-горния етаж, и да заменя пишещите машини с грамофони. Нервното напрежение от последните часове се беше сменило у повечето от нас с безмерно желание да пием. Същевременно зловонието от мършата ставаше все по-силно и насекомите пълзяха навсякъде. Само капелмайсторът беше все мрачен и проклинаше бунтовниците, които с революцията си бяха провалили репетициите на „Реквием“-а от Брамс. В раздразнението си той разказваше за някакво писмо, в което Гьоте възхвалявал обузданата природа, „освободена завинаги от своите налудничави и трескави сътресения“.

— Ето ти тебе джунгла! — ръмжеше той, протягайки предългите си ръце, сякаш за да изтръгне някое фортисимо от своя оркестър. Думата „джунгла“ ме накара да погледна към двора с палми в саксии, които напомняха големите палми, когато човек гледа от полумрака техните сенки върху околните стени, и отгоре е безоблачното небе, през което от време на време прелетява някой лешояд, привлечен от мършата. Помислих, че Муш се е върнала на своя шезлонг; като не я видях там, реших, че сигурно се преоблича. Но нямаше я и в нашата стая. След като я почаках малко, виното, изпито тъй рано, и с пълни чаши, ме накара да я потърся. Излязох от бара като човек, тръгнал да изпълни някаква важна задача. Поех по стълбата, която започваше от хола, между две мраморни кариатиди с тържествена външност. Освен познатите вина бях пил и някаква местна ракия с вкус на меласа и от това сега усещах главата си безчувствена. Изведнъж се почувствувах пиян и залитах от перилата към стената, с протегнати напред ръце — като слепец, който опипва пътя си. Когато се озовах на някакви по-тесни стъпала, върху малка жълта стълба, разбрах, че съм се качил по-високо от четвъртия етаж. Бях обикалял дълго, без да имам представа къде може да бъде моята приятелка. Но продължавах да вървя, изпотен и настойчив. Подигравателният израз на тези, които отстъпваха встрани, за да ме оставят да мина, не можеше да сломи моето упорство. Вървях по безкрайни коридори, постлани с тъмночервен килим, тесен като пътека; минавах покрай номерирани врати — безмилостно номерирани, — които аз пътем броях, сякаш това беше част от възложената ми работа. Изведнъж познати очертания ме накараха да се спра, залитайки, със странното чувство, че не съм пътувал, че се намирам все там, в някое от всеки ден посещаваните места, в някое от убежищата на безличното и безстилното. Познат ми беше този пожарогасител от червен метал с табелката с наставления; познати ми бяха — също много отдавна — червеният килим, по който стъпвах, корнизите на гладкия таван, бронзовите цифри, зад които се намираха същите мебели, вещи, предмети, разположени по същия начин, заедно с някоя цветна снимка на Юнгфрау, Ниагара или Наклонената кула. Мисълта, че не съм мърдал от мястото си, пренесе болките от главата в тялото ми. Представата за кошер отново изплува в съзнанието ми и аз се почувствувах потиснат, притиснат между тези успоредни стени, където захвърлените от слугите метли напомняха весла на галера, изоставена от избягалите каторжници. Сякаш излежавах жестока присъда: да вървя цяла вечност между цифрите, между листовете на голям календар, окачени по стените — сякаш летопис на някакъв лабиринт, която може би беше летопис и на моето съществуване, неотменно подчинено на часовниковите стрелки, на бързането, чийто единствен резултат беше, че всяка сутрин се връщах на изходната точка от предния ден.

Вече не знаех кого търся между тези редици от стаи, където хората не оставяха следа от своето пребиваване. Потискаха ме стъпалата, които още трябваше да изкачвам, докато стигна до етажа, където сградата се оголваше: вместо гипсове и листа на коринтски капители оставаше сив цимент, а кръпки от гумирана хартия по стъклата на прозорците предпазваха прислугата в лошо време. Безсмислието на това вървене ми припомни теорията за Червея — единствено обяснение на сизифовския труд, който аз вършех, с една жена на гърба вместо камък. При тази мисъл се разсмях и смехът прогони от съзнанието ми твърдата решимост да търся Муш. Знаех, че когато пие, тя става особено податлива на всеки зов на чувствеността и макар при нея това да не означава истинско желание да се унижи, любопитството можеше да я отведе до границата на най-съмнителни увлечения. Но това бе престанало да ме интересува, защото краката ми влачеха тежестта на изпития алкохол. Върнах се в нашата стая, потънала в полумрак, паднах по очи на леглото и дълбоко заспах. Но сънят ми скоро се превърна в мъчителни кошмари, които се въртяха все около усещането на горещина и жажда.

И наистина устата ми беше засъхнала, когато чух да ме викат. Муш стоеше права до мен, заедно с канадската художничка, с която се бяхме запознали предния ден. За трети път срещах тази жена с малко ъгловато тяло, на чието лице с прав нос и изразяващо упоритост чело беше изписана присъщата на статуите невъзмутимост, която контрастираше с една незавършена, лакома уста на юноша. Попитах моята приятелка къде е била целия следобед.

— Революцията свърши — каза тя, вместо да ми отговори.

Наистина радиостанциите сякаш предаваха съобщения за победата на партията, взела връх в борбата, и за арестуването на всички членове от предишното правителство — защото тук, както ми бяха казали, минаването от властта в затвора било много често. Тъкмо щях да се зарадвам, че бе настъпил край на нашето затворничество, когато Муш ме осведоми, че бил обявен полицейски час за неопределено време, с най-строго наказание за всеки, който бъде намерен по улиците след шест часа вечерта. Това усложнение лишаваше нашето пътуване от всякакви развлечения, затова аз казах да се връщаме веднага. Тъй бих могъл да се явя пред Пазителя с празни ръце, освободен по чудо от задължението да върна изхарчените в това неуспяло начинание средства. Но моята приятелка вече знаеше, че авиационните компании са претрупани с подобни искания и не ще могат да ни осигурят места по-рано от една седмица в най-добрия случай. Освен това не ми се стори да е много раздразнена и аз си обясних това примирение пред обстоятелствата с облекчението, което неизбежно донася развръзката на всяко тревожно положение. Тогава именно художничката, по повод на нещо казано от Муш, ме помоли да прекараме няколко дни в нейната къща в Лос Алтос — тихо курортно селище, което чужденците много харесвали заради климата и заради работилниците за сребърни изделия. По тази причина там полицейските нареждания не се прилагали строго. Там имала ателие в някаква къща от XVII век, купена на безценица, чийто двор бил същинско копие на двора на „Посада де ла Сангре“ в Толедо. Муш беше приела вече поканата, без да се посъветва с мен, и разказваше за пътеки сред цъфнали диви хортензии, за някакъв манастир, който имал олтари в бароков стил и зала, където монахините, под черно разпятие, се самоизтезавали пред зловеща реликва — езика на някакъв епископ, запазен в спирт като спомен за неговото красноречие. Колебаех се, не отговарях — не толкова защото нямах желание, а защото бях малко жегнат от безцеремонността на моята приятелка. Тъй като опасността вече бе преминала, отворих прозореца — навън спокойната привечер вече се превръщаше в нощ. Забелязах тогава, че двете жени се бяха облекли много разкошно, за да слязат да вечерят в столовата. Тъкмо щях да им се надсмея за това, когато зърнах на улицата нещо много интересно: дюкянчето за хранителни продукти с провесени по гредите плитки чесън, което бе привлякло вниманието ми със странното си име „Вяра в бога“, отваряше най-малката си врата, за да може да влезе един човек, който се приближаваше покрай стените с кошница в ръка. След малко той излезе, натоварен с хлябове и бутилки и с току-що запалена пура в уста. Бях се събудил с непреодолимо желание да запуша, а в хотела нямаше тютюн, затова показах тази гледка на Муш, готова вече да пуши и угарки. Слязох по стълбите и гонен от страха да не затворят дюкянчето, пресякох бегом площада. Вече държах в ръцете си двадесет пакета цигари, когато в началото на най-близката улица се откри честа стрелба. Неколцина стрелци, залегнали върху вътрешния наклон на един покрив, отговориха с пушки и револвери, стреляйки над назъбения перваз. Стопанинът на дюкянчето бързо затвори вратата и затисна двете крила с дебели мандала. Аз седнах опечален на едно столче, осъзнавайки каква непредпазливост бях проявил, като повярвах в думите на моята приятелка. Революцията беше свършила може би, навярно бяха завзети жизненоважните центрове в града, но преследването на бунтовнически групи продължаваше. В задното помещение на бакалницата няколко жени шепнеха молитви и техните гласове напомняха жужене на пчели. Миризма на саламура от треска заседна в гърлото ми. Прехвърлих няколко карти за игра, оставени на тезгяха, и видях боздуганите, чашите, монетите и сабите на испанските карти, които бях забравил. Изстрелите ставаха по-редки. Бакалинът мълчаливо ме гледаше и пушеше плоска пура, застанал под литография, изобразяваща бедността на онзи, който продава на вересия, и щастливото благополучие на другия, който продава срещу плащане в брой. Спокойствието, обгърнало тази къща, ароматът на жасмините под клоните на нара във вътрешния двор, капките вода, които се процеждаха от старинната делва, ме потопиха в унес: уж спях, а бях буден, от време на време главата ми клюмваше за няколко секунди и това ме връщаше към окръжаващата действителност. Стенният часовник удари осем. Вече не се чуваха изстрели. Поотворих вратата и погледнах към хотела. Сред мрака наоколо той блестеше с всички отдушници на бара и с полилеите в хола, който се виждаха през решетките на вратата с козирка. Разнесоха се ръкопляскания. Веднага след това чух първите тактове на „Les Barricades mysterieuses“^[1] и разбрах, че пианистът изпълнява някои от пиесите, разучавани сутринта на пианото в столовата; и при това навярно бе изпил доста чашки, защото пръстите му често се преплитаха на трелите и аподжиатурите. На мецанина, зад железните капаци, танцуваха. Цялата сграда празнуваше. Стиснах ръка на бакалина и се приготвих да тичам, когато се чу изстрел — един-единствен изстрел — и куршумът изсвири на няколко метра от мен, на височина, която би могла да бъде височината на гърдите ми. Дръпнах се назад, ужасно уплашен. Аз знаех какво е война безспорно, но войната, която преживях като преводач на главния щаб, беше друго нещо: опасността тогава се разделяше между много хора, а отстъплението не зависеше само от един човек. Тук, напротив, смъртта за малко не ми сложи крак по моя вина. Повече от десет минути изминаха, без нито един изстрел да прореже нощта. Но когато вече се питах дали отново да изляза, изпищя нов куршум. Сякаш някакъв самотен боец бе залегнал някъде на пост и от време на време изпразваше пушката си — сигурно някоя старовремска пушка, — за да поддържа чиста улицата. Само за няколко секунди бих стигнал до отсрещния тротоар, но тези секунди са достатъчни да стана жертва на ужасна случайност. По неочаквана асоциация помислих за играча на Бюфон^[2], който хвърля своята пръчица върху разчертаната дъска с надеждата, че тя няма да пресече нейните успоредни линии. Тук успоредни линии бяха тези изстрелвани наслуки, без прицел, чужди на моите намерения куршуми, които прорязваха пространството навън, когато най-малко можеше да се очаква. Ужасяваше ме очевидната възможност аз да стана пръчицата на играча и в някоя точка, в някой ъгъл на вероятното пресичане моето тяло да попадне върху траекторията на куршума. От друга страна, присъствието на фаталната неизбежност не играеше никаква роля в това пресмятане на вероятностите, защото от мен зависеше дали ще рискувам да загубя всичко, за да не спечеля нищо. Трябваше да призная, че в края на краищата не желанието да се върна в хотела ме караше да беснея там, на отвъдната страна на улицата. Отново изпитвах същото чувство, което преди няколко часа ме беше накарало в пияно състояние да обикалям онази сграда с толкова много коридори. Моето сегашно нетърпение се дължеше на не особено голямото ми доверие в Муш. Като мислех за нея оттук, от отсамната страна на пропастта, на презряната дъска на вероятностите, аз я смятах способна да извърши най-вероломни прелюбодеяния, макар че откакто се познавахме, не можех да я обвиня в нищо. Моята подозрителност, вечната ми ревност нямаха никакви основания, но прекалено добре знаех, че нейната умствена нагласа, богата на оправдаващи всичко идеи, на съображения-претексти, можеше да я накара да извърши всякаква наглост, улеснена от необичайната среда, която тази вечер я обкръжаваше. Повтарях си, че въпреки това не си струва трудът да излизам срещу смъртта само за да сваля от себе си едно просто съмнение. И все пак не можех да понасям мисълта, че тя е там, свободна от надзора на моите зорки очи, в онази обхваната от опиянение сграда. Всичко беше възможно в този дом на всеобщо объркване, с неговите тъмни изби и безбройни стаи, привикнали към неоставящите никакви следи уединения. Не зная защо в съзнанието ми се промъкна мисълта, че тази улица-бразда, която всеки изстрел правеше все по-широка, тази пропаст, която всеки куршум правеше все по-непреодолима, е като предупреждение, като предзнаменование за бъдещи събития.

В този миг в хотела стана нещо странно. Музиката и смеховете отведнъж секнаха. По цялата сграда се разнесоха викове, плачове, призиви. Едни светлини угаснаха, запалиха се други. Там вътре бе настъпило нещо като глухо сътресение, някаква паника, в която никой не бягаше. И отново екна стрелба в началото на най-близката улица. Но този път видях да се появяват няколко патрула от пехотата с пушки и картечници. Войниците започнаха бавно да напредват зад колоните пред входовете и достигнаха мястото, където беше бакалницата. Стрелците бяха слезли от покрива и войниците от редовната армия пазеха сега този откъс от улицата, който аз трябваше да пресека. Помолих един сержант да ме придружи и най-сетне се добрах до хотела. Когато отвориха решетката и влязох в хола, аз се спрях стъписан: върху голяма маса от орехово дърво, превърната в катафалка, лежеше капел-майсторът с разпятие между реверите на фрака. Четири сребърни свещника, украсени с виещи се лози, поддържаха — по липса на други, по-подходящи — запалените свещи. Маестрото бил повален от заблуден куршум, попаднал в слепоочието му, когато той се приближил непредпазливо до прозореца на стаята си. Огледах лицата, които го заобикаляха: небръснати, мръсни, удължени от пиянство лица, които смъртта бе потресла. Насекомите продължаваха да прииждат през водопроводните тръби, а телата миришеха на кисела пот. Из цялата сграда се носеше воня на клозети. Слаби, бледни, балерините приличаха на привидения. Две от тях още облечени в тюлове и трика за едно адажио, което бяха танцували малко преди това, хълцайки, потънаха в мрака на голямата мраморна стълба. Мухите сега бяха навсякъде — бръмчаха около лампите, пълзяха по стените, летяха над косите на жените. Навън растеше миризмата от разлагаща се мърша. Намерих Муш отпусната на леглото в нашата, стая, в нервна криза.

— Ще я отведем, в Лос Алтос веднага щом съмне — каза художничката.

Петлите започнаха да пеят по дворовете. Долу на гранитния тротоар облечени в черно мъже свалиха от един камион в черно и сребристобяло погребални свещници.