Алехо Карпентиер
Загубените следи (19)

XIX

Понеделник вечер

Два часа плаваме между рифове, острови от рифове, полуострови от рифове, гори от рифове, в чиито форми геометрията и причудливото разнообразие се надпреварват, но това вече престана да ни удивлява. Сега камъкът се измества от безкрайното еднообразие на тъмнозелена, средна по височина и страхотно гъста растителност, жилава като житни класове, над която се изправят постоянно извиващите се, танцуващи стволове на бамбука. Под впечатление на приказните истории, разказани край огъня от Монтсалватхе, аз се забавлявам с една детска игра: ето, ние сме конкистадори, тръгнали да търсят кралството Маноа. Брат Педро е нашият капелан, пред когото ще се изповядаме, ако ни ранят смъртоносно при завоюването му. Аделантадо прекрасно може да бъде Филип де Уре. Гъркът е звездоброецът Кодро. Гавилан се превръща в Леонсико, кучето на Балбоа^[2]. А на себе си в това начинание предоставям ролята на тръбача Хуан де Сан Педро, който при нападението на някакво селище отвлякъл една жена по риза. Индианците са си индианци и макар да изглежда чудно, привикнах към странното разграничение, прокарвано от Аделантадо — сигурно без да влага никакъв лош умисъл, — когато, разказвайки за някое от своите странствувания, съвсем естествено уточнява: „Бяхме трима души и дванадесет индианци“ Допускам, че една-единствена причина го кара да прави тази разлика — той е кръстен, а индианците не са, — но и това придава правдоподобност на историята, която измислям, вдъхновен от автентичността на мястото.

Бамбуковите гори отстъпват левия бряг, покрай който плаваме, на някаква нискостеблена, еднообразна по цвят растителност, чиито корени са потопени във водата. Дърветата се издигат като непреодолимо препятствие, прави като колове на ограда, като безкрайна стена от изправени стволове, дънер до дънер, до самия ръб на водата, без видим проход, без отвор, без пролука. Под светлината на слънцето, която се превръща в изпарения над влажните листа, тази растителна стена продължава безкрайно и започва да ни се струва, че е създадена от човешки ръце, с помощта на ъгломери и отвеси. Пирогата все повече се приближава към този затворен и мрачен бряг, който Аделантадо сякаш проучва ствол по ствол, с напрегнато внимание. Струва ми се невъзможно да намерим нещо на това място и въпреки това индианците гребат все по-бавно, а кучето, с настръхнала на гърба козина, вперва очи там, където се вглежда неговият стопанин. Приспан от очакването и от люлеенето на лодката, затварям очи. Изведнъж се събуждам от вика на Аделантадо:

— Ето я вратата!…

На два метра от нас имаше ствол, съвсем като всички други: нито по-тесен, нито по-грапав. Но върху неговата кора личеше един знак, подобен на три букви „V“ една над друга, разположени тъй, че едната влизаше в другата, по-долната служеше като съд на по-горната. Този знак би могъл да продължава до безкрайност, но тук единственото му продължение беше отражението във водата. До това дърво се откриваше сводест отвор — толкова тесен, толкова нисък, че ми се струваше невъзможно да прокараме през него лодката. И въпреки това тя се пъхна в този тесен тунел и пространството беше толкова малко, че бордовете здравата се остъргаха в едни извити корени. С гребла, с ръце трябваше да отстраняваме препятствия и прегради, за да продължаваме нататък това невероятно плаване между потъналите във вода храсталаци. Някакво парче дърво с остри ръбове падна върху рамото ми, удари ме силно и от врата ми потече кръв. От клоните върху нас валяха някакви непоносими растителни сажди, понякога неосезаеми, като плуващ във въздуха планктон, понякога тежки като Шепи метални стърготини, които сякаш някой хвърляше отгоре. Освен това отвсякъде се точеха нишки, които възпаляваха кожата ни; падаха изгнили плодове, космати семена, от които очите ни сълзяха; мръсотии и прах, чието зловоние покриваше лицата ни като с краста. Носът на лодката неочаквано се блъсна, разруши едно гнездо на термити и то се разсипа в лавина от сиво-кафяв пясък.

Но това, което се намираше долу, беше може би по-ужасно от другото, което хвърляше сянка. Посред водата се полюляваха големи надупчени листа, подобни на маски от жълто кадифе; това бяха растения-хищници. Плуваха гроздове мръсни мехури, втвърдени отгоре с глазура от червеникав прашец; близко плясване с перка ги тласваше изведнъж по улея към някаква застояла вода и те плаваха несигурно, като морски краставици. По-нататък гъста опалова марля бе превързала вдлъбнатините на обрасъл в личинки камък. Глуха война се водеше в настръхналите от брадати коренища дълбини — там, където всичко беше преплетено като зловонно гнездо на змии. Неочаквано шибване, внезапно вълнение, плясване по водата издаваха бягството на невидими същества, които оставяха след себе си диря от размътена гнилоч — сивкава вихрушка, вдигната в подножието на черните стволове, чиято кора е изпъстрена с петна от гниди. Личеше близостта на цяла една пълзяща фауна, обитаваща вечната тиня, зеленикавата гнилоч, тъмните води с кисела миризма — сякаш кал, размесена с оцет и разлагаща се мърша, — върху чиято мазна повърхност пълзяха насекоми, пригодени да вървят по течности: почти прозрачни дървеници, бели бълхи, мухи с пречупени крачета, ситнички комарчета — трептящи точици в зелената светлина, защото тъй обилна беше зеленината, пронизвана само от няколко слънчеви лъча, че слизайки през листака, светлината се боядисваше в цвета на мъха, а докато стигнеше корените на растенията — в цвета на блатното дъно. След като плаваш известно време по този таен проток, започваш да се чувствуваш като планинар, заблуден сред снеговете: поради някакво замайване на очите изгубваш чувството за вертикалност. Вече не можехме да определим кое е дърво и кое — негово отражение. Не можехме да разберем дали светлината идва отдолу или отгоре; дали покривът над нас беше от вода или водата — земя; дали пролуките, отворени в листака, не бяха кладенци светлина във водата. Стволовете, клоните, лианите се отразяваха в тъпи или остри ъгли и ние започнахме да виждаме въображаеми, несъществуващи проходи, изходи, коридори, брегове. От това изопачаване на зримото, от това редуване на близки миражи, които сякаш можех да докосна с ръка, аз се чувствувах все по-неуверен, напълно загубен и ме обхващаше неизразима тревога. Сякаш дълго ме бяха въртели около самия мен, за да ме зашеметят, преди да ме изправят пред прага на някакво тайно жилище. Питах се вече дали гребците имат истинска представа какво разстояние бяхме изминали. Започвах да се боя. Нищо не ме заплашваше. Всички край мен изглеждаха спокойни; но някакъв неопределим страх, роден в дълбините на инстинкта, ме караше да дишам дълбоко. А въздухът все не ми стигаше. Това тягостно чувство се засилваше от влагата, пропила дрехите ни, кожата ни, косите ни — една хладна влага, която проникваше във всичко, като мазнина, и правеше още по-отчайващо непрекъснатото жилене на разни комари, мушици, безименни насекоми, господари на въздуха до появата на маларичните комари, които щяха да дойдат със здрача. Една жаба падна на челото ми и след уплахата ми остави почти благодатното чувство на свежест. Ако не знаех, че е жаба, щях да я задържа в шепата си, за да облекчавам слепоочията си с прохладата й. Малки червени паяци започнаха да се спускат отвисоко над лодката. Хиляди паяжини бяха опънати навсякъде над водната повърхност, между най-ниските клони. При всеки тласък пирогата се пълнеше с тези сивкави мръсотии, в които се бяха заплели сухи оси, остатъци от твърди крилца, пипала, недоизсмукани още брони. Хората бяха мръсни, изпомазани; потъмнелите ни от потта ризи бяха изпръскани с кал, със смола, с мъзга; лицата ни бяха станали восъчножълти: от недостатъчното слънце, от хилядите образи на джунглата.

Когато навлязохме в едно малко вътрешно блато, замряло в подножието на жълта скала, аз се почувствувах като пленник, притиснат от всички страни. Аделантадо ме повика недалеч от мястото, където бяха спрели лодките, и ми показа нещо страхотно: един мъртъв кайман с прогнили меса, под чиято кожа се пъхаха рояци зелени мухи. Толкова силно беше бръмченето, което отекваше в мършата, че от време на време то звучеше като жално вайкане, сякаш някоя разплакана жена стенеше през гърлото на влечугото.

Избягах от този ужас, за да потърся топлината на своята любима. Страхувах се. Сенките вече се сгъстяваха в преждевременен здрач. Едва стегнахме приготвения набърже бивак и настъпи нощта. Всеки се усамоти в люлчения уют на своя хамак. И крякането на огромни жаби изпълни джунглата. Мракът потръпваше от уплаха и от разни пълзящи шумове. Някой неизвестно къде започна да надува обой. Чудновата медна тръба се закиска в дълбините на протока. Хиляди двугласи, различно настроени флейти се надвикваха в листака. И цялата земя се покри със звуци: от металически гребени, от триони, които захапват дърветата, от ужасни хармонички, от нестройното свирене на щурците. Разнесоха се сякаш крясъци на паун, някакво бродещо куркане, свиркане, което се засилваше и отслабваше: на същества, които минаваха под нас, прилепнали към земята; същества, които се гмуркаха, чукаха, скърцаха, хленчеха като деца, цвилеха по върховете на дърветата, дрънкаха хлопки на дъното на някой трап. Бях зашеметен, изплашен, трескав. Умората от пътуването, напрегнатото очакване ме бяха изнурили. Преди сънят да победи страха от окръжаващите ме заплахи, едва не се предадох, едва не закрещях от страх, само за да чуя гласове на хора.