Алехо Карпентиер
Загубените следи (33)

XXXIII

Сякаш продължителен и силен гръм навлиза в долината и минава над нас. Тъй рязко се надигам в хамака, че едва не го преобръщам. Под самолета, който кръжи и се връща, бягат ужасени хората от Неолита. Аделантадо е излязъл пред къщата на губернатора заедно с Маркос и двамата гледат слисани, а брат Педро крещи на индианските жени, които вият от страх по колибите си, че това е „работа на белите“ и не е опасна за хората. Самолетът е може би на около сто и петдесет метра от земята, под тежък покрив от облаци, готови отново да рукнат в дъжд. Но не сто и петдесет метра, а сто и петдесет хиляди години разделят летящата машина от вожда на индианците, който я гледа недоверчиво, стиснал лъка си в ръка. За първи път бръмчи в тези затънтени места мотор; за първи път пори въздуха такава птица и това там на заобления й корем, на същото място, където са краката на птиците, не е нищо друго освен изобретените от човека колела. Но в полета на самолета има като че ли някакво колебание. Досещам се, че пилотът ни наблюдава, сякаш търси нещо или чака някакъв знак. Затова изтичвам в средата на поляната и размахвам шала на Росарио. Моята радост е тъй заразителна, че индианците се струпват, забравили страха си, подскачат и надават радостни викове, а брат Педро трябва да ги отблъсква с тоягата си, за да се разчисти полето. Самолетът се отдалечава към реката, снишава се още малко, изведнъж се обръща и се приближава към нас, като се подпира сякаш ту на едното, ту на другото крило, и се спуска все по-ниско. После докосва земята, затичва опасно бързо към стената от дървета, но един сполучлив завой унищожава останалата инерция. Двама мъже излизат от машината — двама мъже, които ме извикват по име. Удивлението ми пораства, когато узнавам, че повече от една седмица няколко самолета ме търсят. Някой — те не могат да ми кажат кой бил казал там, че съм се заблудил в джунглата, че може би съм пленен от индианци-човекоядци. Около моята личност се създал цял роман, украсен от коварното предположение, че съм бил подложен на мъчения. С мен се повтаря случаят на Фосет^[1], а в разкази за мен, публикувани в печата, подновяват историята с Ливингстън^[2]. Един голям вестник предложил богата награда за онзи, който ме намери. Пилотите били насочени в своя полет от сведенията на Пазителя — той обяснил в коя област са пръснати индианците, чиито музикални инструменти дойдох да търся. Вече щели да се откажат от търсенето, когато тази сутрин трябвало да се отклонят от следваната досега посока, за да избягат от силен вятър. Минавали над Големите плата и много се учудили, когато съзрели жилища, защото очаквали да видят земи без следа от човешко присъствие, а като ме забелязали да размахвам шала, решили, че аз съм заблуденият, когото търсят. Изпадам във възторг, когато узнавам, че този град на Енох, в който няма още ковачница, където аз може би изпълнявам ролята на Хубал, се намира на три часа път със самолет от столицата по права линия. С други думи, петдесетте и осем века между четвъртата глава от Сътворението и годината, която тече за онези там, могат да се преминат за сто и осемдесет минути и човек да се върне в епохата, наричана от някои настояще — сякаш това тук не е също настояще, — прелитайки над градове, които сега, в наши дни, са градове на Средновековието, на Конкистата, на Колонизацията или на Романтизма.

Изваждат от самолета един денк, завит в непромокаемо платно, който щели да ми хвърлят с парашут, ако ме откриели на неудобно за приземяване място, и дават на Маркос и на монаха-капуцин лекарства, консерви, ножове, бинтове. Пилотът взема една алуминиева манерка, отвинтва запушалката и ми дава да пия. От онази нощ, от бурята, която ни застигна на бързеите, не бях вкусвал нито глътка алкохол. Сега, сред всепроникващата влага, която ни обкръжава, този алкохол ме потопява в някакво ясно опиянение, което изпълва цялото ми същество със забравени усещания. Не само че ми се иска да пия още — и затова поглеждам с ревниво нетърпение Аделантадо и сина му, които също пият от моята ракия, — но и хиляди вкусови желания се блъскат на езика ми: непреодолима жажда час по-скоро да усетя вкуса на чая и на виното, на целината и на мидите, на оцета и на леда. И вкусът на цигара също се ражда отново в устата ми — вкусът на цигарите с мирис на мек тютюн, които пушех като юноша скришом от баща си по пътя към консерваторията. Сякаш в самия мен има някой друг, който съм също аз и който не успява да се намести в границите на собственото си изображение; той и аз като че ли не сме наложени правилно — като онези отпечатъци от разместени литографски клишета, на които жълтият човек и червеният човек не се покриват; или както здравите очи виждат предметите през очила за късоглед. Тази пареща течност, която минава през гърлото ми, ме размеква и смущава. Чувствувам се едновременно и празен, и не на мястото си. В този неповторим миг изпитвам страх от планините, от облаците, които пак се сгъстяват, от дърветата, които дъждовете направиха още по-кичести. Сякаш някакви завеси се спускат край мен. Някои неща от обкръжаващата ме действителност ми стават чужди; плоскостите се разместват; онази пътека престава да ми говори, а шумът от водопадите расте и става оглушителен. Сред този непрестанен бяг на водата аз чувам гласа на пилота като нещо различно от езика, на който ми говори. Това трябваше да се случи; това е събитие, изразено в думи; неотложно повикване, което непременно е трябвало да ме достигне, където и да се намирам. Казва ми да си прибера нещата, за да тръгна веднага с тях, защото дъждът отново заплашва да рукне и те чакат само мъглата от върха на едно плато да се разсее, за да запалят мотора. Поклащам отрицателно глава. Но в същия миг в мен прозвучава — могъщо и празнично — първият акорд на оркестъра от „Плачът“. Отново започва драмата: тук няма хартия за писане. А после се сещам за книгата, за някои необходими книги. Скоро ще ме завладее желанието да работя върху

„Prometheus Unbound“:

Ah, me! Alas, pain, pain, pain ever, for ever!^[3]

Зад гърба ми пилотът пак говори и думите му, все едни и същи, събуждат в мен спомена за други стихове от поемата:

I heard a sound of voices;

Not the voice which I grave for.^[4]

Езикът на хората, дошли от въздуха — мой език в продължение на толкова години — измества тази сутрин в съзнанието ми моя роден език: езика на майка ми, на Росарио. При звучността на гласните, които внасят смут в душата ми, загубвам способността да мисля на испански; а бях си я възвърнал. Но въпреки това не искам да тръгна. Признавам все пак, че тук ми липсват неща, които могат да се изразят с две думи: хартия, мастило. Можех да се лиша от всичко, което ми беше съвсем привично някога; захвърлих вещи, вкусови усещания, платове, увлечения — като ненужен баласт — и стигнах до най-върховно опростяване: хамака, тялото, измито с пепел, и удоволствието да гризеш царевица, изпечена на жар. Но не мога да се лиша от хартия и мастило; от неща, изразени или които ще бъдат изразени с помощта на хартията и мастилото. На три часа път оттук има хартия, има мастило, има книги, направени от хартия и от мастило, и тетрадки, и топове хартия, и шишенца, шишета, дамаджани с мастило. На три часа оттук…

Поглеждам Росарио. На лицето й са изписани студенина и безразличие — нито недоволство, нито тревога, нито болка. Няма съмнение, че тя отгатва моето объркване, защото очите й, които избягват моите, гледат сурово, високомерно, сякаш искат да покажат, че не ги интересува никак какво може да се случи. В този миг Маркос идва с моя стар куфар, позеленял от плесен. Отново поклащам отрицателно глава, но ръката ми се разтваря да поеме „Тетрадките по… на…“, които ми подават. Гласът на пилота, когото навярно много съблазнява обявената награда, настойчиво ме подканя. Метисът качва в самолета музикалните инструменти, които би трябвало да са вече в ръцете на Пазителя. Казвам му да не ги оставя там, после му казвам да ги остави, мислейки си, че тъпанът-ствол за отмерване на ритъма, дайретата и погребалното гърне, когато тръгнат, завити в своите рогозки от растителни влакна, ще ме освободят от мислите, свързани с тяхното присъствие, смущаващо моя сън нощем в колибата. Изпивам остатъка от съдържанието на алуминиевата манерка. И изведнъж вземам решение: ще отида да купя малкото неща, които са ми нужни, за да мога да водя тук пълноценен живот, както другите. Всички те — с ръцете си, с призванието си — следват своята съдба. Ловецът ходи на лов, монахът проповядва, Аделантадо управлява. Аз също трябва да имам едно занятие — истинско — освен занятията, които тук изискват общи усилия. След няколко дни ще се върна завинаги — след като изпратя на Пазителя инструментите и след като се свържа с Рут, за да й обясня честно положението и да поискам от нея бързо да се разведем. Разбирам сега, че приспособяването ми към този живот дойде може би прекалено рязко; моето минало налагаше да изпълня един последен дълг: да скъсам последната законна връзка, която още ме свързваше със света там. Рут не беше лоша жена, а жертва на своето злополучно призвание. Тя би взела върху себе си всичката вина, когато разбере, че е безполезно да създава спънки за развода или да иска невъзможни неща от един човек, който познава пътя за бягство. И след три-четири седмици аз ще се върна отново в Света Моника, закрилница на елените, с всичко необходимо, за да работя в продължение, на няколко години. Колкото до написаните творби, Аделантадо ще ги отнася до Пуерто Анунсиасион, когато слиза в селището, и ще ги предава на грижите на речната поща; моите приятели диригенти и музиканти, до които ще ги изпраща, ще решават да ги изпълняват ли, или не. Чувствувах се излекуван от всякакво тщеславие в това отношение, макар че се смятах способен сега да изразявам идеи, да измислям форми, които да спасят музиката на моето време от много извращения. Без да се възгордявам от онова, което знаех сега, без да търся безсмислената слава на аплодисментите, аз трябваше да кажа това, което знаех. Някой млад човек някъде може би чакаше моята вест, за да може, чувайки моя глас, да намери в себе си спасителния път. Извършеното не е извършено, докато не го види друг. Но достатъчно е един само да го погледне, за да се превърне то в нещо, за да стане истинска творба — сякаш едва тогава Адам му дава име.

Пилотът слага повелително ръка на рамото ми. Росарио изглежда чужда на всичко. Обяснявам й тогава с няколко думи какво съм решил току-що. Тя не отговаря, само свива рамене с изражение, което вече е пренебрежително. Тогава й предавам като доказателство черновите на „Плачът“. Казвам й, че за мене тези тетрадки са най-скъпото нещо след нея.

— Можеш да си ги вземеш — казва ми с нотка на озлобление, без да ме погледне. Целувам я, но тя се дръпва бързо, отскубва се от ръцете, които я прегръщаха, и се отдалечава, без да обърне глава. Като животно, което не иска да го погалят. Викам я, говоря й, но в този миг запалват мотора на самолета. Индианците надават радостни крясъци. От командната кабина пилотът за последен път ми прави знак. И една металическа врата се затваря зад мен. Моторите така затрещяват, че не ме оставят да мисля. А после самолетът отива до края на равното, прави половин завой и започва да се тресе на едно място, сякаш иска да забие колелата си в калната земя. И ето че върховете на дърветата остават под нас; минаваме над самото Плато на петроглифите и правим кръг над Света Моника, закрилница на елените, чийто Главен площад отново е изпълнен от нейните жители. Виждам брат Педро да размахва в кръг тоягата си. Виждам Аделантадо — той гледа нагоре, сложил ръце на кръста си, а до него Маркос размахва сламената си шапка. Росарио върви сама по пътеката към нашата колиба, без да вдигне очи от земята. И аз изтръпвам: черните й коси, спуснати от двете страни на лицето — разделени на пътека, чийто малко животински мирис отново си представям с наслада, — ми заприличват на вдовишка забрадка. Далеч, на мястото, където падна Никасио, кръжат ято лешояди. Един облак се сгъстява под нас и за да избягаме от вятъра, слизаме до една опалова мъгла, която ни отделя от всичко. Предупреждават ме, че дълго време ще пътуваме без никаква видимост и аз лягам върху пода на самолета и заспивам, малко замаян от алкохола и от голямата височина, която постепенно набираме.